О, Господи, помисли си Смитбак. Вечерята на живите мъртъвци. Той се огледа.

— Господин Джоунс? — Отнякъде изникна един санитар, раболепен като метр д’отел, със същата самодоволна усмивка на превъзходство зад маската на сервилност. — Къде ще благоволите да седнете?

— Ще опитам ей там — каза той и посочи една маса, току що заета от мъж, който мажеше франзела с масло. Той бе безупречно облечен: скъп костюм, снежнобяла риза, красива копринена вратовръзка, и изглеждаше най-нормалният сред групата. Той кимна на Смитбак, когато журналистът се настани на стола отсреща.

— Роджър Трокмортън — представи се мъжът и подаде ръка. — Очарован съм да се запознаем.

— Едуард Джоунс — отвърна Смитбак, поласкан от сърдечното посрещане. Той взе менюто от келнера и въпреки усилието си бързо бе погълнат от дългия списък с предложения. Най-сетне се спря не на едно, а на две основни ястия — камбала а’ла Морни и вратна пържола от младо агне — заедно със салата от аругула с яйца от дъждосвирец в аспик. Той отбеляза избора си върху картата до мястото си за сядане и я подаде заедно с менюто на келнера; след това отново се обърна към Трокмортън. Беше приблизително на годините на Смитбак и изглеждаше поразително добре с грижливо сресалата си руса коса и ухаещ леко на скъп афтършейв. Нещо в него напомни на Смитбак за Брайс Хариман; около него се разнасяше същият полъх на благороднически титли и много пари.

Брайс Хариман…

Уловил изпитателния поглед на мъжа отсреща, Смитбак с голямо усилие прогони образа от съзнанието си.

— Е — произнесе той, — какво ви води тук? — Едва след като зададе въпроса, осъзна колко неуместен е той.

Но не изглеждаше мъжът да го е възприел погрешно.

— Вероятно същото, което и вас. Луд съм. — После се усмихна, за да покаже, че се шегува. — Сериозно, малко съм изнервен и баща ми ме изпрати тук за кратка … ъ-ъ-ъ… почивка. Нищо сериозно.

— От колко време сте тук?

— Няколко месеца. А вас какво ви води насам?

— Същото. Почивка. — Смитбак се замисли за някакъв начин да насочи разговора в друга посока. Всъщност, за какво си говорят лудите? Спомни си, че пълните откачалки ги държаха в тихото отделение, което се намираше в друго крило. Гостите тук, в главната част на имението, бяха просто „разстроени“.

Трокмортън сложи хлебчето си в една чиния и предвзето попи устните си с платнената салфетка.

— Едва днес пристигнахте, нали?

— Точно така.

Келнерът донесе питиетата им — чай за Трокмортън и доматен сок за Смитбак, който се дразнеше, че не може да получи обичайния си малцов скоч. Очите му отново се плъзнаха по залата. Всички тук се движеха така апатично, говореха толкова тихо: изглеждаше като банкет на забавен кадър. Исусе Христе, не мисля, че ще мога да понеса това още дълго. Опита се да си напомни думите на Пендъргаст — че той е мишената на убиец, че пребиваването му тук осигурява безопасност не само на него, но също и на Нора. Дори и за краткия му престой тук положението бе трудно поносимо. Защо би го преследвал опасен килър? Нямаше смисъл. Като нищо. Мерцедесът и куршумът можеше да са предназначени за Пендъргаст, не за него. Пък и Смитбак знаеше как да се оправя. Беше попадал в рисковани ситуации и преди — някои от тях наистина рисковани…

Той за пореден път върна мислите си обратно към сътрапезника си.

— И така, какво… какво мислите за това място? — попита той малко недодялано.

— О, старата бърлога всъщност не е толкова лоша — При тези думи в очите му блесна весело пламъче, което накара Смитбак да помисли, че той може и да е намерил сродна душа.

— Не е ли твърде изморително всичко това? Да не излиза човек навън?

— През есента беше по-приятно, разбира се. Местността е величествена. Признавам, снегът ни задържа вътре, но всъщност къде толкова има да „излизаме“?

Смитбак се опита да смели думите му.

— Е, с какво се занимавате, Едуард? — попита Трокмортън. Смитбак преговори наум „брифинга“ на Пендъргаст.

— Баща ми е инвестиционен банкер. Уолстрийт. Работя за фирмата му.

