През пролетта на 1863 г. повечето мескалероси или бяха избягали в Мексико, или се намираха затворени в Боске Редондо. През април Карлтън отиде във форт Уипгейт „за да събере, преди тревата да е пораснала достатъчно за паша, информация с оглед военни действия срещу навахите“. Той уреди среща с Делгадито и Барбонспто близо до Куберо и заяви на вождовете, че единственият начин да докажат мирните си намерения е да изведат народа си от неговата територия и да го присъединят към „доволните“ мескалероси в Боске Редондо. На това Барбонсито отговори: „Аз няма да отида в Боске. Никога няма да напусна страната си, дори да бъда убит заради това.“

На 23 юни Карлтън определи последен срок за изселването на навахите в Боске Редондо. „Свържете се отново с Делгадито и Барбонсито — заповяда той на командващия форт Уингейт офицер — и повторете това, което им бях казал. Кажете им, че ще съжаляват много, ако откажат да дойдат… Кажете им, че разполагат с времето до двайсети юли тази година, за да се подчинят — те и всички, които принадлежат към тяхната малка партия, и че след тази дата към всеки срещнат навах ще се отнасяме като към враг. След този ден вратата, отворена сега, ще се затвори.“

Двадесети юли дойде и си отиде, но нито един навах не се предаде доброволно.

Междувременно Карлтън заповяда на Кит Карсън да преведе войските си от земите на мескалеросите до форт Уингейт и да се приготви за война с навахите. Карсън прояви нежелание — той се оплака, че се е записал доброволец, за да се бие срещу войниците на Конфедерацията, а не срещу индианците и изпрати на Карлтън писмо с оставката си.

Кит Карсън обичаше индианците. В миналото той бе живял с тях в продължение на месеци, без да среща бял човек. Имаше дете от арапахска жена и бе живял известно време с индианка от шайените. Но след като се ожени за Хосефа, дъщерята на дон Франциско Харампльо от Таос, Карсън тръгна по други пътища, забогатя и се сдоби със земя за ранчо. Той откри, че по върховете в Ню Мексико има място дори и за един груб, суеверен, неграмотен планинец. Той се научи да чете и пише няколко думи и въпреки че беше висок само пет фута12 и шест инча13, името му достигна небето. Макар и прочут, Хвърляча на ласо никога не успя да преодолее благоговението си пред хората от върховете, добре облечени и гладко говорещи. А през 1863 г. в Ню Мексико най-издигнат сред тях бе Звездния вожд Карлтън. Така през лятото на същата година Карсън оттегли оставката си и отиде въз форт Уингейт, за да се бие срещу индианците. Преди края на кампанията докладите му до Карлтън вече отразяваха точките на Манифест дестъни, скъпи на грубия човек, който му беше началник.

Навахите уважаваха Карсън като боец, но презираха войниците му доброволци от Ню Мексико. Повечето от тях бяха мексиканци, а индианците ги гонеха от земите си от незапомнени времена. Навахите бяха десет пъти по-многобройни от мескалеросите и имаха едно голямо предимство — обширната и сурова област, пресечена от дълбоки каньони и стръмни дерета, от високи плата с отвесни скалисти страни, спускащи се в равнината. Каньонът де Чели, който прорязва на запад тридесет мили от планината Чуска, бе тяхната твърдина. Червените скални стени на каньона се стесняваха на места до петдесет ярда14 и се издигаха до височина повече от хиляда фута. Надвисналите издатини даваха чудесна възможност за укритие от нашествениците. На местата, където каньонът се разширяваше до няколко стотици ярда, навахите пасяха овцете и козите си, а на обработваемата земя отглеждаха царевица, пшеница, плодове и пъпеши. Те особено се гордееха с прасковените си градини, които бяха обект на специални грижи още от испанско време. През по-голямата част от годината водата в каньона течеше обилно, а тополата и американският клен даваха достатъчно дърва за горене.

Дори когато научиха, че Карсън с хиляда войници е достигнал Пуебло Колорадо и е наел за разузнавачи старите си приятели ютите, навахите изразиха само презрението си. Вождовете припомниха на своя народ как едно време бяха прогонили испанците от земите си.

