— Искам Хорхе да дойде тук! — викна той. — Потърсете го! Иди ти — заповяда той на наставника на послушниците.

Друг забеляза, че липсва и Алинардо.

— Знам — отвърна абатът. — Той е болен.

Бях близо до Пиетро от Сант Албано и го чух да казва на съседа си, Гуидо от Нола, на диалект от Централна Италия, който отчасти разбирах:

— Има си хас да е добре. Днес, след разговора, клетият старец беше съвсем разстроен. Абон се държи като Авиньонската блудница!

Послушниците бяха съвсем объркани; тия юноши незнаеханищо, но бяха достатъчно чувствителни, за да доловят, както долавях и аз, царящото в хора напрежение. Последва продължително мълчание, плод на явно смущение. Абатът нареди да прочетат няколко псалма и упомена три, но не от тези, предписани за вечерня от правилата. Всички се спогледаха и започнаха да се молят шепнешком. Наставникът на послушниците се върна заедно с Бенций, който зае мястото си с наведена глава. Хорхе не бил нито в скриптория, нито в своята килия. Абатът нареди службата да започне.

Като свърши службата, преди всички да слязат за вечеря, изтичах да извикам Уилям. Той лежеше на одъра неподвижно, облечен. Не допускал, че е станало толкова късно — така рече. Разказах му накратко какво се бе случило. Той поклати глава.

На вратата на трапезарията видяхме Никола, който преди няколко часа съпровождаше Хорхе. Уилям го запита дали старецът е влязъл веднага при абата. Никола отвърна, че се наложило да почака доста, тъй като в салона били Алинардо и Аймаро от Алесандрия. После Хорхе влязъл, останал известно време, а той го чакал отвън. Като излязъл, го накарал да го съпроводи до църквата; това станало един час преди вечерня; и там нямало никого.

Абатът видя, че разговаряме с ключаря.

— Брате Уилям — запита той, — нима продължавате да разследвате? — После с едно движение на ръката го покани да седне, както обичайно, на неговата маса. За бенедиктинците гостоприемството е нещо свято.

Вечерята премина при по-голяма от обичайната тишина, някак си унило. Абатът ядеше без охота, потиснат от мрачни мисли. Накрая подкани монасите да побързат за повечерие.

Алинардо и Хорхе все още не се бяха веснали. Монасите си шепнеха, сочейки празното място на слепеца, След службата абатът прикани всички да прочетат по една молитва специално за здравето на Хорхе от Бургос. Не стана ясно дали имаше предвид телесното или вечното здраве. Всички разбраха, че над братството е надвиснала нова беда. След това абатът — по-настойчиво от обикновено — прикани всички да побързат да си легнат. Заповяда никой — и наблегна на думата никой — да не остава да обикаля извън спалните. Първи излязоха наплашените послушници, със спуснати над очи качулки, с наведени глави, без да си разменят шеги, без да се побутват с лакът, без да се усмихват, без да се препъват и дразнят един друг (защото послушникът, ако и да е монах, си остава дете и забележките на наставника не постигат кой знае какво; той не е в състояние да попречи те често да се държат като деца, така, както подобава на крехката им възраст).

Когато започнаха да излизат възрастните, аз, без да се издавам, че го правя нарочно, тръгнах след групата, която бях започнал да наричам „на италианците“. Пачифико прошепна на Аймаро:

— Вярваш ли, че Абон наистина не знае къде е Хорхе?

Аймаро отвърна:

— Може и да знае, и да знае, че никога няма да се върне оттам, където е сега. Може би старецът е поискал премного и Абон вече не го иска…

Докато аз и Уилям се престорихме, че се прибираме в дома за поклонници, видяхме, че абатът влезе в Зданието през все още отворената врата на трапезарията. Уилям каза да изчакаме; после, щом дворът опустя, ме подкани да го последвам. Прекосихме бързо опустелия двор и влязохме в църквата.

Ден шести

СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато почти случайно Уилям открива тайната за това, как да проникнат във „finis Africae“

Спотаихме се като двама престъпници зад една колона край входа, така че да наблюдаваме параклиса с черепите.

