За пръв път Чеди се упрекна за самонадеяността, с която беше се заловила да изучава социологията на такава планета. На нея не и́ достигаше непоколебимата увереност на Евиза и задълбочеността на Фай Родис.

А в този миг Евиза Танет обмисляше речта си пред конференцията. Как, без да ги обижда, без да събуди в тях чувство на унижение, да разкаже на лекарите на Торманс за гигантската сила на земната медицина в сравнение с поразителната бедност на тяхната наука?

Тя вече беше виждала лекарите — мъченици и герои, които работеха денонощно, без да щадят сили, бореха се с мизерията на болниците, с невежеството и грубостта на низшия персонал, който мразеше и проклинаше своята зле платена, мръсна и позорна работа. По-голямата част от болните бяха «джи», а низшият персонал — «кжи». Тези различни класови групи се отнасяха една към друга с омраза и положението на болните ставаше трагично. Обикновено близките полагаха всички усилия, за да помогнат на болните да преодолеят болестите си в къщи. С хирургията това беше невъзможно — на Евиза дълго и́ се присънваха задушните, препълнени стаи за следоперационни болни с тяхната специфична миризма и прекъсваха нейните мечти и спомени за Земята.

Евиза беше намерила подслон у инженери от класата на «джи», хора, които стояха по-горе на йерархическата стълба.

Затова и стаята, и креватът и́ бяха малко по-просторни, отколкото на Чеди. Всяко стъпало в йерархията на Торманс се изразяваше в някакво дребно предимство — в размерите на квартирата, в по-доброто хранене. Евиза с учудване наблюдаваше с каква настървеност се борят хората за тези нищожни привилегии. Те се стараеха най-вече да се доберат до висшия сановнически слой, да станат «змиеносци», където привилегиите нарастваха до максимум. В действие се пущаха и лъжата, и клеветата, и доносите. Подкупите, робското усърдие и зверската омраза към конкурентите — Стрелата на Ариман вилнееше, помитайки по пътя си порядъчните и честни хора, умножавайки негодниците сред «змиеносците»…

В деня на конференцията, бодра и цветуща, тя влезе в служебното помещение на Централната болница. През камерата за облъчване и дезинфекционния коридор тя стигна до малкия хол и там се спря, за да се погледне в огледалото. През открехнатата врата на съседната пушалня се дочуваха високи гласове. Разговарящите не се стесняваха. Евиза разбра, че става дума за нея. Събралите се за ритуала на пушенето млади лекари изразяваха един през друг възхищението си от гостенката в такава форма, че Евиза не знаеше да се смее ли, или да негодува.

— Тръпки ме побиват, когато мине край мен — чуваше се един висок тенор, — жълтите и́ очища сияят, гърдите и́ ще скъсат роклята, краката и́, ох, какви крака!…

Евиза влезе внезапно в пушалнята. Тримата млади лекари, които димяха с лулите си, я поздравиха. Евиза ги погледна със засмени очи и те разбраха, че е чула ако не всичко, то доста.

Те смутено се повлякоха подир Евиза, загасвайки набързо лулите си, а тя придаде на своята походка характера на еротичен танц, за да «накаже» младежите за грубата еротика на разговора. Развълнуваното дишане отзад свидетелствуваше за успеха на нейната дяволия.

Величественият главен лекар на болницата, с постоянното облекло на медиците на Ян-Ях — яркожълта престилка с черен колан и пак такова жълто меко кепе, с очила, щом видя Евиза, разтегли в усмивка тънките си, неприятни устни на хитър и вечно недоволен човек. Зорките му, присвити очи бързо огледаха нейния тоалет, който изглеждаше ярък поради пълното му съответствие с фигурата, настроението и гордото лице на неговата собственичка.

— Елате в моята кола! — и без да дочака съгласието и́, главният лекар помъкна гостенката към страничния изход, където го чакаше дълъг и тесен транспортен механизъм.

Конференцията трябваше да се проведе в един дворец извън града и колата стигна дотам по стръмен път, изпреварвайки мнозина пешеходци. На едно място Евиза забеляза стара «джи» с тежка кутия на рамената и неволно направи жест, за да спре колата. Но шофьорът дори не намали скоростта. В отговор на учудения поглед на Евиза главният лекар само се намръщи. Те спряха пред сграда с извехтели архитектурни украшения от грамадни каменни цветя. Високата стена бе порутена тук-таме, а триетажната куличка над портата бе разрушена. Но градината, която заобикаляше зданието, изглеждаше гъста и свежа, без признаците за увяхване, които личаха в съхнещите паркове и градини в самия град.

— Аз забелязах колко ви учуди, че не взехме старицата в колата — започна главният лекар, гледайки под око вървящата до него Евиза.

— Проницателен сте.

— Ние не бива да сме прекалено добри — каза тормансианинът сякаш за свое оправдание. — Първо, можем да се заразим, второ, трябва да пазим колата, трето…

Евиза го спря с жест.

— Може да не ми обяснявате. Вие мислите преди всичко за себе си, пазите колата — това примитивно изделие от желязо и пластмаса — повече, отколкото човека. Всичко това е естествено за едно общество, в което животът на малцинството се крепи върху смъртта на мнозинството. Само че защо вие сте се посветили на медицината? Има ли смисъл да лекувате хората при леката смърт и бързия оборот на поколенията?

— Вие грешите! «Джи» са най-ценната част от населението. Наш дълг е да ги лекуваме с всички средства, да ги изтръгваме от смъртта. Естествено, идеално би било, ако можехме да запазваме само мозъка, като го отделяме от остарялото тяло.

— Нашите прадеди са допускали същата грешка, смятайки мозъка и психиката за нещо отделно от тялото, нещо, което е независимо от природата като цяло. Намирали се хора, които твърдели, че целият свят е само производна от човешките представи за него. Тук са корените на много биологически грешки. Мозъкът и психиката не се създават сами по себе си. Структурата и действието им са производни на обществото, времето, сбора от знанията през периода на оформянето на индивида. Единствено посредством непрекъснатото абсорбиране на нови впечатления, знания и усещания мозъкът на емоционалните и паметливи хора преодолява закономерната консервативност — и то само донякъде. Трийсет години след кулминацията в дейността си и най-великият учен ще стане консерватор, безнадеждно ще изостане от епохата си. И сам няма да разбере това, защото мозъкът му е настроен съзвучно със света, който е останал назад, отишъл в миналото.