— Добре — отвърна Д’Агоста.

— Сингълтън да не ти е вгорчил живота?

— Тц.

— Е, ти отсъства само два дни, което вероятно е помогнало. Той е емоционален — понякога доста емоционален, — но си е ченге. Както и ти. Ето защо съм сигурна, че двамата ще се разбирате.

Д’Агоста кимна, побутна едно парче домат в чинията си, след което го поднесе към устата си. Пиле качиаторе бе една от рецептите, които можеше да изпълни без да мисли — или почти без да мисли.

— Яденето е страхотно, Вини. Наистина. Трябва да те оставям в кухнята по-често. — И тя му се усмихна.

Д’Агоста отвърна на усмивката й. Пусна вилицата си и я загледа как се храни.

Беше направила нарочно усилие да се прибере навреме. Похвали готварските му умения, въпреки, че бе препекъл пилето, и дори не го бе попитала за прибързаното му излизане тази сутрин. Определено полагаше специални старания да му даде свобода и да го остави да върши което си е наумил, каквото и да бе то. Той осъзна с внезапен изблик на нежност, че наистина обича тази жена.

Което правеше онова, което трябваше да извърши, още по-трудно.

— Съжалявам, че не мога да отдам дължимото на вечерята. Тя наистина заслужава да продължи по-дълго, но аз трябва да излизам отново.

— Някакво развитие по случая?

— Всъщност не. Специалистът по възлите иска да ни запознае с някои техники. По всяка вероятност просто гледа да си покрие задника — не ни помогна кой знае колко.

— Не?

— Според него възлите са азиатски, може би китайски, но това не стеснява особено периметъра.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Размишлявала ли си над възможността, която ти споменах по време на вечерята? Че зад тези убийства може да стои братът на Пендъргаст?

Хейуърд не отговори веднага, вилицата спря на половината път към устата й.

— Има толкова малко доказателства, които да подкрепят тази теория, че тя направо граничи с ексцентричност. Знаеш, че съм професионалист. Трябва да ми вярваш, че ръководя този случай по възможно най-добрия начин. Ще помисля над думите ти, когато имам време.

Д’Агоста нямаше какво да каже. Известно време се храниха мълчаливо.

— Вини — каза тя и нещо в тона й го накара да вдигне глава. — Съжалявам. Не исках да ти се сопвам.

— Всичко е наред.

Тя се усмихна отново и тъмните й очи блеснаха на изкуственото осветление.

— Защото фактът е, че наистина се радвам, че се върна отново на работа.

Д’Агоста преглътна.

— Благодаря.

— Този откачен посмъртен случай на Пендъргаст само те объркваше, и то в най-лошия възможен момент. Той може и да е бил продуктивен агент, но не беше… ами-и-и… нормален. Знам, че беше твой приятел, но мисля — тя направи пауза, — мисля, че той имаше нездравословно влияние върху теб. Пък и онази молба от гроба, цялата бъркотия около брат му… трябва да ти кажа, че това ме възмути.

Въпреки всичко Д’Агоста усети, че го пронизва раздразнение.

— Знам, че никога не си го харесвала. Но работата му даваше резултати.

— Знам, знам. Не трябваше да говоря лошо за мъртвец. Съжалявам.

Раздразнението се замести от внезапен прилив на вина. Д’Агоста не каза нищо.

— Както и да е, всичко е минало. „Ухажора“ е висока топка, страхотен стартов случай. Ще блеснеш, Вини. И всичко ще е както в добрите стари времена.

Той забоде вилицата в пилешкото бутче и вдигна ножа, но го пусна в чинията и той изтрака шумно. Това беше агония. Не издържаше повече.

— Лора — започна той. — Не ми е лесно да го кажа.

— Да кажеш какво?

Той пое дълбоко дъх.

— Изнасям се.

Тя замръзна, сякаш не разбираше. После по лицето й бавно премина израз на невяра и болка — като на дете, неочаквано наплескано от любим родител. Като я гледаше, Д’Агоста се почувства толкова зле, както никога не се бе чувствал през живота си.

— Вини? — произнесе тя смаяно.

Д’Агоста сведе очи. Настъпи дълга, мъчителна тишина.

— Защо?

Той не знаеше какво да й отговори. Знаеше само, че единственото, което не може да направи, е да й каже истината. Лора, скъпа, аз може би съм в опасност. Ти не си мишена, но аз определено съм. И ако остана тук, мога да изложа на опасност и теб.

