И тя веднага му бе дала амунициите, от които той се нуждаеше в битката си да я унижи. Първото нарушение на дисциплината в целия й живот — и се случи още преди „Британия“ да напусне пристанището. Още тогава сигурно бе разбрала подсъзнателно, че никога няма да командва голям кораб.

Странно, че Блекбърн си беше резервирал билет за Първия воаяж на „Британия“: мъжът, който пръв й бе предложил брак, на когото тя бе отказала заради собствената си изгаряща амбиция. Каква ирония — беше станал милиардер десет години след връзката им.

Какви изумителни три часа бяха прекарали те заедно, сега всеки миг от тях бе запечатан в паметта й. Каютата му беше едно чудо. Бе напълнил салона с любимите си съкровища, картини за милиони долари, скулптури, редки антики. Той беше особено възбуден от една тибетска картина, току-що придобита — преди не повече от двайсет и четири часа — и в първоначалния си изблик на въодушевление и гордост я извади от кутията й и я разви пред нея на пода на салона. Тя я беше гледала смаяна, поразена, останала без думи, падна в ръцете му и коленичи да я види отблизо, да проследи с очите и пръстите си всяка безкрайна подробност по нея. Картината я всмука в себе си, избухна в съзнанието й. И докато я гледаше — хипнотизирана, почти припаднала, — той бе вдигнал полата над бедрата й, бе издърпал бикините й, и като полудял жребец я бе възседнал. Беше секс, какъвто никога не бе преживявала преди и никога нямаше да го забрави; дори най-малките подробности, най-миниатюрната капчица пот, най-лекия стон, всеки допир и тласък на плът в плът. Само мисълта за това я караше да пламва с нова страст.

Лошото беше, че никога нямаше да й се случи пак.

Защото после Блекбърн бе навил магичната картина и я бе прибрал в кутията й. Все още възбудена от опиянението на сливането им, тя го помоли да не го прави; помоли го да я погледне още веднъж. Той се беше обърнал и очевидно бе съзрял копнежа, изписан върху лицето й. Внезапно очите му се бяха присвили до ревниви, собственически точици. Беше й се подиграл, беше й казал, че я е видяла веднъж и няма защо да я гледа пак. И тогава — тъй бързо, както я бе заляла преди малко похотта — сега я изпълни тъмен, всепоглъщащ гняв. Разкрещяха се един на друг с такава ярост, на каквато не бе подозирала, че е способна. Скоростта, с която емоциите я превземаха бе толкова шокираща, колкото и развеселяваща. После Блекбърн й беше заповядал да си върви. Не — тя никога вече нямаше да му проговори, никога нямаше да погледне картината пак.

И тогава настъпи най-върховната ирония. Виковете им бяха накарали пасажерите от съседната каюта да се оплачат. Бяха я видели да напуска тризонета на Блекбърн. Някой беше докладвал за нея. Възможност, която Кътър не би пропуснал. Беше я унижил на мостика пред всички палубни офицери. Тя не се съмняваше, че това вече е влязло в досието й и щеше да бъде докладвано на компанията.

Много от офицерите и екипажа, дори и семейните, имаха сексуални връзки на борда; беше толкова лесно, като да ловиш риба в буре. Тях изглежда никога не ги докладваха — защото бяха мъже. От мъжете се очакваше да вършат подобни неща, предпазливо и през свободното си време, точно както тя го беше направила. Но за жена беше различно — или поне културата на компанията изглеждаше такава.

С кариерата й беше свършено. Единственото, на което можеше да се надява сега, беше командването на средно голям круизен кораб, някой от онези по-запуснатите, които обикалят по Средиземноморието и Карибите, претъпкани с дебели старчоци от средната класа, тръгнали на екскурзия по море да плюскат и да пазаруват. Никога не виждали синя вода, хукваха да се крият и при най-слабата буря.

Кътър. Какъв по-добър начин за перфектно отмъщение от това да му отнеме командването, да му изтръгне вътрешностите и да ги хвърли на дъното на Атлантическия океан?

58.

В продължение на няколко минути Констанс гледаше как Пендъргаст крачи напред-назад в дневната на апартамента „Тюдор“. Веднъж спря, сякаш искаше да заговори, но след миг закрачи отново. Най-накрая се обърна към нея.