— И моето семейство е на Уолстрийт.

На Смитбак му просветна.

— Не сте онзи Трокмортън, нали?

Мъжът се усмихна.

— Боя се, че да. Или поне — един от тях. Ние сме доста голямо семейство.

Келнерът се върна с основните ястия — североамериканска пъстърва за Трокмортън и двойката блюда — камбала и агнешко за Смитбак. Трокмортън хвърли поглед към преливащите порции на сътрапезника си.

— Мразя да гледам хора без апетит — рече той. Смитбак се разсмя. Този приятел въобще не беше луд — поне от това, което се виждаше.

— Никога не пропускам безплатен обяд. — Той вдигна ножа и вилицата си и ги заби в камбалата. Чувстваше се все по-добре. Храната беше великолепна. А и този Роджър Трокмортън изглеждаше доста свестен. „Ривър Оукс“ можеше да се окаже достатъчно поносима за някой и друг ден, ако имаше с кого да си говори. Разбира се, налагаше се да внимава да не се разкрие.

— Какво правят по цял ден хората тук? — смутолеви той с уста, пълна с риба.

— Моля?

Смитбак преглътна.

— Как си прекарвате времето?

Трокмортън се изкиска.

— Водя си дневник и пиша поезия. Отвреме навреме се опитвам да съм в крак с пазара. Когато времето е хубаво, обичам да се разхождам из околностите.

Смитбак кимна и набоде друго парче риба.

— А вечерите?

— Ами-и-и… в салона на първия етаж има билярдни маси, а в библиотеката може да се играе бридж или вист. Има и шах — забавно е, когато успея да си намеря партньор. Но голяма част от времето просто чета. Напоследък — главно поезия. Миналата вечер например започнах „Кентърбърийски разкази“. Наистина великолепна поема.

Смитбак кимна одобрително.

— Любимата ми част е Разказът на мелничаря.

— Струва ми се, че аз най-много обичам Пролога. Пълен е с толкова надежда за обновление, за възраждане.

Трокмортън се облегна назад в стола си и цитира началните строфи:

— „Когато с благи дъждове април/ бе мартенската жажда утолил/ и беше влял във всяка суха жила/ на пролетта живителната сила…“

Смитбак се насили да си спомни Пролога и успя да изцеди няколко стиха.

— Какво ще кажете за това: „Така се случи, че на път за там/ край Саутуерк във хана неголям/ веднъж за малко спрях да си почина…“

— „… ловейки риба, а зад гърба ми — спечена земя“. (Из „Пуста земя“ — Т.С. Елиът. — Б.пр.)

На Смитбак, който бе насочил цялото си внимание към агнешкото, му отне известно време да регистрира промяната.

— Един момент. Това не е Чосър, това е…

— „Пфу угасвай, свещице кратка!“ (Из „Макбет“ — У Шекспир. — Б.пр.) — Трокмортън се изправи вдървено, беше целият внимание.

Смитбак спря, докато се опитваше да набоде парче месо на вилицата си и усмивката замръзна на лицето му.

— Моля?

— Чухте ли нещо току що? — Трокмортън отново се заслуша, наклонил глава на една страна.

— Ами-и-и… не.

Трокмортън отново наклони глава.

— Да, ще се погрижа незабавно.

— За какво ще се погрижите?

Мъжът го погледна раздразнено.

— Не говорех на вас.

— О, съжалявам.

Трокмортън стана, попи устните си и прилежно сгъна салфетката.

— Надявам се, че ще ме извините, Едуард, но имам бизнес среща.

— Разбира се — кимна нервно Смитбак, усещайки скованата усмивка върху устните си.

— Да. — Мъжът се наведе напред и произнесе със заговорнически шепот: — Не мога да не призная, че това е ужасна отговорност. Но когато Той дойде и ни призове, кои сме ние, че да откажем?

— „Той“?…

— Господ Бог. — При тези думи той се изправи отново и разтърси ръката на Смитбак. — За мен бе удоволствие. Надявам се скоро пак да се видим.

И излезе с наперена походка от залата.

25

Д’Агоста се прокрадваше бавно през приличното на пещера пространство на отдел „Убийства“ и се чувстваше малко гузно. Въпреки, че беше лейтенант в НПУ и имаше карт-бланш да се движи из залите на площад „Полиция“ №1 свободно, той все пак имаше чувството, че е шпионин на вражеска територия.