Отпечатъкът на разрушението личеше още по-ясно в централната част на града при гледката на пресъхналите езера и канали, на изтлелите дървета в парковете, на стръмните и смели арки на мостовете, които безполезно се изгърбваха над безводните корита. Отмерените крачки на земляните и ясното трополене на СДФ, които пак бяха стъпили на твърдите си лапички, глухо отекваха по каменните плочи на улиците и площадите.

Широки стълби водеха към големи сгради, заобиколени с колони, които още бяха запазили ярките си цветове. Надменно се кривяха вирнатите ъгли на покривите; отворите на вратите във формата на големи ключалки сякаш криеха нещо забранено. Вместо с обикновените капители колоните бяха увенчани със сложна плетеница от конзоли. Основите им обикновено изобразяваха или вързани хора, смазани от тежестта, или люспести, навити на пръстени змии.

Пътешествениците отминаха един ансамбъл от високи сгради и се озоваха пред гигантска, очевидно много стара кула. Част от дванайсетте и́ корниза бяха рухнали и разкриваха вътрешната структура на сложните коридори, които се чернееха между дебелите извехтели стени. Тайнственост облъхна земляните, завладя ги странно предчувствие. За това, изглежда, спомагаха и двете зловещи статуи от груб, побелял от стичалата се върху него мазилка метал, които охраняваха входа на кулата.

В странни облекла, с яростно стиснати юмруци и безобразно излъчени кореми, те стояха разкрачени. Всяка черта на лицата, измоделирани с особена експресия, говореше за тъпа жестокост. В широката, здраво стисната уста, в дълбоките бръчки, които се спущаха от плоския нос към брадата, в изблещените очи под тежките наклонени дъги на веждите се долавяше неукротим стремеж към убиване, измъчване, тъпчене и унижаване. Цялата гадост, на която може да бъде способен човек, бе събрана от изкусни ваятели като във фокус в тези отвратителни лица.

— Тук дори мирише неприятно — каза Тивиса, нарушавайки тягостното мълчание. Тя приклекна и започна да разглежда блажните петна по плочата. — Кръв! Съвсем прясна кръв!

Тайнственото мълчание на древния град започваше да става заплашително. Кой би могъл да остави следи от кръв по плочите на площада? Животни или хора?

Внезапно някъде отдалеч се зачуха неразбираеми звуци, стори им се, че това са заглушени от разстоянието човешки вопли и че те идват от прозорците на кулата.

Ръководени от една и съща подбуда, пътешествениците поискаха да проникнат в кулата, но не можаха да направят нито крачка във вътрешността и́. Рухналите тавани закриваха долната част на зданието, без да оставят дори и най-малка пролука. Земляните пак излязоха на площада и се ослушаха. Сега воплите се чуваха по-ясно.

Звуците се отразяваха от зданията, идваха от различни страни и ту се засилваха, ту заглъхваха. Най-сетне откъм портата, през която бяха минали, се дочуха ясни човешки гласове. На Тивиса и́ се стори, че различава отделни думи на езика на Ян-Ях.

— Видяхте ли, излиза, че тук има хора! — зарадвано възкликна тя.

Думите и́ бяха прекъснати от такъв отчаян вопъл, че и тримата трепнаха. Викът отслабваше, докато не замря, заглушен от глъчката на много хора.

Тивиса се огледа безпомощно. Нейните знания по социология на нискоорганизираните общества бяха твърде ограничени, за да може да предвиди събитията и да намери най-добрата линия на поведение. Тор Лик се затича натам, откъдето се донасяха виковете, но размисли и се върна при другарите си. Без да губи време, Ген Атал извади излъчвателя на защитно поле на СДФ. Гласовете се приближаваха от две страни едновременно — единствените изходи от площада към вливащите се в него улици.

До кулата се допираше една стена от сив камък с тесен проход между два стълба, увенчани с железни змии. Ген Атал предложи да се скрият зад стената.

На горната площадка на стълбата се появи тълпа хора, Подножието на кулата пречеше на земляните да виждат по-голямата част от тълпата. Никой не забеляза пътешествениците и те можаха да разгледат новодошлите. Това бяха млади хора, вероятно принадлежащи към групата «кжи», дрипави и раздърпани, с тъпи лица, сякаш замаяни от наркотик. Сред тях възбудено се мятаха жени с несресани, мръсни кичури сплъстена коса.

Отпред неколцина здравеняци влачеха двама пребити хора, жена и мъж. Голи, окаляни, целите в пот и кръв. Разпуснатите дълги коси на жената закриваха клюмналото на гърдите и́ лице.

Откъм портата се чу възторжен рев. Нова тълпа викащи, лудеещи хора се изсипа на площада, който, изглежда, служеше за събрания.

Тивиса погледна Тор с ням въпрос. Той допря пръсти до устните си и вдигна рамене.

От втората тълпа излезе напред гол до кръста човек, с вързана на кок коса. Той вдигна дясната си ръка и извика нещо. В отговор откъм стълбата се раздаде смях. Жените започнаха да крещят една през друга. Страшният смисъл на чутото не можа да стигне веднага до съзнанието на земляните.

— Хванахме двама! Единия убихме на място. Втория довлякохме до портата. И там пукна, мършата му с мърша, да го ядат… — Пътешествениците не разбраха непознатата дума.

— А ние хванахме още двама от същата експедиция! Има една жена! Тя е хубава! По-мека и по-дебела от нашите. Да ви я дадем ли?

— Дайте я! — изрева полуголият с кока.

Извиха ръцете на пленничката и тя се сгърчи от болка. Един от юначагите я събори със силен ритник и жената се изтърколи надолу по стъпалата към статуите. Полуголият се затича към замаяната от падането жертва и я повлече за косата към купчината пясък край кулата. Тогава плененият мъж се изтръгна от мъчителите си, но беше хванат от един човек с разкопчана куртка, на чиито голи и мръсни гърди беше татуирана летяща птица. В яростно безумие, с див вик пленникът се вкопчи в ушите на татуирания. И двамата се затъркаляха по стълбата. Всеки път, когато се окажеше отгоре, пленникът удряше главата на мъчителя в ръбовете на стъпалата. Татуираният остана да лежи в подножието. Тълпата се втурна с рев надолу. Пленникът успя да дотича до полуголия, който влачеше жената. Последният го събори с изкусен удар, но не го спря. Пленникът сграбчи победителя за краката, впи зъби в глезена му и го събори на земята.