Нямаше съмнение.

По средата на бюрото й лежеше тънък доклад, който бе току що пристигнал от шефа на отдела за криминално профилиране. Той потвърждаваше, че убийствата са психологически последователни и биха могли да са дело на един и същ престъпник. Нещо повече, той беше направил профил на убиеца. А той изглеждаше най-малкото стряскащ.

Вашингтон и Ню Орлиънс още не знаеха за това. Нито пък ФБР, нито дори Сингълтън или Рокър, но истината беше, че си имаха работа със сериен убиец. Педантичен, интелигентен, методичен, хладен и напълно побъркан сериен убиец.

Тя започна да крачи из стаята. Веднага щом покажеше на Рокър, че е свързала случаите, нещата щяха да излязат извън контрол. ФБР, които вече бяха замесени заради убийството на Декър, щяха да се стоварят върху тях като тон тухли. Случаят щеше да получи огромна публичност — серийните убийци винаги се радваха на обширни статии. Но за такъв сериен убиец никой не беше чувал. Тя вече виждаше крещящото седемдесет и два-пунктово заглавие в „Поуст“, кметът щеше да се намеси, може би дори губернаторът. Щеше да настъпи хаос. Пълен хаос.

Но не можеше да се обади на Рокър, докато не получеше и последното доказателство, и последното парченце от пъзела. Тъй или иначе тя щеше да опере пешкира Политическият провал щеше да бъде ужасен. Затова беше важно да е подготвена възможно най-добре. Само така можеше да отърве кожата.

На вратата се чу плахо почукване и тя спря насред крачка.

— Влезте.

На прага застана мъж с кафява папка под мишница.

— Къде, по дяволите, бяхте? Трябваше да съм получила този доклад преди два часа!

— Много съжалявам — запелтечи мъжът и направи няколко колебливи крачки в офиса. — Както ви обясних по телефона, наложи се три пъти да правим сравнение, защото…

— Няма значение. Просто ми дайте доклада.

Той й връчи папката от разстояние, като че ли го беше страх да не го ухапе.

— Намерихте ли съвпадение в ДНК-то? — попита тя, като пое доклада.

— Да. Пълно съвпадение между кръвта по резеца и капката на пода. И двете принадлежат на един и същи човек и не са на жертвата. Но има един проблем. ДНК-то не беше в криминалните бази-данни на ФБР. Така че последвахме съвета ви и го сравнихме с всички бази-данни. Когато най-сетне открихме съвпадението, то беше във федералната база данни и ни създаде доста неприятности заради конфиденциалността и… ами… — Той се поколеба.

— Продължете — каза Хейуърд възможно най-любезно.

— Причината, поради която пусках програмата три пъти, е че исках да съм абсолютно сигурен за това съвпадение. Шокираща работа, капитане. Не можем да си позволим да сбъркаме.

— Та? — Хейуърд едва дишаше.

— Няма да повярвате. ДНК-то съвпадаше с това на един от топ-агентите на Бюрото.

Хейуърд издиша.

— Вярвам. Бог да ни е на помощ, вярвам.

41

Ели Глин чакаше в малкия си офис на четвъртия етаж в сградата на „Ефективни инженерни решения“. Това бе мрачна стая, в която имаше само маса, няколко компютъра, малка библиотечка и часовник. Стените бяха боядисани в сиво и в цялото помещение нямаше нищо, което да носи печат на индивидуалност, освен малката снимка на добре сложена блондинка в униформа на морски капитан, която махаше от мостика на някакъв танкер. Под образа бе изписана строфа от стихотворение на Одън.

Лампите в офиса бяха угасени и единствената светлина идваше от големия плосък монитор с висока разделителна способност, който бе свързан с камера в един офис в сутерена на сградата. В момента на екрана се виждаха двама души: субектът, Пендъргаст и специалистът психолог в ЕИР — Ролф Краснер, който го подготвяше за въпросите.

Глин наблюдаваше тънката фигура на Пендъргаст с интерес. Проницателността на агента, която бе свалила маската на Глин, изключителната му способност да открива и интерпретира детайли, пръснати из стая, която сама по себе си бе истинско тресавище от детайли, беше изнервила Глин и по някакъв странен начин дълбоко го бе впечатлила.