„Ако американците дойдат, за да ни отведат, ние ще ги избием“ — обещаваха вождовете, но взеха мерки за безопасността на жените и децата. Те знаеха, че наемниците юти ще се опитат да ги пленят, за да ги продадат на богати мексиканци.

Към края на юли Карсън достигна форт Дифайънс, даде му името на стария индиански неприятел Кенби и започна да изпраща разузнавателни отряди. Сигурно той не е бил изненадан, че съвсем малко навахи са били открити. Той знаеше, че единственият начин да бъдат победени индианците е да се унищожи реколтата и добитъкът и да се изгори земята им. На 25 юли Карсън изпрати майор Джоузеф Къмингс да излови добитъка, който открие, и да събере или изгори царевичните и житните посеви покрай Бонито. Когато навахите разбраха какво прави Къмингс с провизиите им за зимата, те белязаха този човек. Малко по-късно, докато Къмингс яздеше коня си, снайпер навах стреля по него и го уби на място. Освен това, навахите нападнаха заграденото място за добитъка близо до форт Кенби, върнаха си част от овцете и козите и откраднаха любимия кон на Хвърляча на ласо.

Тези инциденти засегнаха и нараниха много повече генерал Карлтън, отколкото Карсън, който беше живял с индианците достатъчно дълго, за да може да оцени дръзката им съпротива. На 18 август генералът реши да „стимулира усърдието“ на войските си, като определи парична награда за заловен индиански добитък. Той обяви, че ще се плаща по двадесет долара за „всеки здрав и годен кон или муле“ и по един долар за овца, докарани във военните складове на форт Кенби.

Тъй като заплатата на войниците беше по-малко от двадесет долара месечно, предложената награда наистина ги стимулира и скоро тя бе разпространена и върху малкото индианци, които войниците успяваха да убият. За да демонстрират воинските си способности, те започнаха да режат привързания с червен шнур кок, който навахите носеха. Индианците не можеха да повярват, че Кит Карсън разрешава скалпирането, което те смятаха за варварски обичай, въведен от испанците. (Европейците може и да са, а може и да не са въвели скалпирането в Новия свят, но испанските, френските, холандските и английските заселници направиха този обичай популярен, като предлагаха награди за скалповете на своите противници.)

Макар Карсън да продължаваше методичното унищожаване на зърнените посеви и на засетите с боб и тиква площи, движението му бе прекалено бавно, за да задоволи генерал Карлтън. През септември генералът заповяда, че отсега нататък всеки навах от мъжки пол ще бъде убиван или пленяван, щом бъде забелязан. Той написа на Карсън точните думи, които трябваше да казва на пленените навахи: „Кажете им: Идете в Боске Редондо или ще ви преследваме и унищожим. Няма да сключим мир с вас при никакви други условия. Започната веднъж, войната срещу вас може да продължи с години, докато не се подчините или не бъдете унищожени. Няма да има повече разговори по въпроса.“

Приблизително по същото време генералът писа до Министерството на войната във Вашингтон и поиска още един кавалерийски полк. „Необходими са още войници, — заяви той. — Тъй като на запад близо до територията на навахите бе открито злато, трябват достатъчно войници, за да изхвърлим индианците и да охраняваме хората, които отиват към и в мините… Провидението наистина ни помага… Златото е под краката ни и трябва само да се наведем, за да го приберем.“

Карлтън подстрекаваше подчинения си с болезнена настойчивост и Кит Карсън ускори програмата си за изгорена земя и към есента бе унищожил повечето от стадата и посевите между форт Кенби и каньона де Чели. На 17 октомври двама навахи с бяло знаме се появиха във форт Уингейт. Единият от тях беше Ел Сордо, пратеник на братята си Делгадито и Барбонсито и техните петстотин последователи. Ел Сордо каза, че храната им се свършила, че са принудени да ядат шишарки; останали са без дрехи и одеяла и не смеят да палят огньове и да се стоплят, защото се страхуват от разузнавателните отряди на войниците. Съобщи, че не желае да отиват далеч, чак до Боскс, но са съгласни да построят колибите си близо до форт Уингейт, където постоянно да бъдат под надзора на войниците, както подобава на мирни индианци. До девет дни Делгадито и Барбонсито ще доведат петстотин души. Вождовете са готови да отидат в Санта Фе, да се срещнат със Звездния вожд и да молят за мир.