И двамата мъже изглежда са били под четирийсетте. Ако Черната брада е бил с азиатски произход, то капитан Кид е бил най-вероятно бял. Хач си напомни да попита Сейнт Джон дали знае нещо за расовия състав на екипажа на Окъм.

Замислен заобиколи масата, след което взе една бедрена кост. Видя му се лека, сякаш невеществена. Огъна я и за негова изненада тя се строши като суха клечка в ръцете му. Взря се в краищата на счупеното. Определено бе случай на остеопороза — изтъняване на костта, — а не просто резултат от разлагане. Костите на другия скелет показаха същите симптоми.

Пиратите бяха твърде млади за такова заболяване.

Отиде до библиотечната етажерка и измъкна многократно разлиствания том на харисъновите „Принципи на вътрешните болести.“ Прокара пръст по индекса, докато не намери онова, което търсеше. „Скорбут, пишеше там: Scorbutus (недостиг на витамин С).“ Да, ето ги симптомите: опадване на зъбите, остеопороза, прекъсване на оздравителния процес.

Загадката бе разкрита. Хач знаеше, че скорбутът сега е рядко заболяване в по-голямата част на света. Дори и в най-бедните страни от Третия свят, където бе практикувал, се отглеждаха пресни плодове и зеленчуци, и той не бе попадал на случай на скорбут в цялата си кариера. Досега. Отдръпна се от масата, обзет от необичайно задоволство от самия себе си.

На вратата се позвъни. „По дяволите“, помисли си той и бързо закри скелетите с платното, преди да излезе във всекидневната. Едно от неудобствата да живееш в малко градче бе, че никому не минаваше и през ум да телефонира, преди да намине. Нямаше да е никак приятно да видят върху масата в трапезарията му скелети, вместо семейните сребърни прибори.

Приближи входната врата, погледна през прозорчето и с изненада видя прегърбената фигура на професор Орвил Хорн. Старикът се бе подпрял на бастуна си, кичури бяла коса стърчаха право нагоре, сякаш наелектризирани от генератора на Ван де Грааф.

— А, ненавистният доктор Хач! — рече професорът, след като вратата се отвори. — Просто минавах оттук и видях, че лампите в този твой стар мавзолей светят. — Малките му очички щъкаха непрекъснато, докато говореше. — Помислих си, че сигурно си в подземната тъмница и разчленяваш трупове. Знаеш ли, от селото са изчезнали няколко млади момичета и хората са разтревожени. — Погледът му се спря върху купчината върху масата, покрита с голямо платно. — Ха сега де! Какво е това?

— Пиратски скелети — рече усмихнат Хач. — Нали искахте подарък? Е, честит рожден ден.

Очите на професора блеснаха от любопитството и той пристъпи неканен във всекидневната.

— Великолепно! — извика той. — Виждам, че подозренията ми са били оправдани. Откъде ги взе?

— Преди няколко дни археоложката на „Таласа“ откри мястото на пиратския лагер на остров Рагид — отвърна Хач и отведе стареца в трапезарията. — Разкриха масов гроб. Исках да установя причината за смъртта им.

Професорът повдигна рошавите си вежди, като чу тази информация. Хач дръпна платното и гостът му се наведе заинтригуван.

— Мисля, че разбрах от какво са умрели — не се сдръжа Хач.

Професорът вдигна ръка.

— Ш-ш-т. Нека да се пробвам сам.

Хач се усмихна, спомни си колко много обичаше професорът научните предизвикателства. Това беше игра, която бяха играли много следобеди: професорът подаваше на Хач някой чудат екземпляр или научна гатанка и го караше да си блъска главата с нея.

Доктор Хорн взе черепа на Черната брада, завъртя го и погледна зъбите му.

— Източноазиатец — произнесе се той и го остави обратно.

— Много добре.

— Не е кой знае колко учудващо — отвърна професорът. — Пиратите са били първите работодатели без расови предразсъдъци. Мисля си, че този е или бирманец или от Борнео. Може да е и от Ласкар.

— Дълбоко съм впечатлен — вдигна вежди Хач.

— Колко бързо забравят младите.

Професорът обиколи скелетите със светнали очи, досущ като котка, която обикаля мишка. Взе костта, която Хач бе строшил.

— Остеопороза — рече той и вдигна поглед към Хач.

