— Елате на себе си, жителко на Земята — чу Фай Родис гласа на Чойо Чагас.

Тя трепна и той изключи прожекционния апарат.

— Не знаехте ли всичко това? — подигравателно я попита Чойо Чагас.

— При нас не са се запазили толкова пълно филмите от миналите времена — отговори, идвайки на себе си, Фай Родис. — След отпътуването на вашите звездолети е имало още едно гигантско сражение. Нашите прадеди не са се досетили да скрият документите под земята или в морето. Много нещо е загинало.

Чойо Чагас погледна часовника си. Родис стана.

— Аз ви отнех много време. Благодаря ви и моля да ме извините.

Председателят на Съвета на Четиримата се спря замислен.

— Аз наистина не мога да остана повече с вас. Но ако искате…

— Безусловно!

— Ще ви трябват няколко дена!

— Аз мога да издържам без храна дълго време. Имам нужда само от вода.

— Вода ще намерите тук. — Чойо Чагас отвори с трети ключ една малка вратичка. — Виждате ли зеления кран? Това е моята водоснабдителна линия — усмихна се той, — пийте, без да се страхувате. Вие ще бъдете заключена, но аз ще оставя сигналния шкаф отворен. Не се опитвайте да излезете сама. Тук има твърде много капани. Материалът за последния век е много и вие надали ще можете да го прегледате за по-малко от два дена. Ще издържите ли?

Фай Родис кимна мълком с глава.

— Аз лично ще дойда да ви взема. Микроролките, на които са преснети оригиналите, се намират в тези чекмеджета. Дано доживеем! — така казваме ние на раздяла.

Фай Родис подаде на властелина ръка със земния жест за приятелство. И той я задържа, стисна я, взирайки се в дълбочината на сияещите «звездни» очи на своята гостенка, толкова поразително различаващи се от всичко, което той познаваше и на родната си планета, и от древните филми на прокълнатата от неговите прадеди Земя.

Внезапно този странен човек пусна, по-точно отблъсна, ръката на Родис и се скри зад вратата. Огромната бронирана плоча се затръшна с отсечен удар, приличащ на звука на механичен чук.

Родис започна да прави упражнения за дишане и съсредоточаване, за да зареди тялото си с енергия за предстоящия труд. Тя трябваше не само да види, но и да запази в паметта си видяното. Прекалено късно е да мисли за записи с помощта на СДФ, а и едва ли непостоянният властелин на планетата би се съгласил да повтори внезапния си порив.

Когато прегледа ролките, Родис видя, че Чойо Чагас и́ е показал една група ролки, означени с йероглифи, които тя прочете като «Човек за човека». Второто и третото чекмедже бяха надписани: «Човек за природата» и «Природата за човека».

Филмите «Човек за природата» показваха как са изчезвали от лицето на земята горите и са пресъхвали реките, как са били унищожавани плодородни почви, осолявани или отнесени от ветровете, как са загивали, залети с отпадъци от нефта, езера и морета. Огромни участъци земя, разкопани за открити рудници, затрупани с пляка от мините или заблатени от напразните опити да се удържи сладката вода в нарушения баланс на водообмена на континентите. Филми-обвинения, снемани на едни и същи места с интервали от няколко десетки години. Нищожни храсталаци на мястото на величествени като храмове гори от кедри, секвои, араукарии и евкалипти — гигантите на непроходимите тропически джунгли. Мълчаливи, оголени, оглозгани от насекоми дървета — там, където са били изтребени птиците. Цели поля трупове на диви животни, отровени поради безогледната употреба на химикали. И пак неикономично изгорените милиарди тонове каменни въглища, нефт и газ, трупани през милиардите години от съществуването на Земята, невъобразимото количество унищожено дърво. Планините от строшено стъкло, бутилки, изпоръждясало желязо и вечна пластмаса. Износените обувки се трупали с трилиони чифтове и образували безобразни камари, по-високи от египетските пирамиди.

Чекмеджето «Природата за човека» се оказа най-неприятно. В ужасяващите филми от последните векове, където се сблъскваха съкрушителната сила на техниката и колосални маси хора, независимо от огромното страдание човешката индивидуалност се заличаваше, стапяше се в океана на общия ужас и общата болка. Човекът — интегралната единица в битката или в предназначената за унищожаване тълпа — се приравняваше по значение към нулата или към предназначена за изхвърляне смет. Античовечността и безизходният позор на падението на цивилизацията, неговите мащаби толкова потискаха психиката. че не оставяха място за индивидуално състрадание и за разбиране на болките на човека като близко същество.

Филмите от третото чекмедже разглеждаха отделни лица в едър план, показваха страданията и болестите, възникващи поради неразумния живот, поради откъсването от природата, неразбирането на потребностите на човешкия организъм и хаотичното, недисциплинирано раждане на децата. Мяркаха се гигантски градове, напуснати поради недостига на вода — разпадащи се купища разрушен бетон, желязо и издут асфалт. Огромни електроцентрали, замърсявани от тиня, язовирни стени, разрушени от размествания на земната кора. Гниещи заливи и заливчета на морета, чийто биологичен режим е бил нарушен, а водите им — отровени от натрупването на тежка вода при ускореното изпаряване на изкуствените плитки басейни по преградените реки. Гигантски ивици безжизнена пяна покрай опустелите брегове: черни — от нефтената мръсотия, бели — от милионите тонове миещи химикали, изсипани в моретата и езерата.

След това се заредиха в скръбна верига препълнени болници, психиатрични клиники и приюти за сакати и идиоти. Лекарите водеха отчаяна борба с непрекъснато увеличаващите се заболявания. Санитарно-бактериологичните знания бяха изтребили епидемичните болести, които атакуваха човека отвън. Но липсата на разумно разбиране на биологията в съчетание с премахването на строгия подбор на слабите бяха разклатили здравината на организма, придобита чрез подбор в продължение на милиони години. Неочаквани врагове нападаха човека отвътре. Разнообразните алергии, най-страшен представител на които беше ракът, дефектите на наследствеността и психическата непълноценност се ширеха и бяха станали същинско бедствие. Медицината, която, колкото и странно да е, на времето не била смятана за наука от първостепенна важност, продължавала да разглежда отделния човек като абстрактна числена единица и се оказала неподготвена за новите болестни форми. Още по-големи щети беше добавила грубата фалшификация. Въпреки че човечеството имаше пред очите си печалния опит от маниоката, батата и царевицата — скорбялната храна на най-древните общества от тропическите области, дори и през епохата на ЕРС от него не беше извлечена поука. Хората не искаха да разберат, че това изобилие на храна е привидно; че в действителност тя е непълноценна. След това настъпваше постепенното изтощаване от недостиг на белтъчини. Лошото хранене увеличаваше броя на немощните, отпаднали хора — тежко бреме за обществото.