Заобиколи бавно, провирайки първо единия, после другия си крак. Релсата не беше грапава — не беше предвидена за човешки контакт — и в резултат на това — дяволски хлъзгава. Той се движеше предпазливо, бавно, поемайки по-голямата част от тежестта си с пръсти, като пълзеше по лъскавата тръба; силният вятър го блъскаше и за един кратък миг той се залюля ужасен над кипящото сиво пространство. Задраска да се улови, поколеба се отново, пое си пак въздух, а сърцето му препускаше, пръстите му изтръпваха. След минута се застави да продължи напред.

Най-накрая достигна центъра на мостика. Тя беше там: капитан Мейсън стоеше на руля и гледаше хладно към него.

Той напрегна очи, ужасен от абсолютната нормалност в израза й. Тя дори не показа изненада от невероятната му поява: призрак в отвратителното време, притиснат откъм погрешната страна на прозорците.

Като стисна горната релса с лявата си ръка, той заудря по стъклото с другата.

— Мейсън! Мейсън!

Тя се извърна към него, очите й срещнаха погледа му, но някак отсъстващо.

— Какво правите?!

Никакъв отговор.

— По дяволите, Мейсън, говорете с мен! — Той заблъска с юмрук по стъклото, без да обръща внимание на болката.

В отговор тя само го погледна.

— Мейсън!

Най-после тя заобиколи щурвала и се приближи до стъклото. Гласът й идваше до него неясно, филтриран през стъклото и грохота на бурята.

— Въпросът е, мистър Льосюр, какво правите вие?

— Ще се ударим! Водите кораба право към Кериън Рокс! Ще избиете всички, не разбирате ли?!

Друго потръпване на устните, предвестник на усмивка. Тя произнесе нещо, което той не можа да долови.

— Не ви чувам! — Той стисна по-здраво парапета, питайки се колко дълго ще издържат пръстите му, преди да полети надолу към страховитата разпенена бездна.

— Казах — тя се приближи към стъклото и заговори по-високо, — че напълно го осъзнавам.

— Но защо?

Усмивката най-сетне се появи, като слънце, блеснало върху леда.

— Това е въпросът, нали, господин Льосюр?

Льосюр се притисна по-плътно към прозореца, мъчейки се да не отпуска хватката си. Знаеше, че няма да издържи още дълго.

— Защо? — изкрещя той.

— Питайте компанията.

— Но вие… вие не можете да го направите съзнателно!

— И защо не?

Той едва се въздържа да не й изкрещи, че е луда. Трябваше да стигне до нея, да разбере мотивите й, да я разубеди.

— За бога, сигурен съм, че не възнамерявате да убиете четири хиляди души по този начин!

— Нямам нищо против пасажерите или екипажа. Но ще унищожа този кораб.

Льосюр не беше сигурен, но му се стори, че вижда сълзи по лицето й.

— Капитане, вижте. Ако имате някакви проблеми, свързани с компанията, можем да се разберем с тях. Но това… на борда има хиляди невинни хора, много жени и деца. Моля ви, не го правете. Умолявам ви!

— Хора умират всеки ден.

— Това да не е някаква терористична атака? Имам предвид… — Той преглътна, опитвайки се да измисли някакъв неутрален начин да го формулира… — да не би да представяте… определена политическа или религиозна гледна точка?

Усмивката й остана студена, овладяна.

— Понеже попитахте, отговорът е „не“. Това е нещо строго лично.

— Ако искате да разбиете кораба, първо го спрете. Поне ни оставете да се качим в спасителните лодки!

— Знаете много добре, че дори ако само забавя, начаса ще пристигнат отрядите за специални операции и ще ме заловят. Няма съмнение, че половината от пътниците вече са изпратили имейли до външния свят. Задействан е масиран отклик. Не, господин Льосюр, скоростта е моят съюзник и дестинацията на „Британия“ е Кериън Рокс. — Тя погледна към електронната карта на автопилота. — Там сме след сто четиридесет и девет минути.

Той отново заудря с юмрук по стъклото.

— Не! — Усилието едва не му коства падане долу. Успя да се задържи, гледайки безпомощно как тя заема отново позиция зад щурвала, вперила очи в сивотата на бурята.