Хач се усмихна, но не каза нищо.

Доктор Хорн взе челюстта.

— Очевидно е, че тези пирати не са били убедени, че човек трябва да си мие зъбите два пъти дневно.

Изследва зъбите, почеса се по лицето с дългия си показалец и се изправи.

— Всички индикации сочат скорбут.

Хач усети как лицето му посърва.

— Вие установихте това много по-бързо от мен.

— Скорбутът е бил широко разпространен по ветроходните кораби през миналите столетия. Боя се, че това е общоизвестен факт.

— Може би беше прекалено очевидно — рече разочаровано Хач.

Професорът го изгледа многозначително, но не каза нищо.

— Хайде, елате да седнем в салона — предложи младият човек. — Ще ви налея чаша кафе.

Когато след няколко минути се върна с поднос от чаши и чинийки, професорът бе седнал в едно кресло и разсеяно прелистваше една от средновековните драми, които майка му толкова обожаваше. На лавицата им имаше около трийсетина — напълно достатъчно, твърдеше тя: като свърши последната, вече ще е забравила първата и може да започне отначало. Като гледаше този човек от своето детство да седи в салона и да чете книга на майка му, Хач усети внезапното бодване на сладкогорчивата носталгия — толкова силна, че той тръшна подноса на масичката по-силно, отколкото желаеше. Професоът взе чашката си и известно време пиха мълчаливо кафе.

— Малин — рече старикът и се прокашля. — Дължа ти извинение.

— Моля ви — отвърна Хач, — дори не го споменавайте. Оценявам високо вашата откровеност.

— Да върви по дяволите моята откровеност. Онзи ден изговорих прибързани приказки. Все още мисля, че за Стормхейвън ще е по-добре без онзи проклет остров на съкровищата, но това не зависи от мен. Нямам право да осъждам мотивите ти. Ти трябва да правиш онова, което смяташ за необходимо.

— Благодаря.

— Като изкупление съм ти донесъл нещо за играта „погледни и познай“ — рече той с добре познатотото пламъче в очите. Извади една кутийка от джоба си и я отвори: в нея имаше странна двугърба раковина, чиято повърхност бе осеяна с точки и бразди. — Какво е това? Разполагаш с пет минути.

— Сиамски морски таралеж — отвърна Хач и му върна раковината. — Много добър екземпляр при това.

— По дяволите. Е, щом не мога да те затрудня, то поне свърши една работа — обясни обстоятелствата около онова там. — Професорът посочи с палец към трапезарията. — Искам всички подробности, независимо колко са незначителни. Всеки пропуск ще бъде наказан най-строго.

Хач протегна крака, кръстоса ги върху килима и разказа как Бонтер бе открила лагера; за първите разкопки; за разкрития масов гроб; за наблъсканите в него трупове. Професорът слушаше, кимаше енергично, като ту повдигаше, ту сбърчваше вежди.

— Онова, което ме изненадва най-много — заключи Хач, — е броят на труповете. До този следобед екипът идентифицира осемдесет, а теренът още не е разкопан напълно.

— Наистина.

Професорът потъна в мълчание, погледът му се рееше някъде надалеч. След това сякаш се стресна, остави чашката, избръска реверите на сакото си с учудващо изтънчен жест и се изправи.

— Скорбут — повтори той и изсумтя подигравателно. — Изпрати ме, моля те, до вратата. Отнех ти достатъчно време за една вечер.

На вратата спря и се обърна. Вгледа се в Хач без да мигне и попита:

— Кажи ми, Малин, каква е преобладаващата флора на остров Рагид? Никога не съм ходил там.

— Ами — отвърна Хач — той е типичен остров извън залива, няма дървета, за които си заслужава да се спомене, покрит е с груба трева, има храсти дива череша, репеи и шипки.

— Ах, пай с диви череши — вкусотия. А знаеш ли колко вкусен е шипковият чай?

— Разбира се — рече Малин. — Майка ми пиеше много шипков чай, но аз самият го ненавиждах.

Професор Хорн се изкашля в юмрук — Хач си спомни, че това бе жест на неодобрение.

— И какво? — попита той, заел отбранителна позиция.

— Дивите череши и шипките — отговори професорът — са били важна съставка от храната на хората по този бряг през миналите векове. И двете са много полезни, с изключително високо съдържание на витамин С.