— Исках да кажа — рече обидено Додо, — че едно свободно надбягване най-лесно би ни изсушило.

— Какво е това свободно надбягване? — запита Алиса не защото любопитствуваше да узнае; но Додо беше спрял да говори, като очакваше някой да го запита, а никой изглежда нямаше желание да се обади.

— Ами… — каза той — най-добре се обяснява… като се прави. (И тъй някой дъждовен ден може да се случи и на вас такава неприятност, не ще бъде зле да ви разправя, за да опитате, ако искате, какво направи Додо.)

Най-напред той отбеляза мястото на надбягването — нещо като кръг. („Не е толкоз важно да е равен кръгът“ — каза той.) После цялата дружина се нареди в тоя кръг, на различни места. Нямаше никакво: „Едно, две, три — тръгвай!“ Почнаха да бягат и да се спират кой когато ще, тъй че мъчно можеше да се разбере дали надбягването е свършило. Но след като търчаха така около половин час и се изсушиха добре, Додо изведнъж извика:

— Надбягването свърши!

Всички се насъбраха край него; пъшкаха и питаха: „Кой е спечелил?“

На тоя въпрос Додо не можа да отговори току-тъй, без дълбоко да размисли. Той дълго стоя, натиснал с пръст челото си, а другите чакаха мълчаливо. Най-после Додо каза:

— Всеки печели, всички трябва да получат награда.

— Но кой ще раздаде наградите? — запита хор от гласове.

— Разбира се, тя — каза птицата Додо, като посочи Алиса.

Начаса цялата дружина я заобиколи и завика объркано: „Награди! Награди!“

Алиса не знаеше какво да стори и отчаяно сложи ръка в джоба си. Извади кутийка с бисквити (за щастие солената вода не беше проникнала в нея) и ги раздаде като награди.

— Но тя самата трябва да получи награда! — каза Мишката.

— То се знае — отвърна много важно Додо.

— Какво друго имате в джоба? — обърна се той към Алиса.

— Само един напръстник — отвърна Алиса тъжно.

— Дайте го насам — каза Додо. Тогаз всички пак я обкръжиха; Додо тържествено й поднесе напръстника и каза:

— Ние ви молим най-учтиво да приемете този изящен напръстник.

Когато завърши своята къса реч, всички извикаха три пъти: ура!…

На Алиса това се видя много глупаво и смешно, но те всички изглеждаха толкова сериозни, че тя не посмя да се засмее. И тъй като не знаеше какво да каже, просто се поклони и взе напръстника, като си придаде колкото можеше по-тържествен вид.

Сега трябваше да изядат бисквитите, което причини не малко шум и смущение поради това, че големите птици се оплакваха — не можели да усетят дали имат нещо в устата си — а малките се задавяха тъй силно, че трябваше да ги тупат по гърба. Ала най-после и това свърши.

Всички пак насядаха в кръг и замолиха Мишката да им разправи още нещо.

— Нали обеща да ми разправиш своята история? — запита Алиса. — И защо мразиш… К. и К… — добави тя шепнешком защото се боеше да не я обиди пак…

— Моята история е тъжна и дълга като опашката ми — рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.

„Че е дълга опашката й — вярно е — си помисли Алиса, — но защо пък казва, че е тъжна?“

Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тъжна! Тъй че нейната представа за историята на Мишката бе нещо като това:

Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака: — Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал. Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова. Мишката отвърна плаха: — Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? — Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт.

— Ти не слушаш! — строго извика Мишката на Алиса. — Какво мислиш?

— Извинявай — каза много виновно Алиса. — Ти беше усукала историята си за пети път, нали?

— Не, не бях! — извика Мишката яростно. — Заклевам се в опашката си, че…

— Заплела си се в опашката си? — каза Алиса готова да услужи, като гледаше наоколо разтревожено. — А, моля ти се, позволи ми да я разплета!

— Няма да ти позволя нищо подобно! — каза Мишката, като стана и тръгна да си върви. — Ти ме обиждаш, като бърбориш такива глупости.