— Обвини ме в егоистично поведение. В това, че искам да се спася за сметка на другите на борда на „Британия“. Кажи ми нещо, Констанс: според теб кой на този борд заслужава спасение?

Той отново потъна в мълчание, изчаквайки отговора; очите му блестяха развеселено. Това беше последното нещо, което Констанс бе очаквала да чуе.

— Зададох ти въпрос — продължи Пендъргаст, когато тя не отговори. — Кой измежду тази просташка, алчна и противна тълпа на борда на този кораб, ти наистина смяташ, че заслужава да бъде спасен?

Констанс продължаваше да не казва нищо.

След миг Пендъргаст се изсмя:

— Виждаш ли? Нямаш отговор — защото не съществува такъв.

— Не е истина — възрази тя.

— Истина? Ти се шегуваш. Какво значи истина? — казал подигравателно Пилат, и не изчакал отговор. От мига, в който се качи на кораба, ти бе възмутена от отвратителната невъздържаност, ужасяваше се от мазното самодоволство на богатите и разглезените. Ти сама забеляза шокиращата несправедливост между обслужващите и обслужваните. Поведението ти на вечерята в онази Първа нощ, начина, по който отговори на онези непоносими, нетактични еснафи, с които бяхме принудени да се храним, показа, че вече си произнесла присъда над „Британия“. И беше права. Затова те питам пак, по друг начин: не е ли този кораб плуващ паметник на човешката алчност, вулгарност и глупост? Не ли това палат на безграничната похотливост, изцяло заслужаващ унищожение?

Той разпери ръце, сякаш отговорът бе очевиден.

Констанс го погледна объркано. Онова, което казваше, я засегна истински. Тя беше отвратена от парадността на буржоата и фалшивата изтънченост на повечето от пасажерите, които беше срещнала. И шокирана и обидена от жестоката експлоатация и начин на живот на екипажа. Някои от нещата, които Пендъргаст казваше, засягаха една не особено приятна струна в нея, възбуждайки и засилвайки собствените й дълго сдържани мизантропски импулси.

— Не, Констанс — продължи той. — Единствените двама, които заслужават да бъдат спасени, сме ние.

Тя поклати глава.

— Говориш за пътниците. Ами екипажът и персоналът? Те просто се опитват да си изкарат прехраната. И те ли, според теб, заслужават да умрат?

Пендъргаст махна с ръка.

— И те, в някаква степен, са излишни търтеи, част от огромното море пролетариат, което идва и си отива от бреговете на света като прилива и отлива, без да остави следа.

— Не е възможно да го мислиш. Хората са всичко за теб. Прекарал си целият си живот, опитвайки се да спасяваш живота на другите.

— Значи съм разхищавал живота си за нещо безполезно, дори лекомислено. Единственото, за което брат ми и аз винаги сме били съгласни, беше, че няма по-ненавистна дисциплина от антропологията: представи си само, да посветиш живота си на изучаването на някой човек. — Той взе монографията на Брок от масата, прелисти я и я подаде на Констанс.

— Виж това.

Констанс погледна отворената страница. Беше черно-бяла репродукция на маслена картина: млад, прелестен ангел се бе надвесил над човек с объркано изражение, който движеше ръката си по страница от стар ръкопис.

— „Свети Матей и ангелът“ — каза той. — Известна ли ти е?

Тя го погледна озадачено.

— Да.

— Значи тогава знаеш, че има няколко по-висши образа на тази земя. Или по-красиви. Виж израза на напрегнато усилие върху лицето на Матей — сякаш всяка дума в Евангелието, която пише, е опит да се изтръгне от истинската природа на своето същество. Сега го сравни с апатичното присъствие на ангела, който му помага — начина, по който главата се навежда; полунаивната, полусвенлива стойка на краката; почти скандално чувственото лице. Погледни как Матей е готов да ни ритне с прашния си крак, сякаш ще разкъса повърхността на картината. Нищо чудно, че светецът покровител го възпира! И ако ангелът ни изглежда мекушав, необходимо е само да зърнем силата, славата в тези величествени криле, за да ни напомнят, че сме в присъствието на божество. — Той спря за момент. — Знаеш ли, Констанс, защо от всичките репродукции в тази монография само тази е в черно и бяло?