На Царя решително не му беше удобно, задето трябваше да седи между двете грамадни същества. Но изглежда за него нямаше друго място.

— Каква битка можем да направим сега за короната! — каза Еднорога, като погледна лукаво към нея. Тя за малко не падна от главата на бедния Цар, толкова се разтрепери той.

— Лесно ще я спечеля — рече Лъва.

— Не съм толкова сигурен! — отвърна Еднорога.

— Как! Ами че аз те гоних около целия град, страхливецо! — отвърна гневно Лъва, като се надигна застрашително.

Царя се намеси, за да прекъсне спора. Той беше много нервен, гласът му трепереше.

— Около града ли? — запита той. — Доста дълъг път! През къде минахте: през стария мост или през пазара? Откъм стария мост изгледът е по-хубав.

— Не знам — изръмжа Лъва и се излегна пак на земята. — Беше се вдигнал голям прахоляк, та нищо не се виждаше. Колко бавно реже сладкиша Чудовището!

Алиса беше седнала на брега на едно поточе, сложила голямата чиния на скута си, и режеше бързо с ножа.

— Непоносимо нещо! — отговори тя на Лъва. (Алиса вече свикна да я наричат Чудовище.) — Няколко пъти вече го нарязвам на парчета, но те пак се съединяват!

— Не знаеш как се реже огледален сладкиш — забеляза Еднорога. — Най-напред го раздай, а после го нарежи!

Това изглеждаше глупост, но Алиса стана покорно, поднесе чинията и баклавата сама се раздели на три парчета, докато я поднасяше.

— Сега я нарежи! — каза Еднорога, когато Алиса се върна на мястото си с празната чиния. — Чудовището даде на Лъва двойно по-голямо парче, отколкото на мене!

— Затова пък на себе си не е оставило нищо — каза Лъва. — Обичаш ли баклава, Чудовище?

Но преди Алиса да отговори, забиха барабаните.

Тя не можа да разбере откъде идва шумът. Той изпълни въздуха и забуча в главата й така, че я оглуши съвсем. Ужасена, тя рипна, прескочи поточето и едва успя да забележи как Лъва и Еднорога скочиха сърдити, задето са им нарушили пиршеството, после тя падна на колене и запуши ушите си с ръце, за да не чува ужасния шум.

„Ако и това не ги изпъди от града — помисли Алиса, — нищо никога няма да ги изпъди!“

ОСМА ГЛАВА

„ТОВА Е МОЕ СОБСТВЕНО ИЗОБРЕТЕНИЕ“

След малко шумът започна бавно да замира. Настъпи пълна тишина и леко обезпокоена, Алиса вдигна глава. Не се виждаше никой. Първата й мисъл беше, че навярно е сънувала Лъва, Еднорога и тези странни Държавнически Пратеници. Но тука, пред краката и, се намираше голямата чиния, на която беше се опитвала да нареже сладкиша.

„Значи все пак не съм сънувала — си каза тя. — Освен… ако всички ние сме части от един и същи сън. Само че, надявам се, този сън го сънувам аз, а не Черния Цар. Не ми се ще да бъда част от съня на друг човек — продължи тя тъжно. — Много ми се иска да ида да го събудя, за да видя какво ще се случи.“

В този миг мислите й бяха прекъснати от силно възклицание:

— Хей, хей! Шех! — И един Конник, облечен в черна ризница, се зададе в галоп зад Алиса, размахвайки голям кол. Като стигна до нея, конят внезапно спря.

— Ти си моя пленница! — извика Конника и падна от коня.

Макар че се стресна, в момента Алиса се уплаши повече за него, отколкото за себе си, и дочака доста неспокойно Конника да се качи пак на коня. Щом се настани удобно на седлото, той започна:

— Ти си моя…

Но тук се зачу друг глас:

— Хей, хей! Шех!

Алиса се огледа изненадана, за да види новия неприятел. Сега това беше Белия Конник. Той дойде при Алиса и падна от коня си също като Черния Конник. После се изправи и двамата се оглеждаха известно време мълчаливо. Алиса поглеждаше учудено ту единия, ту другия.

— Тя е моя пленница, знаеш — каза най-сетне Черния Конник.

— Да, но после дойдох аз и я освободих — отговори Белия Конник.

— Добре, тогава трябва да се бием за нея — каза Черния Конник, взе шлема, който висеше на седлото му и имаше форма на конска глава, и го сложи на главата си.

