Крачолът на панталона ù се закача за бодлива вейка и тя пада в калта. Успява да омекоти удара с лакът, но от силния тласък Финън се забива в ребрата ù, изкарвайки въздуха ù.

Тя измъква крака си, разкъсвайки крачола. Усеща лека болка. Напипва драскотина и вижда, че пръстите ù са изцапани с кръв.

– Добре ли си? – пита Финън, примигвайки с лампички.

– Проклет трън – изтърсва тя.

Става, усещайки как драскотината пулсира, и грабва Финън. Хуква напред, но тук земята е още по-хлъзгава.

Има чувството, че пръстта под краката ù се движи, сякаш бръшлянът е оживял. Продължава напред възможно най-бързо, ала изведнъж усеща, че нещо се увива около глезена ù. Пада отново. Една пълзяща клонка се усуква около ръката ù. Опитва да я измъкне, но бодлите на клонката се забиват в кожата ù. От раните потича кръв. Друга пълзяща клонка пленява крака ù.

– Финън!

Нова вейка плъзва по рамото ù, извива се зад тила и се насочва към устата. Тя тръсва глава и яростно размахва ръце, разкъсвайки част от филизите. От земята изскачат жилави като канап клонки с тънки къдрави мустачета. Двамата с Финън са приковани към земята. Преша не може да помръдне от мястото си. Обзема я паника.

– Финън! Не мога да се освободя! – Само очите ù пробягват като обезумели. Не иска да умре по този начин. Просто ще изгние в земята. А Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ще очакват завръщането ù, без да знаят какво се е случило.

Финън тихо бръмчи и въздухът се изпълва с борова миризма.

– Имаш ли нож? – извисява глас Преша.

Финън отвръща с кратко пиукане.

Усеща как започва да реже клонките. Отсича една от тях и тя се свлича на спирала от крака ù.

Финън пристъпва към клонката около здравата ù ръка и я прерязва. Тогава Преша изважда ножа от пояса си и двамата се хващат за работа. В този миг усеща как още една клонка се увива около глезена ù, впивайки се в кожата на обувката ù. Преша се обръща и я разсича.

Успява да застане на колене. Но тогава една клонка изсвистява като камшик и се вкопчва в китката ù, точно там, където главата на куклата се слива с кожата ù. Представя си как клонката удушава куклата и за миг се вцепенява. Бързо се окопитва и прокарва ножа в пролуката между главата на куклата и клонката. Накрая Финън я измъква от ужасната хватка, приковала я на земята, и тя скача на крака.

Съскайки, бръшлянът се отдръпва надалече.

Грабва Финън и с все сили се втурва напред. Светлината на прожектора подскача по пътя пред тях, докато най-сетне тя зърва края на гората. Спуска се натам с цялата бързина, на която е способна. Отминава и последните дървета, но продължава да бяга, докато се озовава сред поле.

Пред нея се простира обширна ливада, а в далечината стърчат останките на сграда с полуразрушени стени. Бръшлянът е плъзнал по постройката, поглъщайки останките от нея.

Останала без въздух, тя пуска Финън на земята и опира ръце на коленете си, опитвайки се да си поеме дъх.

– Изгубихме много време – казва тя. – Колко ни остава?

– Пет часа и дванайсет минути.

– Все още можем да успеем – отвръща тя, но се чувства отмаляла. Дрехите ù са надупчени и изцапани с кръвта, процеждаща се от разранената ù кожа. Усеща набодените места като болезнени синини. – Трябва ми само минутка – казва тя.

Тялото ù трепери; главата ù бучи, сякаш е пълна с пчели. Зрението ù се замъглява. Примигва няколко пъти и се втренчва в малка туфа детелини с восъчни листенца. Завърта Финън, така че да ги освети с прожектора. Полепналата по тях пепел е толкова фина, толкова ефирна, че зеленото на листенцата прозира през нея. По тях пъплят насекоми, потропвайки с деликатните си крачка. Приличат на миниатюрни кърлежи, но са с яркочервени твърди обвивкии и щипци, с помощта на които отстраняват пепелта.

– Дали не чистят растенията от пепелта? – пита тя Финън. Но тогава забелязва, че насекомите всъщност изяждат пепелта. Имат аеродинамична форма и изглеждат целеустремени. Телата им са симетрични и са напълно еднакви. – Ами ако са развъдени с тази цел? – Тя сяда на земята, усещайки, че ù прилошава.

