Лайда застава зад Майка Хестра, а Партридж се нарежда най-отзад, на три стъпки от Лайда. Усеща лекота в стомаха си. Сърцето му бие учестено.

– Здрасти – прошепва той.

Лайда извива ръка зад гърба си и му махва.

– Липсваше ми – прошепва той.

Тя го поглежда през рамо и се усмихва.

– Без приказки! – кресва Майка Хестра. Как изобщо го е чула?

Копнее да разкаже на Лайда за мускалите, за крака на буболечката, за странното усещане, че това му е познато отнякъде. „Трябва ни план“ – иска му се да ù каже. Нали тъкмо това ги бе събрало – планът му да открадне нож от изложбената зала и ключовете ù от витрината с ножовете. Немислимо е да остане под опеката на майките до края на живота си. Но от друга страна, двамата с Лайда просто няма къде да избягат. В безизходица са. Дали и тя си мисли същото? Вероятно.

Канят се да напуснат Разтопените земи, насочвайки се към Мъртвите полета, които са пусти, ветровити и опасни. Представя си как изглеждат отстрани – Майка Хестра, облечена в кожи и накуцваща под тежестта на сина си, Лайда с широката си пелерина и самият той, озъртащ се нервно наоколо.

Без оръжие се чувства уязвим и безполезен. Майка Хестра носи кожена торба със стрели, преметната на гърба ù. Ще му се и той да разполага с нещо, каквото и да е. Беше свикнал с всевъзможните месарски ножове и куки на Брадуел. Всъщност изпитва странно облекчение от факта, че в Купола бе подложен на специално кодиране на мускулите за сила, бързина и ловкост. Стомахът му се обръща от странната признателност, която изпитва към баща си за приеманите стимуланти.

Мъртвите полета, ширнали се пред тях, са изпепелени по време на Детонациите. Оттогава са голи – без дървета и нова растителност, прорязани единствено от останките на разбития магистрален път, гниещи ръждясали автомобили, разтопена гума, сринати магистрални бутки.

Партридж разтрива премръзналото си лице. Свива ръце в юмруци. Ужиленото от буболечката място е все така болезнено. Студът го пронизва до кости, чак до върха на отрязаното кутре, което звучи абсурдно, но е самата истина.

Сега трябва да са предпазливи. Тук-там в пясъка, който се вдига на спирали, различават очертанията на заоблен гръбнак. Пясъчните създания са твари, сраснали се по време на Детонациите със земята или със самите руини, и сега ловуват наоколо. Бронирани с пръст, камък и пясък, те се срещат във всякаква големина и форма. Дебнейки от земята, обграждат жертвата си и нападат. Но пясъчните създания познават майките. И се боят от тях.

Лайда забавя крачка – изостава от Майка Хестра и се приближава до Партридж. Нарочно ли? Той ускорява темпо.

– Имаше ли такъв кучешки студ като бяхме малки? – обажда се той.

– Навремето имах синьо палтенце и ръкавички, свързани с връвчица, която се промушваше през ръкавите, за да не ги изгубя. Трябва да се държим един за друг – казва тя, – за да не се изгубим. – После спира. Той продължава да върви към нея. Лайда се озърта към Майка Хестра и се обръща към него. Той я целува. Това е по-силно от него. Тя докосва набързо бузата му – кожата им, покрита с восъчния серум, е странна на допир. – Случи се нещо – добавя тя – с Илиа.

– Какво? – пита Партридж.

– Знае много тайни. Казва, че може да умре, преди да е изпълнила дълга си. Не спира да говори за семето на истината.

– Да не би да има халюцинации? Какво означава всичко това?

– Не знам – отвръща Лайда и преди да са дали повод на Майка Хестра да ги смъмри, се обръща и поема бързо напред да заеме мястото си в колоната.

Майка Хестра спира в подножието на възвишение. Долу се вижда разрушена бензиностанция и наполовина затънал в пясъка билборд.

– Стойте тук. Ще ви повикам, когато е безопасно да ме последвате.

Партридж проследява с поглед главичката на детето, подскачаща на хълбока ù, докато жената се спуска по една стръмнина, водеща към разрушената магистрала.

– Още не мога да свикна.

– С кое?

– С децата, сраснали се с телата на майките си. Това ме изнервя.

