— Затова ли толкова настоявате за подготовката на народа? — попита Таел.

— Диалектическият парадокс се състои в това, че за изграждането на комунистическото общество е необходимо развитие на индивидуалността, но не и на индивидуализма на отделния човек. Нека има място за духовни конфликти, за неудовлетвореност и желание да се подобри светът. Между личното «аз» и обществото трябва да има граница. Ако тя се премахне, ще се получи тълпа, адаптирана маса, която изостава от прогреса толкова повече, колкото по-голяма е нейната адаптация. Винаги помнете, че настоящето фактически не съществува, съществува само процесът на преминаване на бъдещето в миналото. Този процес не може да бъде забавян, а още по-малко — спиран. А вашата олигархия е замразила развитието на обществото на Ян-Ях по неговия неизбежен път към комунизма, и то главно поради факта, че вие сте и́ помагали да заздравява господството си. Вашите учени не бива да стават убийци независимо от почестите, привилегиите и подкупа. Помнете, че вашата обществена система се опира на потисничеството и терора. Всяко усъвършенствуване на тези методи неминуемо ще се обърне срещу самите вас.

Защото бедата е там, че «кжи» ви наричат убийци и имат право, макар че разпалването на взаимните обиди е изпитан похват на олигарсите.

— Вие не знаете колко далеч е стигнало развращаването на хората — каза Таел. — Имам предвид демагогията, уж всички хора са еднакви и е достатъчно само да се обработят, да се възпитат по съответния начин (също еднакво), за да получим единство на мисленето и способностите. В действителност се получи обратното. Фактическото неравенство породи море от лична завист, завистта породи комплекс за унизеност, в който се загуби класовото съзнание, целта и смисълът на борбата срещу системата. «Кжи» са против нас, ние сме против тях, а системата от векове си остава неприкосновена. Всеобщо отравяне с омраза и дълбоко неразбиране.

— Таел, не мога да ви позная! Да не би да започвате да се изморявате? Ами примерът на Земята? Единствено сериозните и продължителни усилия могат да превърнат безизходните кръгове на инферното в развиваща се безкрайна спирала. Ето че стигнахме до онова, от което започнахме.

— Не, не до него. Вие съгласихте ли се с обвиненията на «кжи» срещу нас?

— Да, Таел. В капиталистическата олигархия колкото по-горе стои една или друга класа, група или прослойка на стълбата на обществената йерархия, толкова повече са в нея убийците, преки и косвени, потенциални и реални. Има различни видове убийци — съзнателни и неволни. Едните постъпват така, защото са оръдия на властелините, другите — от невежество, когато пост с решаващо значение се заема от необразован, неук човек. «Джи», въпреки че сред тях има доста неуки и невежи, в болшинството си са знаещи и изобщо интелигентни хора. Когато те стават убийци, вината им е двойна. Видовете убийство са разнообразни. Убиват чрез несъответствие на изпълняваната работа и условията, в които се провежда тя. Отравят с отпадъци от производството и с миещи химикали реките и почвените води; с несъвършени недообмислени лекарства; с инсектициди, с фалшифицирана поевтинена храна. Убиват чрез разрушаването на природата, без която човекът не може да живее, убиват с построяването на градове и заводи на места, вредни за живеене, в неподходящ климат, посредством шума, който не се ограничава от никого и от нищо. Посредством зле обзаведените училища и болници и най-сетне — с неумелото управление, което поражда безброй лични нещастия, водещи към огромен спектър от нервни болести. И за всичко това са отговорни преди всичко «джи» — учените и технолозите, защото кой друг, ако не те, трябва да изследват причините, пораждащи убийствените последици. А случаите, когато «джи» се превръщат в преки убийци, въоръжавайки полицейските сили, предназначени за изтребване на несъгласните? Когато разработват изтезания и средства за психологическо потискане, когато създават оръжия за масово убийство? Според законите на Великия пръстен такива дейци подлежат на лишаване от възможността да се занимават с наука и дори на физическо отстраняване на диви планети.

Инженер Таел стоеше неподвижно пред Родис. Познатият и́ израз на объркано дете все по-ясно се изписваше върху лицето му. Фай Родис почувствува, че трябва да подкрепи тормансианина и неговите приятели, като даде опора на нетренираната им психика.

— На вас като че ли ви трябва още един род оръжие, необходим за изкореняване на шпионирането, доносничеството и насилията. Това е ПАП — пулсационният анихилатор на късата памет. На кораба ще изработят няколко десетки ПАП, но вие не бива да ги пущате в действие, преди да ги размножите в стотици хиляди екземпляри.

— На мен не ми е ясно предназначението на ПАП — уморено каза Таел.

— Нали знаете, че има два вида памет? Те се управляват в мозъка от различни системи молекулярни механизми. Ако лишите човек от дългата памет, ще го превърнете в идиот. Но ако заличите късата памет, всичките отскоро получени сведения и внушени психощампи, вие ще обезвредите и най-опасния си враг, без да му отнемете възможността да пристъпи отново към каквато и да е дейност.

— Дори и към предишната ли?

— Дори и към нея. Но ще му се наложи да започне всичко отначало, както и на неговите учители.

— Но това е великолепно! А ако това оръжие бъде малко по размери…

— То е миниатюризирано, малко по-голямо от украшенията, които едно време са се носели на пръстите. Прибавете към него мъничкия дисектор на ДПА за разпознаване на психиката на човека.

Таел сграбчи поривисто ръката на Фай Родис, коленичи и притисна устни до крайчетата на пръстите и́. Родис трепна, чувствувайки, че този жест на архаично поклонение не и́ е толкова неприятен, както би сметнала по-рано.