— Не знам — безпомощно му отвърна Сю-Те.

— Остави. — Вир Норин помилва разчорлената и́ от вятъра коса.

А тя се пресегна към лицето му и нейната потреперваща предпазлива длан сякаш докосна самото сърце на Вир Норин. Той си представи гигантските тъмни стени на инферното, заграждащи Сю-Те, отвъд които за нея нямаше нищо, никаква опора за вярата и душата и́.

С усилие на волята той пропъди видението, усмихна се и и́ каза, че е умна и очарователна и че я харесва.

Сю-Те го погледна, доверчива и сияеща, и се изправи чевръсто и бързо като жителка на Земята. Те тръгнаха към забуления в здрач град и звънливият глас на тормансианката се разнесе над пустинната равнина:

— «Догодина няма да съм жива, досега да срещна не можах мил приятел, нито бях щастлива…» — Звънливата и летяща мелодия напомни на Вир Норин за нещо много познато, чувано още през ранното му детство.