– Аз пък мисля, че е хубаво наоколо да има деца – отвръща Лайда. Заради ограничените ресурси в Купола само определени двойки получават правото да се възпроизвеждат. Тази размяна на думи сякаш отваря пролука помежду им. – Във времето Преди имаше толкова много деца – добавя тя. – Но не и сега. – Времето Преди е израз, използван от несретниците. Нима вече е започнала да възприема привичките и езика на майките? Промяната го изпълва с безпокойство. А тя е единственият човек тук, който наистина го разбира. Ами ако се превърне в една от тях? Ненавижда се за начина, по който разсъждава – това разграничаване на ние и те – но то е втъкано в самата му същност.

– Щастлива ли си тук? – пита той.

Тя го поглежда през рамо.

– Може би.

– Нямам предвид точно тук. А по принцип. Като онези хора, които започват да си подсвиркват, щом се събудят. – Не е възможно да е щастлива затова, че е тук, нали?

– Не умея да свиря с уста.

– Лайда – казва той толкова настойчиво, че сам се учудва – не искам да се връщам. Само че е неизбежно. Няма такова място у дома. – В мислите си Партридж чува гласа на баща си: „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Вече няма дом.

– Какво има тогава?

Опитва се да си представи как е изглеждало това място, преди да бъде изпепелено и завзето от пясъка.

– Усещане – отвръща Партридж.

– Усещане за какво?

– За нещо съвършено, което не можеш да имаш. Което е било откраднато. Домът е бил нещо съвсем обикновено. – В този миг вижда как Майка Хестра и Сайдън се катерят по следващото възвишение. Жената би могла всеки миг да им махне да я последват. – Знам какво има в мускалите – додава той. – Направих малък експеримент.

– Експеримент ли?

– Видях как веществото в тях кара клетките да растат. Капнах мъничко върху крака на една буболечка и той взе да расте, да расте, да расте. Баща ми иска съдържанието на мускалите, чието действие е изключително мощно.

– Също като онова момче, което спечели първа награда на научното изложение миналата година.

– Какво? За кого говориш?

– Не знам името му. Но той е победител всяка година.

– Арвин Уийд ли?

– Да! Точно така се казва.

– И за какво толкова е спечелил наградата Уийд?

– Ти беше ли там?

– Да. Смътно си спомням как обикаляме павилионите с Хейстингс.

– Аз бях в отбора, който разработи почистващ лосион за чувствителна кожа.

– Браво!

– Не се дръж снизходително.

– Извинявай. Не исках да прозвучи така. Все пак аз не направих нищо, дори вулкан с готварска сода.

– Но Арвин Уийд беше документирал как е регенерирал крака на една мишка, изгубила крайника си в капан.

– Шегуваш ли се? – Ала изведнъж си спомня, че Хейстингс бе подхвърлил нещо саркастично: „Отлична работа, Уийд, открил си мишката с три и половина крака. Удивително“. – Уийд го бе изгледал ядосано и щом Хейстингс се отдалечи, той хвана Партридж за ръка и му каза, че би трябвало да е заинтригуван от експеримента му, защото може да спаси много хора. „Ще спасяваш хора с помощта на мишки с три и половина крака?“ – бе попитал Партридж.

Споменът за това го разстройва.

– Божичко – прошепва Партридж. – Вече го е открил! Значи Куполът е имал достъп до съдържанието на мускалите. А когато баща ми е наредил да ме проследят до бункера на майка ми, е търсел другите две, липсващата съставка и формулата. Още тогава е бил крачка напред. Вече притежава едно от трите неща, за да обърне процеса на ускорената клетъчна дегенерация и да спаси живота си. – Изведнъж всичко се превръща в състезание, в което води баща му. А той е знаел, бе казала майка му, че мозъчните стимуланти накрая ще го погубят, само че се е надявал да намери решение и щом го намери, да живее вечно. – Ами ако баща ми никога не умре?

– Всички бащи умират.

Партридж се замисля за масивния крайник на буболечката.

– Но моят баща не е като другите. – Той се пресяга и улавя ръката на Лайда. Тя изглежда изненадана от неочаквания жест. – Нужен ни е план как да се върнем в Купола и когато това стане, как да се доберем до истината.