— Трябва да ти благодаря — рече историкът и нахлупи по-силно подобната на качулка шапка. — Идеята ти беше добра. Освен това той никога не би ме послушал. Мислех си да занимавам с този въпрос капитана.

— Моля, макар, че не зная дали съм направил нещо. — Хач замълча и додаде: — Нали каза, че ме търсела Изабел?

Сейнт Джон кимна:

— Каза, че имала пациент за теб в далечния край на острова.

Хач се сепна.

— Пациент ли? Защо не ми каза веднага?

— Не е спешно — отвърна Сейнт Джон със загадъчна усмивка. — Не, бих рекъл, че никак не е спешно.

25.

Докато се изкачваха към върха на острова, Хач погледна на юг. Херметичната камера бе завършена и хората на Стрийтър сега работеха по масивните помпи, подредени по западния бряг, настройваха ги след скорошното им натоварване и ги подготвяха за следващия ден. Ортанк се издигаше висок и размазан, осветената наблюдателна кула хвърляше зеленикава неонова светлина в обгръщащата я мъгла. Хач забеляза смътната фигура на някой, който се движеше в нея.

Изкачиха върха и се заспускаха на изток по калната пътечка, която се виеше из район, осеян с особено много стари шахти. Самият терен на разкопките се намираше на равна ливада зад стръмния склон на източния бряг. В далечния край на ливадата бе издигната сглобяема барака върху бетонни блокчета. Гъстата трева пред нея бе утъпкана и бе монтирана подобна на шахматна дъска мрежа от бял канап върху площ от около четири декара. Няколко големи брезента лежаха в безформена купчина. Хач забеляза, че тук там някои от квадратите със страна по един метър бяха разкопани, разкритата тлъста, червеникава от наличието на желязо, пръст контрастираше рязко на мократа трева. Бонтер и неколцина от копачите се бяха събрали върху насита до един от квадратите, лъскавите мушами на гърбовете им блестяха, а друг копач изваждаше чимовете трева от съседен квадрат. Отвъд мрежата стърчаха няколко оранжеви маркера. „Отлично място за пиратски лагер“, помисли си Хач. „Скрито и откъм морето, и откъм сушата.“

На стотина метра от терена на разкопките високопроходимият влекач бе паркиран под странен ъгъл на неравната земя, а зад него бе голямо сиво ремарке-контейнер. До него бяха монтирани върху триколки няколко обемисти уреда. Ранкин бе приклекнал до една от тях и се готвеше да я издигне с винча обратно в ремаркето.

— Откъде дойдоха тези играчки? — попита го Хач и кимна към апаратурата.

Ранкин се ухили.

— От „Серберъс“, човече, откъде другаде? Томографски детектори.

— Я повтори пак!

Усмивката на геолога стана още по-широка.

— Нали разбираш, сензори, които проникват през почвата. — Той започна да показва различните колички. — Ето тук имаме проникващ в почвата радар. С добра различителна способност на трупове и мини докъм четири метра, в зависимост от дължината на вълната. До него е инфрачервеният рефлектор, който е добър при пясъчна почва с ниска степен на влажност. А там накрая е…

— Добре, добре, схванах — засмя се Хач. — Всичкото това е за търсене на неметални предмети, нали?

— Схванал си. Никога не предполагах, че ще имам възможността да ги използвам на онзи параход. Изабел едва не си присвои цялата слава. — Ранкин посочи оранжевите маркери. — Както виждаш, намерих някои останки тук там, но тя вече бе открила основната рудна жила.

Хач му махна за довиждане и се затича да настигне Сейнт Джон. Когато наближиха мястото на разкопките, Бонтер се отдели от групата, мушна малката кирка в пояса и избърса калните си ръце в панталона. Косата й бе пристегната назад, а лицето и мургавите й ръце бяха отново потънали в мръсотия.

— Намерих доктор Хач — рече ненужно Сейнт Джон с глуповата усмивка.

— Благодаря ти, Кристоф.

Хач се зачуди на глупавата му усмивка. Да не би Сейнт Джон да е станал последната жертва на обаянието на Бонтер? Нищо друго, осъзна той, не би могло да измъкне този човек от книгите му и да го накара да рови под дъжда в калта.