— Не исках това да кажа! — замоли се бедната Алиса. — Но ти, знаеш, тъй лесно се обиждаш!

В отговор Мишката само изръмжа.

— Моля ти се, върни се и завърши историята си! — извика Алиса подире й.

И всички други се присъединиха в хор: „Да, върни се!“

Но Мишката поклати глава нетърпеливо и тръгна още по-бързо.

— Колко жалко, че не ще да остане! — въздъхна Райския Папагал, когато Мишката изчезна от погледа им.

Един стар Рак използва случая да каже на дъщеря си:

— А! Мила… Нека това ти послужи за урок, никога да не губиш търпение и да не излизаш от кожата си.

— Дръж си езика! — отсече някак сприхаво младата дъщеря. — Можеш да изкараш от търпение дори една стрида!

— Да беше Дайна тука — каза Алиса гласно, но без да се обърне към някого, — скоро щеше да я върне назад!

— А коя е Дайна, ако смея да задам тоя въпрос? — попита Райския Папагал.

Алиса отговори живо, тъй като тя винаги бе готова да говори за своята мила котка.

— Дайна е наша котка. Такава славна мишеловка, не можете си представи! А да я видите само как гони птичките! Зърнала не зърнала врабче — и вече го изяла!

Тия думи произведоха необикновено впечатление. Някои от птиците веднага избягаха. Една стара Сврака започна грижливо да се увива с крилата си, като забеляза:

— Аз наистина трябва да си ходя вече. Гърлото ми не може да понася нощния въздух.

Едно Канарче викна с разтреперан глас на малките си:

— Хайде да си вървим, милички! Време е вече да спите.

Под различен предлог всички се отдалечиха и скоро Алиса остана сама.

„Да не бях споменавала Дайна — рече си тя тъжно. — Изглежда тук долу никой не я обича. А пък аз съм сигурна, че тя е най-добрата котка на света! О, мила Дайна! Надали някога пак ще те видя!“

И горката Алиса започна да плаче, защото се чувствуваше много самотна и нещастна.

Но ето — след малко пак чу ситни стъпки в далечината и вдигна поглед с надежда, че Мишката е премислила е се връща да привърши историята си.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ЗАЕКА ИЗПРАЩА ЕДНО ПЕРЦЕ

Беше Белия Заек, който бавно се връщаше и тревожно гледаше наоколо си, сякаш бе изгубил нещо. Тя чу как той измънка:

„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“

Алиса веднага отгатна: той дири ветрилото и белите ярешки ръкавици, и тя услужливо почна да ги търси. Но ги нямаше никъде. Всичко изглежда се бе променило, след като падна във водата. Голямата зала със стъклената маса и с малката врата беше напълно изчезнала.

Скоро Заека забеляза Алиса, която диреше навред, и ядосано извика:

— Мери Ан, какво правиш тука? Веднага иди в къщи и ми донеси едни ръкавици и едно ветрило! Още сега!

Алиса така се уплаши, че завчас изтърча натам, накъдето той посочи, без да се опита дори да му обясни грешката.

„Той ме взе за своята прислужница — каза си Алиса, като търчеше. — Как ще се почуди, като разбере коя съм! Но аз ще постъпя добре да му занеса ветрилото и ръкавиците — разбира се, ако ги намеря.“

Като каза това, тя се озова пред една спретната къща. На вратата висеше лъскава медна плоча, на която бе издълбано името: Б. ЗАЕК.

Влезе, без да почука, и избърза нагоре по стълбите — боеше се истинската Мери Ан да не я завари, преди да намери ветрилото и ръкавиците.

— Колко чудно изглежда — рече Алиса — да изпълняваш поръчките на заек! Остава сега и Дайна да почне да ме праща на поръчки!

И тя си представи това:

— Госпожице Алиса, елате веднага тука и се пригответе за разходка!

— Ей сегичка, бавачко! Трябва да вардя пред тази миша дупка да не избяга мишката, докато Дайна се върне.