На същата всеобща закономерност е подчинено и развитието на живота, което неизбежно, навсякъде, на различни нива на времето води до проблясък на мисълта. За да стане това, е необходимо постоянство на вътрешната среда в организма и способност за натрупване и запазване на информация. Другояче казано — необходима е независимост от външните условия на съществувание в максималната възможна степен, защото пълната независимост е непостижима.
За да се получи мислещо същество, възходящата спирала на еволюцията се навива все по-плътно, понеже коридорът на възможните условия става все по-тесен. Получават се много сложни организми, все по-сходни помежду си, макар че са възникнали в различни точки от пространството. Мислещият организъм неизбежно е рязко изявен като индивид за разлика от интегралния член на обществото на предмисленото равнище на развитие, като например мравката, термита и другите животни, пригодени към колективно съществувание. До известна степен качествата на мислещия индивид са антагонистични на социалните нужди на човечеството. Дали това ни харесва, или не, но така е станало при възникването на земния човек, а следователно и на вашия. То не е много подходящо за изкореняването на инферното, но след като сме разбрали случайността, ние сме стигнали до абсолютната необходимост от по-нататъшно, сега вече съзнателно затягане на спиралата в смисъл на ограничаване на индивидуалното пилеене на чувствата и стремежите, тоест на необходимостта от външна дисциплина като диалектически полюс на вътрешната свобода. Оттук произтичат сериозността и строгостта на изкуството и науката — отличителна черта на хората и обществата от най-висша категория — комунистическите.
Ако вместо затягане на спиралата на обществото се стигне до разпиляване и развиване, тогава ще се появят безброй анархистични индивиди (особено при по-леките условия на живот), съответно ще настъпи разпиляване и в творчеството: раздробени образи, думи, форми. По широтата и продължителността на разпространението на подобно творчество могат да се установят периодите на упадък на обществото — епохите на разпасаните, недисциплинирани хора. Върху науката на Ян-Ях се е отразил особено силно нейният разпасан характер и последица от това е неумението да се намери правилният път. Отделни ефекти без хармонично музикално съзвучие, оркестрирано според най-насъщните нужди на човечеството… — Вир Норин млъкна, а после добави: — Извинете, аз не исках да засягам социалните въпроси, но, изглежда, ние на Земята не можем да разсъждаваме иначе, без да имаме предвид главната цел: опазването на спокойствието, радостта и творческия труд на хората!…
Учените на Торманс посрещнаха края на речта на Вир Норин с навъсено мълчание. Те седяха и не изразяваха чувствата си нито с думи, нито с жест, докато той слизаше от катедрата, малко учуден от реакцията на аудиторията. Впрочем той беше почувствувал нарастващата неприязън още в началото на социологическите си формулировки. Вир Норин се поклони и излезе от залата, усещайки с цялото си същество експлозивната враждебност на привилегированите слушатели. Когато затвори вратата зад гърба си, той чу хаотичен шум, който веднага се засили до вик. Естествено, никой не излезе да го изпрати и Вир Норин, който не понасяше прощалните церемонии, дори се позарадва, че е спестил време и по-рано ще види Сю-Те. След половин час той наближи своя дом. В душата му се зароди неясно опасение: нещо лошо назряваше в бъдещата му съдба и това лошо беше свързано с речта му във физикотехническия институт. Да, той направи впечатление на учените, но какво? Беше се държал не така, както трябва, защото не можа да остане в рамките на «чистата» наука на Ян-Ях. А Таел подчертаваше необходимостта тъкмо от такава реч…
Трябва да поговори с Родис, тя е способна да надникне в бъдещето по-далеч от него…
Лошите предчувствия на Вир Норин изчезнаха, щом видя Сю-Те. Той никога не беше си представял колко много истинско щастие ще може да изпита на ръба на опасността в такава една стаичка. Лицето на Сю-Те беше озарено от беззаветна любов и Вир Норин чувствуваше колко са му скъпи всеки неин жест, бръчиците около засмяната и́ уста, походката и́, нейният странен нежен глас, нито висок, нито нисък, нито звънлив, нито глух. Сю-Те винаги умееше да внесе нещо ново, изненадващо в техния разговор, внезапно преминавайки от сияещата радост към тревожните мисли за бъдещето, от лудешката, почти яростна страст към тъжното съсредоточаване в себе си. Понякога, също като стресната насън, Сю-Те гледаше Вир Норин, сякаш се взираше в бездната на живота, готова да хвърли в нея душата и тялото си, да отдаде всичко, до последната си въздишка. От време на време като призрак на бедата пред нея изведнъж се изправяше тъмното бъдеще, в душата и́ се пораждаше остро чувство за крехкостта на нейното щастие със странния пришълец от междузвездните пространства, които умът и́ не можеше да побере, и тогава Сю-Те се хвърляше към астронавигатора и замираше, притисната до него със затворени очи, едва дишайки.
Тя често пееше и започваше обикновено с нещо проникновено-печално, а после закачливо се впущаше в сложната плетеница на ритмичния танц. Тя му доверяваше детските си мечти, разказваше му за своите юношески преживявания с изтънченост на чувствата и наблюденията, достъпни не за всяка жена на Земята. И пак пееше, загледана в бъдещето като в тъмна река, която бавно тече към неизвестни далечини. Тогава на него му се искаше да забрави всичко, за да остава по-дълго със Сю-Те, с щедрата и́ любов и самият да и́ се отдава също толкова безогледно. Невъзможна мечта: прекалено сложно беше положението на чуждата планета, където той бе станал катализатор на зараждащите се сили на съпротивата и борбата за човешко съществуване, за излизане от инферното! Освен това му предстоеше да преживее тежкия момент, когато звездолетът с всичките му приятели ще отпътува за родната планета. Очакването измъчваше Вир Норин, макар че му предстояха още доста дни на съвместна работа с Родис и на чести срещи по СДФ с екипажа на звездолета.
Така си мислеше Вир Норин, но грешеше. След като той излезе от института, от тълпата на спорещите се измъкна един дребничък човек с толкова жълта кожа, че приличаше на болен. Той беше съвсем здрав, просто принадлежеше към етническата група на обитателите на високите ширини на главното полукълбо. Като виден астрофизик Нар-Янг вече беше удостоен с двойно име. Той се изкачи бързо в кабинета си на четвъртия етаж на института, заключи се и започна да прави изчисления, като от време на време пушеше, за да се ободри. Лицето му ту се разкривяваше от саркастична усмивка, ту светваше от злобна радост. Най-сетне той грабна листовете с изчисленията и замина за приемната на Висшия съвет, където се намираше кабинетът за повикване на най-отговорните сановници по нетърпящи отлагане въпроси от държавно значение.