55.

При звука от отварянето на вратата Констанс се изправи в стола си. Откъм коридора нахлу неясният шум от паника: викове, ругатни, топуркащи стъпки. Пендъргаст влезе и затвори след себе си.

Мина през входното антре, като крепеше нещо дълго и тежко върху едното си рамо. Когато дойде по-близо, Констанс видя, че е брезентов чувал в цвят слонова кост, плътно пристегнат с шнур. Той спря пред вратата към кухнята, свали го от рамото си, изтупа ръце от праха, след което отиде в дневната.

— Най-после си направила чая — каза той, наля си чаша и седна в близкото кожено кресло. — Отлично.

Тя го гледаше спокойно.

— Все още чакам да чуя теорията ти за това какво става.

Пендъргаст отпи бавна, преценяваща глътка от чая.

— Знаеш ли, че Кериън Рокс са една от най-големите заплахи за корабоплаването в Северния Атлантик? До такава степен, че след потъването на „Титаник“ първата им мисъл била, че са се натъкнали на тях.

— Колко интересно. — Тя го гледаше как продължава да си седи невъзмутимо в креслото, да отпива от чая, сякаш нямаше никаква криза. И тогава й мина през ума: а може би изобщо нямаше криза?

— Ти имаш план — каза тя. Това беше твърдение, а не въпрос.

— Наистина е така. И като се замисля, може би сега е времето да те запозная с подробностите. Това ще спести известни усилия по-късно, когато може да се наложи да реагираме бързо на променената ситуация.

Той отпи друга ленива глътка. После отмести чашата настрана, изправи се и отиде до кухнята. Дръпна шнура и отвори чувала; извади отвътре нещо дълго и се върна в дневната, слагайки го на пода между тях.

Констанс го гледаше с любопитство. Беше продълговат контейнер със здрав корпус от бял каучук и пластмаса, с размери четири на три стъпки, завързан с найлонови шнурове. По повърхността му се мъдреха множество предупредителни етикети. Докато тя гледаше, Пендъргаст дръпна шнуровете и махна горната пластина.

— Самонадуващо се плаващо приспособление — обясни Пендъргаст. — Познато най-вече като „оцеляващ мехур“. Оборудван със спасителни пакети, ЕПИРБ22, одеяла и провизии. Всяка от спасителните лодки на „Британия“ е снабдена с такъв комплект. Аз… ами… така да се каже освободих този от една от тях.

Констанс местеше очи от контейнера към Пендъргаст и от Пендъргаст към контейнера.

— Ако екипажът не успее да спре капитан Мейсън, те може да се опитат да се качат в спасителните лодки — обясни той. — Да се направи това при тази скорост на кораба ще бъде опасно, може би дори безразсъдно. От друга страна, ние ще поемем минимален риск, ако се спуснем във водата в това нещо от кърмата на кораба. Разбира се, ще трябва да сме внимателни къде насочваме евакуацията си.

— Евакуация? — повтори Констанс.

— Трябва да е от палуба над ватерлинията, очевидно. — Той се протегна към масичката отстрани, взе една корабна брошура и намери лъскава снимка на „Британия“. — Бих предложил това място — каза той, посочвайки към редица дълги прозорци ниско в кърмата. — Това трябва да е балната зала „Крал Джордж II“. По всяка вероятност ще е празна, когато обявят тревога. Бихме могли да счупим прозореца с някой стол и после да се спуснем. Разбира се, предварително ще сме занесли апарата и ще сме го скрили в торбата, за да избегнем излишно внимание. — Той помисли за момент. — Ще е мъдро да изчакаме трийсетина минути или малко повече; така ще сме по-близо до мястото на сблъсъка, но и на приемлива дистанция от спасителните съдове, същевременно и достатъчно близко, така че паниката в последната минута да не ни попречи. Ако се спуснем през един от страничните прозорци на балната зала тук или тук, ще избегнем килватерната диря. — Той остави снимката настрана със самодоволна въздишка, удовлетворен от този план.

— Казваш „ние“ — погледна го Констанс, произнасяйки бавно думите. — Имаш предвид двама ни.