— Не може да бъде… Вие… Откъде знаете за „finis Africae“? Нима сте нарушили моята забрана и сте проникнали в библиотеката?

Уилям трябваше да каже истината, но кажеше ли я, абатът щеше да се разгневи прекомерно. А той явно нямаше намерение да лъже. Затова реши да отвърне на въпроса с въпрос:

— Ваше Преподобие, та нали сам вие на първата ни среща казахте, че за човек като мен, описал така подробно Брунело, без изобщо да го е виждал, няма да е никак трудно да разсъждава за места, до които няма да има достъп?

— Така е — отвърна Абон. — Но как сте стигнали до тези ваши изводи?

— Ако седна да ви обяснявам, ще ми е нужно много време. Извършена е поредица от престъпления, за да се попречи на мнозина да открият нещо, което някой не иска да бъде разкрито. Всички, които са знаели нещо за тайните на библиотеката — кой по право, кой с измама, — са мъртви. Остава един-единствен човек и това сте вие.

— Нима намеквате… нима искате да намекнете… — абатът говореше като човек, чиито вратни жили аха ще се пръснат.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Уилям, който по всяка вероятност бе направил опит и да подметне нещо, — искам да кажа, че има още някой, който знае и не желае никой друг да знае. Вие сте последният, който знае, бихте могли да станете следващата жертва. Затова би трябвало да ми кажете какво ви е известно за тази забранена книга и най-вече — кой друг в манастира може да знае за библиотеката толкова, колкото знаете вие, че и повече от вас.

— Тук е студено — рече абатът. — Хайде да излезем.

Побързах да се отдалеча от вратата и ги причаках до стълбата, която водеше към долния етаж. Абатът ме видя, усмихна ми се и рече:

— През последните дни този млад монах трябва да се е наслушал на какви ли не всяващи смут неща! Горе главата, момче, не се поддавай на безпокойство! Мисля, че престъпните замисли тук са много по-малко от тия, дето се привиждат на някои…

Вдигна ръка така, че слънчевата светлина да огрее прекрасния пръстен, символ на неговата власт, който носеше на безименния си пръст. Пръстенът заискря с целия блясък на своите камъни.

— Позна го, нали? — запита ме той. — Символът на моята власт, но и на моето бреме. Това не е украшение, а блестящ символ на словото Божие, на което съм пазител. — И погали с пръсти камъка или поточно сияйните разноцветни камъни, от които бе изработен този блестящ шедьовър, плод на изкусната ръка на човека и на природата. — Ето аметиста — продължи той, — символ на смирението, който ни напомня наивността и нежността на свети Матей; ето халцедона, белег на милосърдието, символ на състраданието на Йосиф и на свети Яков Големия; ето ясписа, знак на вярата, свързан със свети Петър; а това е сардоникс, символ на мъченичеството, и ни напомня за свети Вартоломей; ето сапфира, надежда и съзерцание, камък на свети Андрей и на свети Павел; а това е берил — символ на здравото учение, на наука и далновидност, добродетели, присъщи на свети Тома 270… Колко прекрасен е езикът на скъпоценните камъни — продължи той, погълнат от своето мистично видение, — който ювелирите, поддръжници на традицията, са пренесли от нагръдника на Аарон 271и от описанието на небесния Ерусалим в книгата на апостола. Пък и стените на Сион 272са били изпъстрени със същите скъпоценни камъни, които украсявали нагръдника на брата на Мойсей, с изключение на карбункула, ахата и оникса, които са цитирани в Изхода, но в Апокалипсиса са заменени от халцедона, от сардоникса, от хризоспаса и от хиацинта.

Уилям понечи да отвори уста, но абатът вдигна повелително ръка да не се обажда и продължи:

— Спомням си една молитва, в която всеки скъпоценен камък бе описан и римуван в чест на Дева Мария. Нейният годежен пръстен бе описан като символична поема, излъчваща върховните истини, изразени чрез ясния език на украсяващите го камъни. Яспис за вярата, халцедон за истината, изумруд за непорочността, сардоникс за спокойния живот на Девата, рубин за кървящото сърце по Голгота, хризолит, чиито многобройни отблясъци напомнят чудното разнообразие на чудесата на Мария, хиацинт за състраданието, аметист, с неговата смесица от розово и небесносиньо, за обичта Божия… Но в кухината на пръстена бяха инкрустирани други не по-малко красноречиви вещества като кристала, който ни препраща към непорочността на душата и на плътта, като лигурия, който прилича на кехлибара, символ на въздържанието, и магнитния камък, който привлича желязото, така както Дева Мария се докосва до струните на каещите се сърца с лъка на своята доброта. Вещества, които, както виждате, украсяват, макар и много по-скромно, и моя пръстен.

