— Ако става дума за вкусовете на тази ера, те са били много променливи, неясни и необосновани. Но, кой знае защо, по онова време се изисквало да бъдат красиви предимно жените. Литературните произведения, снимките и филмите изреждат женските достойнства и почти не говорят за мъжките.

— Нима нашите далечни сестри са били толкова позорно невзискателни? — възмути се Ола Дез. — Наследство от хилядолетията на военен патриархат!

— Изобилие на толкова интересуващите ви повелители — усмихна се Родис, — но нека се върнем към очите. На първо място са се намирали моите — чисто зелените. Изобщо винаги са се ценили големите, чисти очи и това е съвсем естествено по биологичните закони на здравето и силата.

— А кой от нас е на второ място?

— Чеди. Сини или виолетови, с ярък цвят. По-нататък по низходяща линия вървели сивите, после кафявите и небесносините. Много редки били и затова високо се ценели топазовите очи като на Евиза, или златистите като на Ола, но те се смятали за зловещи, защото приличали на очите на хищните животни: котките, тигрите, орлите.

— А за мъжете имало ли е някакъв критерий? — попита Евиза.

— Те като че ли не са имали зелени очи, а ако съдим по литературата, и сини — вдигна рамене Родис. — Най-често се споменават сивите като стомана и синкавите като лед — признак за силни, волеви натури, за истински мъже, които карат другите да им се подчиняват и винаги са готови да приведат в действие юмруците или оръжието.

— По този признак трябва да се страхуваме от Гриф Рифт и Вир Норин — разсмя се Евиза.

— Но ако Гриф Рифт наистина е командир, Вир Норин е твърде мек дори за мъж от ЕСР — възрази и́ Ола Дез.

— Очите са си очи, но ние все пак трябва да облечем този метал — въздъхна Евиза Танет — и задълго да се разделим с усещането за кожата си — и тя прокара длан по рамото и голата си ръка с отколешния жест на човек, който от дете е бил обучен да полага големи грижи за тялото си.

— Да започваме. Кой ще асистира? Сигурно вие, Ола, и Нея?

— Без Нея направо не мога — отвърна Ола Дез.

— Повикайте я тогава — и Фай Родис първа прекрачи прага на камерите за биологичен контрол.

Процесът на обличането беше дълъг и неприятен. Мина доста време, докато и седмината се събраха в кръглата зала. Чеди Даан никога не беше обличала скафандър и постепенно трябваше да свиква с усещането, че има двойна кожа. Тя не можеше да откъсне очи от Фай Родис — такова въплъщение на красотата на силното женско тяло беше тя в черната броня, която подчертаваше бледността на лицето и прозрачността на зелените и́ очи.

За колана на всеки бе прикрепена овална кутийка за деструкция на продуктите на метаболизма, на рамената им лъщяха лентичките на приборите за видеозапис и триъгълните огледалца за кръгов обзор. На десните си ръце сложиха втора сигнална гривна — за връзка с кораба чрез индивидуалния робот, а във вдлъбнатинката между ключиците монтираха цилиндъра за въздушното продухване. От време на време между тялото и скафандъра от рамената до ходилата преминаваше въздушна вълна и създаваше приятното усещане за лек масаж. Въздухът излизаше през клапите на петите, а отстрани човек можеше да си помисли, че по металното тяло играят могъщи мускули.

Фай Родис оглеждаше другарите си, които така странно се промениха, сякаш бяха станали далечни и недостъпни в студения блясък на обгърналия ги метал…

— В такъв вид ли смятате да се покажете на тормансианите? — раздаде се отзад гласът на Гриф Рифт.

Родис внезапно осъзна какво я е тревожило.

— В никакъв случай! — обърна се тя към Рифт. — Ние, жените, ще облечем обикновени къси поли за тропическата зона, ще се наметнем с пелеринки.

— Не е ли по-добре ризи като на тормансианките? — попита Тивиса, която се стесняваше от външната разголеност на скафандъра.

— Ще се опитаме, може те да се окажат по-удобни — съгласи се Родис.

— А аз мисля, че мъжете трябва да са с тропически костюми — каза Вир Норин.

— Шортите стават, но ризата без ръкави ще привлече вниманието върху «металните» ръце — възрази Гриф Рифт. — Тормансианските ризи са по-удобни и за мъжете.

— Колко странно е, че на Торманс по улиците и в къщи хората се покриват с дрехи. Но на сцените, в грамадните зали за обществени зрелища или в телевизионните предавания те са почти разсъблечени — отбеляза Ола Дез.

— Наистина тук има глупаво противоречие — едно от многото, които ни предстои да разгадаем — каза Родис.

— Може би зрелищата от този род са привлекателни за тях тъкмо защото тормансианите обикновено са облечени от главата до петите — досети се Чеди.

— Това просто и вероятно обяснение сто на сто е погрешно; ако съдим по законите на психиката, всичко е много по-сложно — сложи край на дискусията Родис.

След първия сеанс на магнитна стимулация, проведен от Евиза, «десантниците» се разотидоха, чувствувайки се в бронята непривично сковани и отчуждени. Те трябваше да свикнат с нея през дните, които им оставаха до кацането. Необикновено тънката метална ципа, която фактически ни най-малко не спъваше движенията им, се превърна в невидима стена между тях и оставащите в кораба. Всичко уж си оставаше както преди, но вече липсваше единодушното «ние» в обсъждането на най-близките планове — бяха се появили «те» и «ние».

В отговор на сигнала за готовност на звездолета от главната обсерватория на Стражите на небето бе посочено мястото за кацане. «Тъмен пламък» трябваше да кацне на един широк полегат нос на южния бряг на екваториалното море, приблизително на триста километра от столицата. Увеличените снимки на това място показаха унил, обрасъл с високи тъмни храсти клин, забит в сивозеленото море. И местността, и морето изглеждаха безлюдни, което породи опасения сред оставащите в звездолета.

— Безлюдността беше главното условие за кацането на ЗПЛ. Ние предупредихме за това Съвета на Четиримата — напомни на другарите си Гриф Рифт.

— Те можеха да изберат някое място по-близо до града — каза Ола Дез. — Все едно, те не разрешиха на всички ни да слезем.

— Вие забравяте, Ола — мрачно каза Родис, — че близо до града би било много трудно да се удържат любопитните. А тук ще сложат наоколо охрана и никой жител на Торманс няма да се доближи до нашия кораб.