— Ела — рече тя, хвана Хач за ръката и го потегли към ръба на изкопа. — Отдръпнете се — изкомандва чаровно работниците, — докторът дойде.

— Какво е това? — попита удивен Хач, вгледан в подаващия се от пръстта на дъното мръснокафяв череп, край който лежаха кости от крака и купчина от други човешки кости.

— Пиратски гроб — рече победоносно тя. — Скачай вътре. Но гледай да не настъпиш нещо.

— Значи това е пациентът.

Хач слезе в изкопания квадрат. Разгледа с интерес черепа, след това насочи вниманието си към другите кости.

— Или по-скоро бих рекъл „пациенти“.

— Пардон?

Хач вдигна глава.

— Ако този пират не е бил с два десни крака, значи тук имаш два скелета.

— Двама ли? Ами това е дяволски хубаво! — извика Бонтер и плесна с ръце.

— Убити ли са били?

— Мосю доктор, това е ваша територия.

Хач се наведе и разгледа по-внимателно костите. До единия таз лежеше бронзова катарама, а няколко бронзови копчета бяха пръснати върху онова, което бе останало от гръдния кош, до който лежеше разнищен златен ширит. Той почука леко черепа, като внимаваше да не го размести от окръжаващите го останки. Беше обърнат на една страна, а отворената му уста зееше. Нямаше очевидни патологични изменения: дупки от мускетни сачми, строшени кости, следи от саблени удари или други признаци на насилие. Не можеше да бъде сигурен от какво бе загинал пиратът, докато разкопките не приключат и костите не бъдат извадени. От друга страна, бе ясно, че трупът е бил погребан набързо, дори е бил хвърлен в гроба: ръцете бяха разперени, главата обърната на една страна, краката подгънати. Запита се за миг дали останалата част от втория скелет бе под първия. Сетне погледът му изведнъж бе привлечен от златистия блясък до едно от ходилата.

— Какво е това? — попита той.

Компактна маса от златни монети и голям, шлифован скъпоценен камък бяха зарити в земята близо до долната част на пищяла. Беше почистена съвсем малка част от пръстта, за да се запазят монетите на място.

Откъм Бонтер долетя звънък смях.

— Питах се кога ще го забележиш. Мисля, че този господин е криел кесия в ботуша си. Аз и Кристоф ги идентифицирахме всичките. Златен мохур от Индия, две английски гвинеи, един френски луидор и четири португалски крузадос. Всичките отпреди 1694-а година. Камъкът е изумруд, навярно от инките в Перу, вграден в главата на ягуар. Сигурно е направил пришка на пирата.

— Е, това е, най-после! — въздъхна Хач. — Първите предмети от съкровището на Окъм.

— Да — отвърна малко по-трезво тя. — Сега то е факт.

Докато гледаше компактната маса злато — сама по себе си малко нумизматично съкровище — по гърба на Хач пролазиха странни тръпки. Онова, което винаги досега бе изглеждало само теоретично, изведнъж се бе превърнало в реалност.

— Капитанът знае ли за това? — попита той.

— Още не. Ела, има още неща за гледане.

Ала Хач не можеше да откъсне очи от ясния, плътен блясък на метала. „Какво прави подобна гледка тъй непреодолима“, запита се той. В отношението на хората към златото имаше нещо почти атавистично.

Той прогони тези мисли от главата си и се изкатери от изкопа.

— А сега да ти покажа самия пиратски лагер! — рече Бонтер и го хвана под ръка. — Защото той е още по-необичайна гледка.

Хач я последва към друг участък от разкопките, на няколко десетки метра встрани. Не изглеждаше кой знае какво: тревата и горният слой от почвата бяха отнети от площ от около сто квадратни метра — отдолу се виждаше кафява, твърда основа. Забеляза няколко почернели места с въглища, където очевидно са палели огньове и многобройни кръгли хлътнатини, разпръснати безредно. Безброй малки пластмасови флагчета бяха набучени в земята и върху всяко от тях с черен маркер бе изписан номер.

— Върху тези кръгли хлътнатини вероятно са били издигнати палатките им — рече Бонтер. — Тук са живеели работниците, построили Наводнената шахта. Ала погледни всичките артефакти, които са оставили подире си! Всяко флагче показва място на откритие, а сме работили тук по-малко от два дни.