— Абон отиде да затвори Зданието — рече Уилям. — След като залости вратите отвътре, ще трябва да излезе само през костницата.

— А после?

— После ще видим какво ще направи.

Не можахме да разберем какво е направил. Мина час, а той още не се бе появил. Отишъл е във „finis Africae“, рекох аз. Възможно е, отвърна Уилям. Тъй като бях подготвен да съставям многобройни хипотези, добавих: а може да е излязъл отново през трапезарията и да е отишъл да търси Хорхе. Уилям отвърна: и това е възможно. А може Хорхе да е вече мъртъв, въобразих си аз. Може да е в Зданието и в момента да убива абата. А може би и двамата са отишли някъде другаде и да ги дебне друг. Какво искаха „италианците“? И защо Бенций беше толкова изплашен? Не беше ли това маска, която той си бе наложил, за да ни измами? Защо бе останал в скриптория по време на вечерня, след като не знаеше нито как да затвори, нито как да излезе? Дали не възнамеряваше да се опита да влезе в лабиринта?

— Всичко е възможно — рече Уилям. — Но едно се изясни или се изяснява. Най-сетне Божието милосърдие ни осени със сияйна увереност.

— В какво? — запитах, изпълнен с надежда.

— Че брат Уилям от Баскервил, който вече си мисли, че е разбрал всичко, не знае как може да влезе във „finis Africae“. Напред към оборите, Адсон: към оборите.

— А ако се натъкнем на абата?

— Ще се престорим на призраци.

Трудна работа, рекох си аз, но си замълчах. Уилям започваше да нервничи. Излязохме през северния портал и прекосихме гробището; вятърът свистеше и аз се помолих Богу дано ние не се сблъскаме с два призрака, защото тази нощ манастирът не можеше да се оплаче от липса на страдащи души. Стигнахме до оборите и установихме, че конете ставаха все по-неспокойни от бурята. Главният вход на постройката бе препречен на височина колкото едни човешки гърди от широка желязна решетка, през която можеше да се види какво става вътре, Силуетите на конете се очертаваха в мрака и аз познах Брунело, защото заемаше първото място отляво. Третият кон от редицата, отдясно на Брунело, ни усети, вдигна глава и изцвили. Аз се усмихнах и рекох:

— Tertius equi.

— Какво? — запита Уилям.

— Нищо. Сетих се за клетия Салваторе. Той искаше да направи с тоя кон някаква магия и на своя латински го наричаше tertius equi. Което означава буквата „U“.

— „U“ ли? — запита Уилям, който бе изслушал моя брътвеж, без да му обърне кой знае колко внимание.

— Да, защото tertius equi би трябвало да означава не третият кон, а третия от коня, а „U“ е третата буква от думата equus. Но това е несериозно…

Уилям ме изгледа, а на мен ми се стори, че виждам в мрака как по лицето му се изписа вълнение.

— Бог да те благослови, Адсон! — рече той. — Разбира се, suppositio materialis, изразът се приема de dicto, а не de re 274… Ама че съм глупак! — Плесна се силно с длан по челото, така че изплющя, дори мисля, че го заболя. — Момче, днес мъдростта за втори път говори чрез твоята уста, първия път в съня ти, а сега, както си буден! Бързо, изтичай до твоята килия да вземеш светилника; по-добре и двата, дето ги скрихме. Внимавай да не те забележат, ще те чакам в църквата! Не ми задавай въпроси. Тичай!

Тръгнах, без да задавам въпроси. Светилниците бяха скрити под моя сламеник, бяха пълни със зехтин — за това се бях погрижил предварително. Огнивото носех в расото си. Притиснах двата ценни уреда към гърди и хукнах към църквата.

Уилям стоеше под триножника и препрочиташе пергамента със записките на Венанций.

— Адсон — рече ми той, — primum et septimum de quatuor не означава първото и седмото от четирите, но от „quatuor“, от думата „четири“!

Отначало не разбрах, после изведнъж ми просветна:

— Super thronos viginti quatuor! Надписът! Откъсът! Словата, изписани над огледалото!