— Нима има работници, които не говорят английски? — запита Констанс.

Мария натисна бутона за Палуба С и кабината се заспуска плавно.

— По-голямата част от персонала не говори английски. Компанията предпочита така.

— По-евтина работна ръка?

— Да. А и като не можем да разговаряме помежду си, няма как да се обединим. Не можем да протестираме срещу работните условия.

— Какво им е на работните условия?

— Сама ще видите, госпожице Грийн. А сега бъдете много внимателна: ако ви хванат, ще бъда уволнена и депортирана в Ню Йорк. Трябва да се преструвате на чужденка. Да говорите развален английски. Ще се наложи да измислим за вас език, на който никой тук не говори, за да не ви задават въпроси. Знаете ли други езици освен английски?

— Да. Италиански, френски, латински, гръцки, немски…

Мария се засмя, този път от сърце.

— Стига, стига. Мисля, че в екипажа няма немци. Ще бъдете германка.

Вратите се отвориха на Палуба С и те пристъпиха навън. Разликата между пасажерските и служебните палуби веднага се набиваше на очи. По пода нямаше килими, а на стените не висяха картини. Коридорът повече приличаше на болничен — клаустрофобичен пейзаж от метал и линолеум. Дълги флуоресцентни лампи, скрити зад решетки по таваните, хвърляха остра светлина над всичко. Въздухът беше задушен и неприятно топъл, напоен с безброй миризми. Готвена риба, омекотител за пране, машинно масло. Дълбокият грохот на дизеловите двигатели тук отекваше много по-силно. Членовете на екипажа, някои в униформи, други с тениски или мръсни потници, бързо ги подминаваха, улисани в задълженията си.

Мария водеше надолу по тесния коридор. От двете страни се редяха номерирани врати без прозорци, покрити с фолио, имитиращо дърво.

— Това е палубата с общежитията — обясни Мария полугласно. — Жените в моята стая се занимават с големите каюти, така че можете да разговаряте с тях. Ще кажем, че сте приятелка, която съм срещнала в пералното. И помнете, че сте германка и английският ви не е добър.

— Няма да забравя.

— Трябва ни причина, поради която задавате въпросите си.

Констанс се замисли за момент.

— Ами ако кажа, че оправям по-малките стаи и искам да подобря положението си?

— Става. Но не бъдете прекалено настойчива, хората тук са готови да ви забият нож в гърба за по-добър бакшиш.

— Разбирам.

Мария сви по друг коридор и спря пред една врата.

— Това е моята стая — рече тя. — Готова ли сте?

Констанс кимна. Другата жена си пое дълбоко дъх, след което натисна бравата.

Помещението, което се разкри, беше малко като затворническа килия, може би три на два метра. Шест тесни шкафчета бяха разположени в отсрещната стена. Нямаше столове или маси, нито баня в съседство. Стените отляво и отдясно бяха заети изцяло от спартански нарове, по три едно над друго. Откъм главата на всеки нар имаше малка поличка и лампа. Оглеждайки се, Констанс забеляза, че всяка поличка бе отрупана с книги, снимки на любими хора, изсушени цветя, списания — малък тъжен отпечатък от човека, който спеше на леглото.

— Шест жени ли сте тук? — попита тя невярващо.

Мария кимна.

— Нямах представа, че сте толкова натясно.

— Туй е нищо. Трябва да видите Палуба Е, където спят служителите от ЗКП.

— ЗКП?

— Забранен контакт с пътниците. Персоналът, който се занимава с прането, мие машинното, готви. — Мария поклати глава. — Като в затвор. Не вижда светло, не диша чист въздух. Така по три-четири месеца. Работят шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Заплащането е двайсет до четиридесет долара дневно.

— Но това е по-малко от минималната работна заплата?

— Минималната заплата къде? Ние сме никъде — сред морето. Тук няма закони за заплащането. Корабът е регистриран в Либерия. — Тя се озърна. — Съквартирантките ми вече са отишли в стола. Там ще ги открием.

Тя пое по криволичещ път през тесните, миришещи на пот коридори, а Констанс я следваше по петите. Столовите за персонала се намираха в централната част на кораба в голямо помещение с нисък таван. Членовете на екипажа, всички облечени в униформи, седяха на дълги маси, с глави, сведени над чиниите. Докато заемаха местата си на опашката за бюфета, Констанс се огледа, шокирана от голотата на залата — в такъв контраст с разкошните трапезарии и салони, където се разполагаха пътниците.

