Шест минути. Седем.

Той продължи да чака в тъмнината. Осъзна, че брат му — действащ винаги предпазливо — не би се показал, докато влакът не мине. Пендъргаст бавно се върна в кръга от светлина.

— Алойзиъс! Какво все още правиш тук? — В гласа се усети внезапна паника. — Казах, че ще убия всекиго, който се покаже отново!

— Тогава го направи.

Чу се изстрел и на сантиметри от пръста му се посипаха дребни камъчета.

— Пропусна целта.

Втори куршум рикошира в каменната арка над главата на Пендъргаст, обсипвайки го с песъчинки и сивкав прах.

— Отново не улучи.

— Влакът ще мине всеки момент — долетя възбуденият глас. — Не е нужно да те убивам — влакът ще го свърши вместо мен.

Пендъргаст поклати глава. После тръгна нехайно по релсите на колелото, водещи точно под свода.

— Върни се обратно! — Последва нов изстрел.

— Мерникът ти днес не е точен, Диоген.

Той спря.

— Не! — извика гласът. — Махай се!

Пендъргаст се пресегна и вдигна кутийката, извади диаманта и го претегли върху дланта си.

— Влакът идва, глупако! Остави диаманта! Той е на сигурно там!

— Няма никакъв влак.

— Напротив, има. Закъснява, това е всичко.

— Никакъв влак не идва.

— За какво говориш?

— Полунощният му курс беше отменен. Предупредих, че има бомба на станция „Бек Бей“.

— Блъфираш! Как би могъл да предупредиш за такова нещо? Не си могъл да знаеш плана ми.

— Не съм могъл? Тогава защо трябваше да се срещнем шест минути преди полунощ, вместо в полунощ? И защо точно тук? Причината би могла да е само една: трябвало е да се направи нещо с таблото за разписанието на влаковете. Нататък беше елементарно. — И той пусна диаманта в джоба си.

— Върни го обратно, той е мой! Лъжец такъв! Ти ме излъга!

— Никога не съм те лъгал. Само следвах инструкциите ти. По-скоро ти си този, който ме излъга. Много пъти. Каза ми, че ще убиеш Смитбак. А целта ти е била Марго Грийн.

— Убих приятелите ти. Знаеш, че няма да се поколебая да убия и теб.

— Точно това ще ти се наложи да направиш. Искаш ли да ме спреш? Убий ме тогава.

— Копеле! Подобие мое, братко мой — умри сега!

Пендъргаст зачака неподвижно. Изтекоха няколко минути.

— Виждаш ли, не можеш да ме убиеш — каза Пендъргаст. — Затова не се прицели както му е редът. Трябвам ти жив. Доказа го, когато ме спаси от замъка на Фоско. Ти имаш нужда от мен, защото без мен — без омразата ти към мен — не би ти останало нищо.

Диоген не отговори. В подземието се чу нов звук: звук от бягащи стъпки, кратки команди, пращящи радиостанции. Звуците се приближаваха.

— Какво е това? — Гласът на Диоген беше разтревожен.

— Полицията — отговори спокойно Пендъргаст.

— Извикал си полицията! Глупак такъв, ще арестуват теб, не мен!

— Такъв е замисълът. А изстрелите ти само ще ги доведат по-бързо тук.

— Какви ги дрънкаш? Идиот, ти какво — използваш себе си като примамка? Жертваш себе си?

— Точно така. Разменям свободата си срещу сигурността на Виола и връщането на „Сърцето на Луцифер“. Саможертва, Диоген: единственият завършек, който ти не можеше да предвидиш. Защото това е единственото нещо, което не би могло никога дори да ти хрумне да направиш със себе си.

— Ах ти…! Дай ми диаманта!

— Ела и си го вземи. Можеш дори да му се порадваш минута-две, преди да ни хванат и двамата. Или пък да избягаш веднага и може би — само може би — да се спасиш.

— Не можеш да го направиш, ти си напълно луд…! — Безтелесният глас премина в задавено стенание, толкова пронизително и диво, че прозвуча нечовешко. След което изведнъж секна, оставяйки само ехо.

Миг по-късно Хейуърд излетя от тунел IV с фаланга ченгета зад нея. Следваше ги Сингълтън, който говореше възбудено по радиостанцията си. Ченгетата бързо обкръжиха Пендъргаст, приклекнаха и насочиха оръжия към него.

