– Странно име за куче.

– Бях странно хлапе.

– Само когато Арт Уолронд, семейният приятел, и Арт Уолронд, семейното куче, се намираха в една и съща стая, ти казваше: „Седни, Арт Уолронд“. Кой от двамата сядаше?

– Това философски въпрос ли е?

– Може би. – Ето че отново общуват с лекота. Вероятно е възможно да бъдат приятели, които се шегуват.

Той се пресяга, потупва черната кутия по главата, сякаш е куче, и казва:

– Не го помня по този начин.

Преша се опитва да си го представи – странно хлапе с куче. Опитва се да си представи и себе си като дете. Почти цялото ù детство бе преминало в усилия да си спомни неща, които никога не са се случили – измисляше ги дядо ù. Ала той дори не беше неин дядо; той бе непознат, който я спаси и я направи своя внучка. Дали му е било трудно да живее с тази лъжа? Може би е имал жена и деца, които са загинали, и тя е трябвало да запълни тяхната липса. Но него вече го няма и тя никога не ще узнае истината.

Ако не бяха Детонациите, щеше да се радва, че е срещнала Брадуел – реалност без куклени глави вместо ръце, белези и сраснали се с плътта птици, преди понесените загуби. Тогава можеше да преживеят своята първа целувка под имела – история, която дядо ù веднъж ù разказа.

В другия край на помещението се виждат три редици квадратни вратички, три от тях са вградени в стената – общо девет. Тя се приближава с любопитство. Докосва една от дръжките.

– Там са държали труповете – обяснява Брадуел. – А металната маса е служела за аутопсии.

Мъртвите. Преша си представя лицето на майка си, което изплува в съзнанието ù и мигом изчезва. Пуска дръжката на вратичката и поглежда към отсрещната пропукана стена от керамични тухли, чиито процепи са запълнени с проникваща отвън сгурия.

– Та това е морга. Естествено, че са държали тук телата на мъртвите – казва тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

– Понякога все още се използва с тази цел.

– Все едно имаш съквартирант – опитва се тя да разведри обстановката.

– Общо взето – отвръща Брадуел. – Досега съм имал само един.

– Кой?

– Едно момче, загинало в гората – казва Брадуел. – Искаш ли да го видиш?

Сякаш изведнъж се бе появил натрапник.

– Той тук ли е?

– Намерили са го патрулиращи войници. Кап донесе тялото тук. Искаше да разбере от какво е умрял. Сега се опитват да издирят семейството му, за да бъде идентифициран.

– Ами ако няма семейство?

– Предполагам, че някой новобранец ще трябва да го погребе. – Той дръпва една от дръжките. В този миг Преша очаква да зърне тялото на момчето. – Освен това моргата се оказа идеалното място, където да държиш заключени черни кутии. – Щом дългият контейнер се отваря, Преша вижда останалите пет черни кутии. Стоят неподвижно с изгасени лампички. Срещу всяка има листче със записки, залепено за дъното на контейнера. Всяка бележка има заглавие; Брадуел е кръстил кутиите – Алфи, Барб, Чамп, Дикенс, Елдърбъри – и то по азбучен ред. Фридъл хвръква от масата и започва да кръжи около Финън. От горната част на кутията се появява малка ръчка с фотообектив и започва да снима летящия Фридъл.

– Защо си им дал имена?

– Така ми е по-лесно да разговарям с тях. Израснах сам. Така че няма нещо, с което да не мога да завържа разговор – казва той. Това даде възможност на Преша да надникне в детството му. На десет е живял в мазето на един месарски магазин, грижейки се сам за себе си. Бил е много самотен. – Но няма значение как съм ги нарекъл. Тези пет кутии са с напълно еднакво устройство, проектирани са така, че да издържат на топлина, налягане и радиация. Имат по няколко куплунга. – Той показва на Преша малките дупчици. – Успях да извадя куплунгите с помощта на един от самоделните поялници на Кап и тогава... – Взима три парчета тел и ги пъхва в дупчиците, деликатна операция. – Ето какво. – Капакът на черната кутия се отваря с жужене и отдолу се вижда нещо червено и овално от тежък метал.