Финън издава кратко пиукане.

– Ако това е вярно, значи има оцелели ирландци. Те са някъде тук и са наистина умни.

Ел Капитан

Братя

Усеща, че на устните му има нещо, което го натиска силно и настойчиво. Блъска го с ръка. По лицето му покапват пръски студена вода. Чува дрънченето на метал в метал.

Отваря очи. Лежи на една страна.

Главата му. Протяга ръка и напипва меката превръзка на тила си. Болката е остра и пронизваща – дали някой не е забил брадва в черепа му?

Долавя неспокойното дишане на Хлемут – леко и учестено. Не е сам. Никога не е сам.

Намират се в летателния апарат.

Апаратът е на земята.

Лежат в конусовидния нос на кабината. Втренчва замъглените си очи в тревата и бръшляна, притиснати като хербарий между земята и широкия прозорец. Сеща се за старите книги на баба си; взимаш някоя от тях и отвътре изпада лилаво цветче – сплескано и изсъхнало – като малък подарък, като тайно любовно писъмце.

Беше целунал Преша.

Надига се. Вглежда се в грубите си, мазолести ръце. С тези ръце бе държал лицето ù. Устните му бяха докоснали нейните. Защо я беше целунал? Божичко. Защо, по дяволите, го бе направил?

– Хелмут – обажда се той с пресипнал глас. – Къде е тя?

– Къде е тя – казва Хелмут.

– Престани! – кресва му той. – Сега не е време за глупости, Хелмут. – Опитва се да стане.

– Престани! – кресва Хелмут и дърпа брат си обратно. – Престани!

Ел Капитан оглежда кабината. Хелмут се е опитал да го храни. Метална чаша, пакети сушено месо. Ножът на Хелмут.

Чувства се замаян. Плъзва ръка по стъклото. Коленете му омекват и той отново се озовава на пода. Дори не е в състояние да стои прав. Лицето му пламва от срам. Брадуел беше там, когато целуна Преша. Сигурен е в това. Какво ли си мисли тя за него?

Заминала е. Не че би могла да остане. Все пак времето тече неумолимо. Трябвало е да замине. Ами Брадуел, дали и той е тръгнал с нея?

– Зарязаха ни тук да умрем – обажда се Ел Капитан. – По дяволите, Хелмут. Ти ли се грижиш за мен?

– Да се грижиш за мен – казва Хелмут.

Дава си сметка, че е много по-важно дали са стигнали до Нюгрейндж, дали са открили формулата, ала вместо това се пита какво ли говорят зад гърба му. Може дори да му се присмиват. Разбира се, тя едва ли е искала да я целуне. Та той е сраснал със собствения си брат, същински изрод.

Той знае защо я целуна. Беше горд от себе си заради управлението на летателния апарат и още по-горд заради аварийното кацане. А в мига, в който зърна лицето ù, се зарадва, че е жива. Той я обича. Каза го на глас. Сигурен е в това. Вече няма връщане назад.

– Може би ще умрем тук, Хелмут. Може би така ще е най-добре.

Хелмут се извива настрани. Рови из някаква торба.

– Най-добре – казва той.

– Радвам се, че татко се разочарова от мен навреме и не можа да ни види в този вид. Разбираш ли, Хелмут? Разбираш ли какво имам предвид? Радвам се, че ни напусна и не можа да види в какви изроди сме се превърнали. Ние сме изроди, Хелмут. Виж ни само.

Усеща как Хелмут плъзва ръка под брадичката му, карайки го да стане. Ел Капитан се надига едва-едва. Не му достигат сили. Превива гръб, облягайки се на Хелмут, който държи лъжица и малка консерва с ориз. Той протяга ръце и поднася лъжицата към устата на брат си.

– Виж ни само.

Още малко и ще заплаче. След всички тези години Хелмут все пак ще се погрижи за него. Нямат си никого друг.

– Виж ни само – обажда се отново Хелмут.– Кап.

Това не е дословно повторение. Не е просто ехо. Той каза нещо. Ел Капитан не помни кога за последен път е чул брат си да произнася името му – може би преди Детонациите? Поглежда през рамо. Втренчва се в лицето му. Сякаш не го е виждал от години. Хелмут вече не е дете. Лицето му е деформирано, но възмъжало. Очите му са хлътнали и в този миг се наливат със сълзи.