— Направила ли съм нещо? А може би не съм направила?

— Не — отвърна той бързо. Трябваше да измисли нещо, а като се имаше предвид, че става въпрос за Лора Хейуърд, това нещо трябваше да е достатъчно умно. — Не — повтори пак, вече по-бавно. — Ти си страхотна. Изобщо не е свързано с теб. Отнася се до мен. Нашите отношения… може би започнаха да се развиват твърде бързо.

Хейуърд не отговори.

Д’Агоста имаше чувството, че се хвърля от скала. В този миг нямаше нищо, което да желае повече от това да остане с тази жена — с тази красива, грижовна, подкрепяща го жена. По-скоро би наранил себе си, отколкото нея. А сега я нараняваше, нараняваше я дълбоко, с всяка дума. Това, което правеше беше отвратително, но нямаше друг избор. Винсънт, трябва да вземеш всички възможни предохранителни мерки. Д’Агоста знаеше, че единственият начин да запази тези отношения — и може би живота на Лора Хейуърд — е да ги прекъсне.

— Просто се нуждая от малко свобода, това е всичко — продължи той. — Да премисля нещата. Да погледна в перспектива живота си. — Баналностите прозвучаха фалшиво и вместо да продължи, той спря рязко.

Седеше тук и я чакаше да избухне, да го наругае, да му заповяда да излезе. Но не се случи нищо такова. Помежду им бе надвиснала дълга, отвратителна тишина. Най-сетне я погледна. Седеше с ръце в скута, с изстиваща в чинията храна, с пребледняло лице и сведени надолу очи. Красивата й синьо-черна коса се бе спуснала отпред и закриваше очите й. Това не беше реакцията, която бе очаквал. Тази изненада, тази болка… те бяха дори по-лоши от гнева.

Накрая подсмръкна, разтърка носа си и побутна чинията напред. След това стана.

— Трябва да се връщам на работа — каза тя толкова тихо, че Д’Агоста едва я чу. Той седеше неподвижно, докато тя отхвърли косата от лицето си рязко назад, обърна се и бавно тръгна към вратата. Ръката й беше върху бравата, когато явно осъзна, че е забравила палтото и куфарчето си. Върна се със същите бавни стъпки, отвори гардероба и измъкна оттам палтото си. После излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Не се обърна назад.

Д’Агоста остана да седи на масата още дълго, заслушан в тиктакането на часовника и слабите шумове от улицата, които се процеждаха отдолу. Най-накрая се изправи, занесе чиниите в малката кухня, изсипа недоизядената вечеря в боклука и ги изми.

И с чувството, че е много стар, се насочи към спалнята, за да опакова багажа си.

20

В три сутринта имението на Ривърсайд Драйв 891 в стил Бо Арт изглеждаше заспало и дори мъртво. Но дълбоко под капаците на прозорците и двойно заключените врати, в един от подземните тунели, издълбани в пластовете на Манхатън, под старата къща кипеше живот. Най-дългият тунел — всъщност серия от свързани подземни помещения — се простираше на запад, кривуличейки под Ривърсайд Драйв и Ривърсайд парк по посока към река Хъдсън. В края му грубо стълбище се спускаше през естествена кухина към каменен кей, където един влажен тунел извеждаше през малък, покрит с водорасли отвор в самата река. Преди повече от две столетия речният пират, собственик на по-ранната версия на имението, използвал този таен проход, за да върши нощните си злодеяния. Днес само шепа хора знаеха за скрития вход.

В това уединено място можеше да бъде чуто мекото пляскане на греблата. Чуваше се и слаб плясък от разгръщането на зеления саван от бурени, разкриващо един подводен проход. Беше мъглива, безлунна нощ и само бледият отблясък светлина очертаваше една малка лодка, докато влизаше в тунела. Тя безшумно се плъзна напред под нисък, каменен таван и забави, наближавайки каменния кей.

Пендъргаст излезе от лодката, привърза я към кнехта и се огледа. Очите му блестяха в тъмнината Той остана неподвижен още няколко минути, като се ослушваше. След това извади фенерче от джоба си, светна го и се заизкачва по стълбището. То излизаше в огромно помещение, пълно с дървени витрини, в които се виждаха оръжия, някои от които съвременни, а други отпреди двеста години. Той премина през тази стая и влезе в стара лаборатория; по дългите, облицовани в черно маси, блестяха стъкленици и реторти.