– Какво е това?

– Тук се съхранява цялата информация. Това е мозъкът. Реагира на прости команди – додава той. – Яйце, отвори се.

От червеното яйце се разнася бръмчене. Малките плъзгащи се метални вратички се отварят, откривайки чипове и жички, сложна мрежа от синаптични връзки.

– Красота! – възкликва той и подхвърля яйцето. – Съдържа цяла библиотека с информация.

– Библиотека ли? – възкликва Преша възторжено. – Това е сграда, пълна с книги, безброй помещения с книги; имало е хора, които са се грижели за книгите.

– Библиотекари.

– Чувала съм за тях. – Идеята за това бе трудно възприета. – Било е разрешено да взимаш книги вкъщи, стига да обещаеш да ги върнеш.

– Точно така – отвръща Брадуел. – Като малък имах карта за подобна библиотека. Името ми бе изписано с печатни букви точно до снимката. – За миг погледът му изглежда замечтан. Преша му завижда за този спомен. Бе съградила представата за детството от нещата, които дядо ù бе разказвал, но сега трябва да заличи този свят, да изтрие подарените спомени. Мечтата ù е да си спомни картата за библиотека с името и снимката ù. Замисля се за истинското си име. Еми – кратък звук, който трепва за миг на устните ù. Бриджит – като мост, който се извива над голямо и студено езеро. Иманака – звук на тракащи пръчици. Каква ли е трябвало да стане Еми Бриджит Иманака?

Може би тази Еми щеше да се влюби до полуда в Брадуел. Но Преша не би могла, защото това ще означава да го изгуби.

Брадуел отново насочва вниманието ù към кутиите:

– Наложи се да я отворя, за да активирам яйцето, но сега може да отговори на всеки въпрос, който ти хрумне, без да го вадиш. – Той пъха яйцето в черната кутия. – Затвори се. – Вратичките на яйцето се плъзват обратно и капакът на кутията се спуска на място.

– Ти какво го попита?

– Първо го попитах какво представлява?

– И?

Той се навежда над кутията и казва:

– Какво си ти?

От вътрешността на кутията се разнася продължително щракане и на повърхността ù се подава подобна на камера механична очна ябълка. От нея изскача лъч светлина и тогава над кутията изниква образът на яйцето и се завърта във въздуха. Мъжки глас започва да представя кратка история на записващите устройства, в това число и черните кутии, които обикновено се боядисвали в червено или оранжево за по-лесно откриване на катастрофата.

– Тази кутия е част от серията напълно идентични черни кутии, разработени във връзка с одобрения от правителството и финансиран с федерални средства проект за събиране и запис на данни в областта на историята на културата в случай на масово изтребление – с ядрен или друг характер. – След това гласът говори за точните мерки на алуминиевия корпус, високотермичната изолация, обвивката от неръждаема стомана и устойчивите на радиация нанотехнологични тръби.

– Леле! – възкликва Преша.

– Съдържат картинна информация в областите изкуство и кино, наука, история, попкултура. Всичко.

Зави ù се свят от мисълта за мащабите на всичко това.

– За времето Преди – казва Преша със страхопочитание.

– Съдържат версия на живота преди. Идеализирана дигитална версия. Информацията не е непременно достоверна.

– Дядо ми обясняваше как работи вселената, като движеше в кръг камъчета по пода – слънцето, планетите, звездите. Преструваше се, че знае всичко, защото виждаше, че ставам неспокойна, когато няма отговор за нещо.

– Какво представлява вселената? – попита Брадуел черната кутия.

Появява се нов разширяващ се лъч, в който се показват планетите и луните, въртящи се в орбита около слънцето, съзвездия изпъстрят въздуха. Преша понечва да докосне една луна, ала пръстите ù преминават през нея. Фридъл полита нагоре, пресича безплътната картина и се приземява на металните си крачка, взирайки се объркано в нея.

– Точно това се опитваше да обясни дядо ми. Вселената.

– Трудно ще схванеш идеята с наредени на пода камъчета.

Преша се чувства изгубена. Има толкова неща, които не знае, и дори не може да си представи.