— Толкова е тихо — промълви тя. — Защо хората не си говорят?

— Всички са уморени. Пък и са потиснати заради Хуанита. Камериерката, дето се побърка.

— Побърка се? Какво се е случило с нея?

Жената поклати глава.

— Не е необичайно, само че обикновено става към края на дългите пътувания. Хуанита полудя… сама си извади очите.

— Мили Боже! Познаваше ли я?

— Слабо.

— Изглеждаше ли да има проблеми?

— Всеки от нас има проблеми — каза Мария съвсем сериозно. — В противен случай не бихме се хванали на тази работа.

Избраха си обяд от не твърде апетитните възможности — мазни късове солено телешко варено, подгизнало зеле, скашкан ориз, клисав овчарски пай, анемични на вид парченца жълтеникав кейк — и Мария я отведе към една близка маса, където две от съквартирантките й безрадостно човъркаха съдържанието на чиниите си. Водачката на Констанс ги представи — младата тъмнокоса гъркиня се казваше Ника, а Лурдес беше филипинка на средна възраст.

— Не съм те виждала преди — каза Ника с тежък акцент.

— Моите каюти са на Палуба 8 — отвърна Констанс, като се стараеше да прибави немско звучене на собствените си думи.

Гъркинята кимна.

— Трябва да внимаваш. Това не твоята столова. Само тя да не те види! — И погледна многозначително към една ниска и набита жена с къдрава, платинено руса коса, която стоеше в отсрещния ъгъл и намусено оглеждаше помещението.

Работничките се заприказваха на странна смесица от езици с доста елементи на английски — очевидно масонския диалект на служебните палуби в „Британия“. Разговорът се въртеше предимно около полудялата камериерка, която се бе обезобразила.

— Къде е тя сега? — попита Констанс. — Свалиха ли я от кораба?

— Твърде далече сме от сушата, за да дойде хеликоптер — обясни Ника. — Заключиха я в болничното отделение. И сега трябва да поема половината от стаите й. — Тя се намръщи. — Хуанита… Знаех си, че я чака беда. Все приказваше какво е видяла в пасажерските каюти, вреше си носа, където не й е работа. Добрата камериерка не вижда нищо, не помни нищо, само си изпълнява задълженията и си държи устата затворена.

Констанс се запита дали Ника изобщо спазва собствения си съвет по отношение на последното.

Гъркинята продължи.

— Ето и вчера, какви ги приказваше на обяд! Само за онази стая с кожените ремъци на леглото и вибратора в чекмеджето. Какво ще търси тя в чекмеджето? Любопитството убива котката. А сега се налага да й чистя половината стаи. Ех, този проклет кораб!

Устните й се свиха в израз на неодобрение и тя се облегна назад със скръстени ръце, демонстрирайки позицията си по въпроса.

Последва мърморене и кимания в знак на съгласие.

Окуражена, Ника отпусна ръце и отново поде.

— Една пътничка изчезнала от кораба. Представяте ли си? Скочила е, сигурно. Прокълнат кораб, казвам ви!

Констанс заговори бързо, за да спре словесния поток.

— Мария ми каза, че взимате големите каюти. Късметлийки! Аз поемам обикновените стаи.

— Късметлийки ли? — Ника вдигна вежди невярващо. — Два пъти повече работа!

— Но бакшишът е по-добър, нали?

Гъркинята се изсмя.

— Богаташите дават най-малките бакшиши. Вечно се оплакват, искат всичко да е направено не знам си как. Оня идиот от тризонета, кара ме да идвам по три пъти на ден да му оправям леглото.

Тази реплика беше добре дошла: един от хората в списъка на Пендъргаст — Скот Блекбърн, интернет милиардерът — заемаше единия от двата тризонета.

— Да не говориш за господин Блекбърн? — попита Констанс.

Ника поклати глава.

— Не. Но Блекбърн е още по-лош! Има си собствена прислужница, която лично взима спалното бельо. Пиклата се държи с мен като с боклук, все едно, че аз на нея съм й слугиня. И тоя тризонет ми остана в наследство от Хуанита!