Той се обърна отново към папката, която Пендъргаст му бе дал, без да изпуска ставащото на монитора, с изключен тук. Колкото и маловажен да бе в сравнение с мащаба на другите проекти, случаят „Пендъргаст“ си имаше своите предизвикателства. Например почти библейските — като на Каин и Авел — отношения между тези двама необикновени братя. Защото Пендъргаст беше необикновен — Глин никога преди не бе срещал друг човек, чийто интелект да може да уважава като равен на собствения му. Винаги се бе чувствал донякъде изолиран от масата хора. А ето че тук стоеше мъж, с когото, ако трябваше да използва отвратителния език на съвремието, можеше да се идентифицира. Фактът, че братът на Пендъргаст изглежда беше дори още по-интелигентен, и в същото време дълбоко покварен, правеше нещата още по-интригуващи. Това явно бе един човек дотолкова обладан от омраза, че бе посветил живота си на нея, подобно на обсебен от чувствата си влюбен. Каквото и да стоеше в дъното на тази ненавист, вероятно бе нещо потресаващо.

Глин отново обърна очи към монитора. Ролф Краснер явно бе готов да започне. Психологът на ЕИР беше изтъкан от обезоръжаваща дружелюбност, съчетана с безупречен професионализъм. Трудно можеше да се повярва, че този весел, кръглолик, непретенциозен човек с виенски акцент може да представлява заплаха. Разбира се, на пръв поглед той изглеждаше възможно най-безопасната личност — докато не го видите в действие. Глин знаеше колко ефективна може да бъде стратегията „Доктор Джекил и мистър Хайд“ (Герои от едноименния роман на Р. Л Стивънсън, които символизират доброто и злото в характера иа една и съща личност — Б. пр.) с един нищо неподозиращ субект.

От друга страна Краснер никога не бе попадал на субект като този.

Глин се наведе и включи звука.

— Господин Пендъргаст — тъкмо казваше Краснер любезно. — Мога ли да ви почерпя с нещо, преди да започнем? Вода? Газирана напитка? Двойно мартини? — Последва хихикане.

— Нищо, благодаря.

Пендъргаст не изглеждаше в настроение. Точно както се очакваше. ЕИР бяха развили три различни модела за разпит, всеки от които подхождаше на определен личностен тип, наред с експериментален четвърти модел, който се използваше само върху най-трудните, неподатливи — и интелигентни — субекти. След като прелистиха папката на Пендъргаст и обсъдиха ситуацията, единодушно се съгласиха кой модел трябва да се използва. Пендъргаст щеше да бъде едва шестият, върху който щяха да приложат този метод. Той никога не се проваляше.

— Използваме някои от техниките на добрата старомодна психоанализа — обясни Краснер. — А една от тях е да легнете на кушетката, без да виждате психоаналитика. Моля, настанете се удобно.

Фигурата легна върху кушетката, застлана с пищна брокатена кувертюра и сложи белите си ръце върху гърдите. Ако се изключеха парцаливите дрехи, с които се бе дегизирал агентът, сцената обезпокоително напомняше на бдение над мъртвец. Какво възхитително създание е този човек, помисли си Глин, докато придвижваше инвалидната си количка по-близо до монитора.

— Може би разпознавате офиса, в който се намираме, господин Пендъргаст? — каза Краснер, суетейки се, преди да започне.

— Да „Берггасе“, № 19.

— Точно така! Създаден по образец на офиса на самия Фройд във Виена. Дори успяхме да се сдобием с някои от неговите африкански дърворезби. А този персийски килим в средата също е негов. Фройд наричал офиса си gemutlich, което е една почти непреводима немска дума, означаваща уютен, задушевен, удобен, домашен, приветлив — това е и атмосферата, която се постарахме да създадем. Говорите ли немски, господин Пендъргаст?

— Немският не е от моите езици, за голямо съжаление. Щеше да ми бъде приятно да чета Гьотевия „Фауст“ в оригинал.

— Изумително произведение, могъщо, но и поетично. — Краснер седна на един дървен стол извън полезрението на Пендъргаст.

— Използвате ли свободно-асоциативните методи на психоанализата? — попита Пендъргаст сухо.