— Полиция! Не мърдай! Ръцете горе!

Пендъргаст бавно вдигна ръце.

Хейуърд се приближи, преминавайки през пръстена полицаи.

— Въоръжен ли сте, агент Пендъргаст?

Пендъргаст кимна.

— Освен това ще откриете „Сърцето на Луцифер“ в левия джоб на сакото ми. Моля ви да се отнесете към него много внимателно. Вземете го лично и не го поверявайте на никого.

Хейуърд хвърли поглед назад и махна на един от подчинените си да го претърси. Отзад се приближи друг полицай, хвана ръцете на агента, изви ги зад гърба му и ги заключи в белезници.

— Предлагам да се отместим от релсите — рече Пендъргаст. — В името на безопасността.

— Всичко с времето си — отвърна Хейуърд. Бръкна внимателно в джоба му, извади диаманта, разгледа го и го пъхна в собственото си джобче.

— Алойзиъс Пендъргаст, имате право да мълчите. Всичко, което кажете може и ще бъде използвано срещу вас в съда.

Но Пендъргаст не слушаше. Той се взираше над рамото на Хейуърд в тъмнината на тунел III. Там се виждаха две малки точици светлина, които приличаха на отражения от бледата светлина под купола. Докато ги гледаше, те изчезнаха за миг, после отново се появиха — както би станало с очи, които мигат. После избледняха и изчезнаха, като оставиха само мрак.

69

Екипът в линейката вече бе отвел Каплан и Виола. Д’Агоста остана закопчан за един стол, обграден от шестима полицаи в районното управление в Медисън Скуеър Гардън. Беше навел глава, с очи, приковани в пода и се опитваше да избягва да среща очите на своите бивши колеги и подчинени, които стояха наоколо и разговаряха насила. Оказа се лесно: всички подчертано отбягваха да го поглеждат. Все едно че повече не съществуваше, все едно че се бе превърнал в някаква буболечка, която не заслужаваше дори презрение.

Той чу писукането на радиостанции и през стъклените врати на районното забеляза голяма група ченгета в билетния център на метростанция „Пенсилвания“. Между тях крачеше високата стройна фигура на Пендъргаст в черен костюм със закопчани в белезници ръце зад гърба. От двете му страни вървеше по едно набито ченге. Агентът не се оглеждаше нито наляво, нито надясно, гърбът му бе изправен, а лицето — спокойно. За пръв път от много дни той изглеждаше — доколкото това бе възможно при тези обстоятелства — почти като стария Пендъргаст. Несъмнено го водеха към чакащата ги кола на входа на участъка откъм Осмо авеню. Докато Пендъргаст минаваше, той погледна по посока на Д’Агоста. Въпреки че отделението в което се намираше бе направено от огледално стъкло, изглеждаше сякаш Пендъргаст се взира право в него и му кимва бързо и благодарно.

Д’Агоста се извърна. Целият му свят, всичко, на което държеше бе разрушено. Заради настояването на Пендъргаст да информира Хейуърд за местоположението им, сега приятелят му бе на път към затвора, може би до живот. Имаше само едно нещо, което можеше да го накара да се чувства по-зле и това би била появата на Хейуърд.

И в този момент тя се появи като по команда: вървеше със Сингълтън насам.

Той отново сведе глава и зачака. Чу приближаващи се стъпки. Лицето му гореше.

— Лейтенант?

Вдигна очи. Не беше Хейуърд, а само Сингълтън. Лора просто го бе подминала.

Сингълтън се огледа наоколо и размени няколко думи с ченгетата около Д’Агоста.

— Откопчайте му белезниците, моля.

Един от полицаите го освободи.

— Бих искал да проведа частен разговор с лейтенанта, ако не възразявате.

Ченгетата опразниха помещението с видимо облекчение. Когато и последният излезе, Сингълтън сложи ръка на рамото му.

— Страшно си загазил, Вини — произнесе той меко. Д’Агоста кимна.

— Няма нужда да казвам, че си задържан без право на гаранция. Ще свикат следствена комисия и предварително вътрешно изслушване колкото е възможно по-скоро, вероятно вдруги ден. За момента бъдещето ти в силите на реда е една голяма въпросителна, но честно казано, това ти е последният проблем. Изглежда имаме на ръка четири обвинения за углавни престъпления: отвличане, кражба на коли, съпротива на органите на реда, съучастничество.