— Разбира се, ти ще спазваш правилата на боя — каза Белия Конник, като слагаше своя шлем.

— Аз ги спазвам винаги — отговори Черния Конник. И те започнаха да се удрят с такова ожесточение, че Алиса избяга зад едно дърво от страх да не я ударят.

„Чудно ми е какви ли са тия правила на боя — си казваше тя, като наблюдаваше битката, надничайки плахо от скривалището си. — Едно от правилата изглежда че е такова: когато единият Конник удари другия, сваля го от коня. А ако не го свали, другият сам пада. Друго правило е, че те държат копията си под мишници, като палячовци. И какъв шум вдигат, като падат! Също като че ли се търкалят маши и ръжени на тенекията пред камината. И колко са спокойни конете! Конниците падат и се качват отгоре им като на маси!“

Друго правило на боя, което Алиса не можа да забележи, се състоеше в това, че Конниците падаха винаги на главите си. И битката свърши, когато двамата паднаха един до друг. После те се изправиха, ръкуваха се, Черния Конник яхна коня си и изчезна в галоп.

— Славна победа, нали? — каза Белия Конник все още запъхтян.

— Не знам — отвърна колебливо Алиса. — Аз не искам да съм ничия пленница. Искам да стана Царица.

— Ще станеш, щом преминеш следващото поточе — каза Белия Конник. — Аз ще те изпратя през гората до полето, а после, знаеш, трябва да се върна: това е краят на моя ход.

— Много благодаря — каза Алиса. — Да ви помогна ли да си свалите шлема?

Очевидно тази задача беше свръх силите й. Но накрая Алиса успя да го издърпа от шлема му.

— Сега се диша по-свободно — каза Конника, като оправи с две ръце разчорлените си коси и обърна миловидното си лице и големите си кротки очи към Алиса. Тя си помисли, че никога през живота си не е виждала такъв странен воин.

Той беше облечен в тенекиена ризница, не по мярка, а през рамо беше окачил една дървена кутия с необикновена форма, чийто капак висеше. Алиса я огледа любопитно.

— Виждам, възхищаваш се от кутийката ми — каза дружелюбно Конника. — Тя е мое собствено изобретение, да си прибирам в нея дрехи и сандвичи. Виждаш ли, аз я нося обърната наопаки, за да не влиза в нея дъжд.

— Но нещата могат да изпадат — забеляза мило Алиса. — Не виждате ли, че капакът се е отворил?

— Не, не бях видял — каза Конника и сянка от досада премина по лицето му. — Значи всички неща са изпадали. И няма смисъл да нося кутията празна.

Като каза това, той я развърза и тъкмо щеше да я захвърли в храстите, когато внезапна мисъл сякаш проблесна в главата му и той закачи кутията грижливо на едно дърво.

— Можеш ли да се сетиш защо я закачих тука? — попита той.

Алиса поклати глава.

— Надявам се, че може да се завъдят в нея пчели. Тогава ще си събирам мед.

— Но вие имате нещо като кошер, закачен на седлото — каза Алиса.

— Да, това е много хубав кошер — отвърна Конника недоволно. — От най-добрия вид. Само че нито една пчела не се е приближила до него. Другото нещо пък, което е закачено, е капан. Предполагам, че мишките пъдят пчелите или пчелите пъдят мишките, не знам кое от двете.

— Тъкмо се чудех защо ви е този капан. Не е много за вярване, че на гърба на коня ще се завъди някоя мишка.

— Не е много за вярване може би — каза Конника. — Но ако би се завъдила, не искам да ми тича наоколо.

— Виждаш ли — продължи той след кратко мълчание. — Човек трябва да предвижда всичко. Затова конят ми има толкова шипове на глезените си.

— За какво са пък те? — запита любопитно Алиса.

— За да го пазят от ухапване на акули — отговори Конника. — Това е мое собствено изобретение. А сега помогни ми. Аз ще дойде с тебе до края на гората… За какво ли е тази чиния?

— Да се слага в нея сладкиш — каза Алиса.

— Ще направим добре да я вземем с нас — рече Конника. — Тя ще ни потрябва, ако намерим по пътя някой сладкиш. Помогни ми да я сложа в тази торба.

Това трая доста дълго, въпреки че Алиса държеше торбата широко отворена, защото Белия Конник се показа много несръчен, като слагаше в нея чинията. Първите два-три пъти той сам падна в торбата.