Въртеше пръстена и с блясъка му заслепяваше очите ми, сякаш искаше да ме замае.

— Вълшебен език, нали? За други отци камъните означават други неща, според папа Инокентий III рубинът е носител на спокойствието и търпението, а гранатът — на милосърдието. Според свети Брюнон аквамаринът е синтез на богословската наука и достойнствата на нейните най-чисти отблясъци. Тюркоазът означава радост, сардониксът напомня за серафимите, топазът — за херувимите, ясписът означава престолите, хризолитът — господствата, сапфирът — силите, ониксът — властите, берилът — началата, рубинът — архангелите, а изумрудът — ангелите 273. Езикът на скъпоценните камъни е многообразен, всеки един от тях изразява повече от една истина, според прочита, който избираме, според контекста, в който са поставени. А кой решава каква трябва да бъде степента на тълкуване и какъв е правилният контекст? Ти знаещ това, момче, учили са те — решава авторитетът, тълкувателят, който е най-сигурен от всички, който е овластен с най-голям престиж и следователно е и най-свят. Как иначе ще тълкуваме многобройните знаци, които светът предлага на нашите очи на грешници, как иначе да избегнем грешките, в които ни тласка демонът? Обърни внимание: показателно е до каква степен дяволът ненавижда езика на скъпоценните камъни, свидетелка за което е и света Хилдегард. Нечестивият звяр вижда в този език послание, което сияе от мъдрост с различно значение или от различни степени, и той желае да го помете, защото той, врагът, долавя в блясъка на камъните отблясъка на вълшебствата, които е притежавал, преди да падне, и разбира, че тези сияйни отблясъци са плод на огъня, който го измъчва. — Поднесе пръстена, за да го целуна, и аз коленичих. Той ме погали по главата, — И така, момче, забрави всичко грешно, което си чул през последните дни. Ти си постъпил в най-големия и най-благороден от всички ордени, аз съм абат от този орден, ти си мой подвластен. Затова чуй моята заповед: забрави и нека устните ти останат завинаги запечатани. Закълни се.

Бях развълнуван и покорен и сигурно щях да се закълна. А ти, любезни мой читателю, сега нямаше да можеш да четеш този мой достоверен летопис. Но ето че се намеси Уилям, може би не за да ми попречи да се закълна, а под влиянието на някаква инстинктивна реакция, от досада, за да прекъсне абата, за да наруши очарованието, което несъмнено бяха сътворили неговите слова.

— Защо забърквате момчето? Аз ви зададох въпрос, предупредих ви за определена опасност, поисках да ми кажете едно име… Нима ще пожелаете и аз да целуна пръстена и да забравя какво съм узнал или какви са моите подозрения?

— Ох, вие… — изрече печално абатът. — Не очаквам от един просещ монах да вникне в красотата на нашите традиции или да зачита сдържаността, тайните, тайнствата на милосърдието… да, на милосърдието, и чувството за чест, и обета за мълчание, на който се крепи нашето величие… Вие ми говорихте за някаква необичайна, невероятна история. За някаква забранена книга, заради която стават едно след друго убийства, за някого, който знае това, което единствен аз би трябвало да знам… Басни, безсмислени намеци. Приказвайте си, ако искате, никой няма да ви повярва. Пък и дори ако нещо от сътвореното от вашата фантазия е вярно… така или иначе, сега всичко ще бъде поставено под мой контрол и отговорност. Ще контролирам; разполагам и с необходимите за това средства, и с нужната власт. Сгреших, като още в самото начало поисках от един чужд човек, па макар и мъдър и заслужаващ доверие, да разследва неща, които са от моя компетентност. Но вие разбрахте, нали сам казахте, отначало мислех, че става дума за нарушение на обета за непорочност, и желаех (колко неразумно постъпих) някой друг да ми каже това, което бях узнал при изповед. Добре, сега ми го казахте. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте или се опитахте да сторите. Срещата на делегациите стана, вашата мисия тук завърши. Предполагам, че в императорския двор ви очакват с нетърпение, там не могат да се лишат задълго от човек като вас. Разрешавам ви да напуснете манастира. Днес може би е вече късно, не искам да тръгнете на път след залез-слънце, пътищата са несигурни. Ще заминете утре сутринта, по ранина. Ох, не ми благодарете, за мен беше истинско удоволствие да ви приема като брат между братя и да ви почета с нашето гостоприемство. Можете да се оттеглите с вашия послушник, за да приготвите багажа си. Ще се сбогуваме утре призори. Сърдечно ви благодаря. Разбира се, не е необходимо да продължите вашите разследвания. Не смущавайте повече монасите. Вървете.