„Значи тука ще ми бъде топло колкото и в старата стая — помисли Алиса. — Всъщност още по-топло, защото тука никой няма да ме пъди от огъня. Ах, колко смешно ще бъде, като ме видят през стъклото, а няма да могат да дойдат при мене!“

После тя започна да се оглежда и забеляза, че това, което можеше да се види от старата стая, беше съвсем обикновено и неинтересно, но всичко останало беше до невероятност различно. Например картините, които висяха на стената зад камината, изглеждаха като живи, а старият часовник на камината (знаете, в огледалото вие виждате само гърба му) имаше лице на старче, което й се усмихваше.

„Тяхната стая не е толкова добре разтребена като нашата“ — си помисли Алиса, забеляза няколко шахматни фигури, паднали в пепелта. Но в същия миг извика „о!“ от учудване и се отпусна на колене и ръце, за да ги разгледа. Защото шахматните фигури се разхождаха две по две!

— Ето Черния Цар и Черната Царица — каза Алиса шепнешком, за да не ги уплаши. — А това е Белия Цар и Бялата Царица, седнали на края на лопатата… А ето двата Топа, те се разхождат, хванати за ръка… Не вярвам, че могат да ме чуят — продължи тя, като наведе още повече глава. — Почти съм сигурна, че не могат и да ме видят. Усещам някак, че ставам невидима…

Изведнъж нещо изпищя на масата зад Алиса и тя обърна глава тъкмо навреме, за да види една Бяла Пионка, която се търкаляше и риташе. Алиса я наблюдаваше с голямо любопитство, за да разбере какво ще стане по-нататък.

— Това е гласът на детето ми! — извика Бялата Царица, като се спусна край Царя така стремително, че го събори в пепелта. — Моето мило Лили! Моето царствено котенце! — И тя започна да се катери трескаво по решетката на камината.

— Царствена глупачка! — каза Царя, като си потърка носа, който беше ударил при падането. Той с право беше малко сърдит на Царицата, защото беше покрит с пепел от главата до краката.

Алиса реши да им помогне и тъй като горкичката Лили се задушаваше от писъци, вдигна бързо Царицата и я сложи на масата до кресливата й дъщеричка.

Царицата пое дъх и седна. Тя се беше задъхана от бързане. Известно време тя притискаше мълчаливо малката Лили до гърдите си. Щом се поокопити, извика на Белия Цар, който седеше мрачен сред пепелта:

— Пази се от вулкана!

— Какъв вулкан? — каза Царя и погледна тревожно към огъня, като че ли там беше най-вероятно да се намира някой вулкан.

— Той… ме… изхвърли… — отвърна Царицата, която беше все още задъхана. — Опитай се да дойдеш тука горе… по обикновения начин… да не те изхвърли и тебе!

Алиса гледаше как Белия Цар се закатери бавно по решетката и накрая каза:

— Както си тръгнал, ще ти трябват часове и часове, докато стигнеш до масата. По-добре да ти помогна, нали? — Но Царя не обърна внимание на въпроса й. Съвсем ясно беше, че той нито я вижда, нито я чува.

И така, Алиса го улови много внимателно и го вдигна във въздуха по-бавно от Царицата. Но преди да го сложи на масата, си помисли, че ще е добре да го поизтупа, защото беше цял покрит с пепел.

Тя разказваше по-късно, че не била виждала в живота си такава гримаса, каквато направил Царят, когато се намерил във въздуха, държан от невидима ръка, която го чистела. Той беше прекалено смаян, за да може да извика, само устата и очите му се разтваряха все по-широко и по-широко, ставаха все по-кръгли и по-кръгли, докато Алиса се разсмя така, че ръката й се разтрепера и за малко щеше да го изпусне на пода.

— Моля ти се, не прави такива гримаси, драги! — извика тя, забравила напълно, че Царя не може да я чуе. — Така силно ме разсмиваш, че едва успявам да те държа. И не си отваряй толкова широко устата. Всичката пепел влиза в нея… Е, сега, мисля, че си доста чист — прибави тя, като приглади косата му и го сложи на масата до Царицата.

Царя падна веднага по гръб и остана неподвижен. Алиса се уплаши от това, което беше направила, и тръгна из стаята, за да види дали има някъде вода да го напръска. Но тя намери само едно шише мастило и като се върна с него при масата, видя, че Царя се беше свестил и разговаряше шепнешком с Царицата, толкова тихо, че Алиса едва успя да чуе какво си казваха. Царя казваше:

— Уверявам те, мила, вледених се от страх чак до върха на мустаците си.

На това Царицата отговори:

— Ти нямаш мустаци.

— Ужаса на онзи миг — продължи Царя — няма никога, никога да го забравя!

— Ще го забравиш положително — отвърна Царицата, — ако не си го запишеш.

Алиса наблюдаваше с голямо любопитство как Царя извади един грамаден бележник и започна да записва. Внезапна мисъл мина през главата й: тя хвана края на молива, който стърчеше доста над рамото на Царя, и започна да пише вместо него.

Горкият Цар гледаше озадачен и нещастен. Известно време той се бори мълчаливо с молива, но Алиса беше много по-силна и най-после той рече задъхан:

— Мила, аз наистина трябва да си купя по-тънък молив. Просто не мога да си служа с този — той пише разни неща, които аз не искам…

— Какви неща? — запита Царицата, като надникна в бележника. (Там Алиса беше написала: „Белия Конник се хлъзга по ръжена. Той едва пази равновесие.“) — Това не е бележка за твоето приключение!

На масата до Алиса лежеше една книга. Както наблюдаваше Белия Цар (защото тя още се боеше малко за него и държеше готово мастилото да го полее, ако пак му стане лошо), Алиса обръщаше страниците, за да намери някъде нещо, което да може да прочете. „Та това е написано на неразбираем език!“ — си казваше тя.

Написаното изглеждаше така:

Известно време тя беше твърде озадачена, но после я осени светла мисъл:

— Ах! Та това е Огледална книга сигурно! И ако я сложа пред огледалото, думите ще се покажат в правилния си вид!

Стихотворението, което Алиса прочете, беше следното: