— Е? — сопна се Кемпър. — Не виждате ли, че съм на заседание?

— Прислужницата, която се побърка… тя… се самоуби.

— Как?

— Опитала се да се освободи от коланите, с които беше закопчана и… — Той се запъна.

— И какво?

— Изкъртила едно остро парче дърво от рамката на леглото и го забила в окото си. Стигнало до мозъка й.

Настъпи кратка тишина, докато присъстващите се опитваха да смелят информацията. Кемпър поклати глава.

— Господин Кемпър — обади се Льосюр. — Мисля, че трябва да разговаряте с пътника от последния апартамент, който е почиствала, преди да изпадне до това състояние. Може да е имало някакъв неприятен сблъсък, злополука, може би… Бях веднъж на един круизен кораб, на който пасажер брутално изнасили прислужницата, която отишла да почисти.

— Ще го направя, сър.

— Бъдете внимателен.

— Разбира се.

Отново настъпи тишина. След малко Кемпър се обърна отново към охранителя:

— Споменахте, че има и второ нещо?

— Да, сър.

— Е, за какво става дума?

— Има нещо, което трябва да видите.

— Какво?

Мъжът се поколеба.

— По-добре ще е директно да го видите, сър. Може би е принадлежало на изчезналата пътничка.

— Къде е? — прекъсна го Мейсън. Гласът й беше остър.

— На откритата палуба на кърмата на търговския пасаж „Сейнт Джеймс“.

— Водете — нареди Мейсън отсечено. — Ще отидем заедно.

Кемпър тръгна към вратата, след това се обърна към Льосюр.

— Идвате ли, сър?

— Да — отвърна Льосюр неохотно и усети, че му прилошава.

Палубата беше открита и влажна. Нямаше пътници — неколцината безразсъдни индивида, които се одързостяваха да излязат навън на чист въздух, обикновено избираха обиколния маршрут за разходка на Палуба 7, точно отгоре. Тук вятърът беше силен, разбиваше пяната, оставена след кораба, и я разпръскваше далеч във въздуха; след няколко минути Льосюр усети, че сакото му е прогизнало.

Служителят от охраната ги поведе към перилата.

— Ей тук е — каза той и посочи с ръка.

Льосюр се присъедини към Кемпър и Каръл Мейсън до перилата. Той погледна, взирайки се във водата седем палуби по-долу. Тя кипеше сърдито около гладките извивки на кораба.

— Какво гледаме? — попита Кемпър.

— Тук, сър. Забелязах го, когато направих визуална инспекция на корпуса. Виждате ли повредата на дъската, ето тук, непосредствено вляво от онзи щормови отвор?

Като продължаваше да се държи здраво за перилата, Льосюр се наведе напред и се взря внимателно. Тогава я видя: четиринадесетсантиметрова драскотина върху тиковия панел, който скриваше палубната сглобка.

— Сър, ако драскотината е съществувала преди да отплаваме вчера, бихме я забелязали. Сигурен съм.

— Той е прав — каза Мейсън. — Корабът е твърде нов, за да бъде издран. — Тя се вгледа по-внимателно. — И ако не греша, нещо е залепнало към разцепения участък, почти същия цвят като дървото.

Льосюр присви очи. Обвивката на щирборда тънеше в дълбока следобедна сянка, но и той си помисли, че го вижда.

Мейсън се обърна към охранителя.

— Проверете дали ще можете да го вземете.

Мъжът кимна и легна на пода. Докато Льосюр и Кемпър го държаха за краката, той провря главата си под перилата, после прехвърли едната си ръка през ръба. Опипа наоколо, като сумтеше. Точно когато Льосюр си помисли, че няма да успее, мъжът извика:

— Хванах го!

Те го издърпаха обратно на палубата и той се изправи, стискайки нещо в шепа. Когато всички го наобиколиха, той бавно разтвори ръката си.

Върху дланта му лежеше снопче фини влакна, сплъстени и мокри. Льосюр чу как Мейсън сдържа дъха си. Тогава забеляза, че влакната в единия край се държат от нещо, което приличаше на парче кожа. Изтръпнал от ужас, осъзна, че това съвсем не са влакна, а коса — човешка коса, платинено руса.

— Господин Кемпър — произнесе Мейсън с тих глас. — У вас ли е онази снимка на изчезналата жена?

Той извади малък портфейл от джоба си, отвори го, измъкна снимката и й я подаде. Тя я взе, взря се в нея внимателно, после погледна кичура върху дланта на охранителя.

— По дяволите! — изруга тя.

22.

Специален агент Пендъргаст излезе от каютата си, затвори вратата и огледа коридора. Беше елегантно облечен в черен смокинг и това, заедно с целеустремената му крачка и фактът, че беше осем часът, създаваше твърдото впечатление, че е тръгнал на вечеря.

Но Пендъргаст днес нямаше да вечеря. По-скоро щеше да използва определения за вечеря час, за да свърши малко работа.

Стигна до асансьора и натисна копчето. Когато вратата се отвори, влезе и натисна бутона за Палуба 13. По-малко от трийсет секунди — и той вече крачеше енергично по друг коридор напред.

Повечето от пътниците бяха на вечеря или в казината, или пък гледаха някое шоу. Пендъргаст се размина само с двама души, прислужница и стюардеса, обслужваща каютите. Най-накрая пасажът зави рязко първо надясно, после наляво, завършвайки в напречен коридор. Беше много по-къс и отляво се виждаха само две врати: всяка от тях водеше към един от кралските корабни апартаменти.

Пендъргаст пристъпи към първата врата с надпис „Апартамент Ричард II“ и почука. Когато не дойде отговор, той извади електромагнитната карта от чантата си. Картата беше свързана с жица към джобен компютър, скрит в чантата. Той пъхна картата в процепа за секретния ключ, прегледа внимателно изходната информация върху малкия екран на устройството, след което набра серия цифри на клавиатурата. Чу се електронно изцвърчаване и лампичката на ключалката от червена стана зелена. След още един поглед към коридора той пристъпи вътре, затвори вратата след себе си и се вслуша напрегнато. Вече бе убеден, че Лайънъл Брок е на вечеря; апартаментът изглеждаше празен, тих и тъмен.

Извади малко фенерче от сакото си, за да се ориентира в каютата. Четирите кралски апартамента не бяха толкова големи, колкото мезонетите и тризонетите, но всеки бе достатъчно обширен, заемайки половината от предната надстройка на Палуба 12 или 13 и издигайки се над спалните помещения на моряците. Според плана на палубата, който Пендъргаст бе проучил, апартаментите се състояха от голяма дневна, трапезария, кухненски бокс, тоалетна и две спални с прилежащи бани.

Той влезе в дневната и освети помещението. Изглеждаше почти неизползвано; прислужницата явно бе идвала скоро. Кошчето за отпадъци беше празно. Единственото по-любопитно бе, че една току-що сменена възглавница лежеше от едната страна на кожения диван. Според пътническата декларация Брок обитаваше сам стаята. Може би мъжът страдаше от хемороиди.

Единственият знак за човешко присъствие беше неотворена бутилка „Тейтингър“, която стоеше в кофичка за шампанско, с полуразтопен лед.

Като си сложи чифт гумени ръкавици, той прегледа чекмеджетата на масичката и писалището, откривайки вътре единствено корабни брошури и дистанционно за телевизора и дивиди плейъра. Повдигна картините върху стените, проверявайки зад всяка от тях, но не намери нищо. Приближи се до прозореца и леко дръпна завесата. Далече, далече долу „Британия“ пореше пенестите вълни. Времето постоянно се влошаваше и полюляването на кораба сега се усещаше много по-силно.

Пендъргаст отстъпи от прозореца и се насочи към кухненския бокс. Той също изглеждаше неизползван: Брок явно се хранеше в някой от многобройните ресторанти на кораба. В хладилника имаше само две бутилки шампанско. Пендъргаст бързо претърси шкафовете, но там нямаше нищо, освен прибори за хранене и чаши. Отиде в трапезарията, после в тоалетната, за да изследва и там. След това — до гардероба за връхни дрехи. Но и там нямаше нищо интересно.

Върна се с бързи крачки в дневната, спря и се ослуша. Всичко беше тихо. Погледна часовника си: девет и петнадесет. По график Брок трябваше да седне в „Кингс Армс“ в девет часа и нямаше да се върне най-малко още двайсет минути.

Спалните бяха отдясно. Едната врата беше затворена, другата — отворена. Пендъргаст прекрачи прага, ослуша се предпазливо и пристъпи вътре. Спалнята беше по-малка, отколкото неговата собствена: легло персон и половина с екстравагантен балдахин, две нощни шкафчета, скрин, писалище и стол, гардероб и врата, която без съмнение водеше към прилежащата баня. Стаята определено беше на Брок.