По силата на една ирония и въпреки отчаяните ми опити да се отскубна част от работата по тая оценка бе възложена на мен. И веднаж, на едно факултетско заседание, аз трябваше да се изправя като шеф на катедра, за да съдя баща си.

Бях нахвърлял предварително изказването си, като бях спестил в него всичко, което можеше да се спести, макар да знаех, че ще си навлека публичните обвинения на някои свои съмишленици, както и стана. Имаше обаче характеристики като „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“, конто не можеше да се спестят, и додето ги произнасях, усещах как под ризата по гърба ми лази струйка пот, въпреки че в къщи на четири очи бях отправял към баща си далеч по-остри възражения.

Стария седеше на първия ред, навел очи не защото изпитваше смущение, а защото не искаше да смущава мене с погледа си. После стана да отговори с няколко думи, за да изложи сегашните си възгледи и да ни увери, че приема критиката. А после отиде оттатък да си облече балтона, оня стария, шперплатовия балтон, който мъкнеше на гърба си вече четвърт век. Сподирих го, понеже имахме навика да се прибираме заедно, но той вече си бе тръгнал. Тръгнах си и аз, като слушах с половин ухо укорите на спътника си, че съм проявил безпринципност и мекушавост.

На следния ден баща ми ме посрещна у дома си, сякаш нищо не е било. Бях се приготвил за обяснения, но той явно отбягваше разговора по вчерашното обсъждане и с целия си спокоен и приветлив вид сякаш искаше да ми внуши: „Аз забравих. Забрави и ти, ако можеш.“.

Едва много по-късно, когато историята бе вече отшумяла, Стария ми каза веднаж:

— Оня приятел те принуди да станеш и да изложиш един верен принцип, за да има повод да пусне в ход цялата си безпринципност.

Защото станалото на факултетския съвет бе само началото на крушението. Баща ми завърши първия том от преработката си и го представи на съответното място, но ръкописът му бе върнат с една отрицателна рецензия, зад чиято безпределна взискателност едва се прикриваше дилетантската некомпетентност. Стария направи нова преработка, която остана да се подмята из чекмеджетата на учреждението. С критиката на дейността му в академията се заеха по-енергични от мене хора. Изобщо доведоха го до желания от тях резултат: да подаде молба за пенсиониране.

Той бе твърде изтощен от прекомерната работа, но когато спря да пише, разбра, че само работата го е крепяла до тоя ден. Ръкописите на романа лежаха заключени в шкафа над шишетата изветрели лакове. „Историята на изкуството“ почиваше в друг шкаф, прекъсната някъде към тъмната ера на Средновековието. Очите на Стария бяха вече твърде отслабнали, за да може да рисува. Прекарваше времето си в четене и чакаше да дойда с приятелите и с обичайната мрежа с бутилки, та да го поразсеем.

Понякога го канех за разнообразие да намине в къщи и той идваше и сядаше на старото кресло в ъгъла, винаги сядаше на това старо кресло в ъгъла, и аз му давах да прегледа някоя книга, докато свърша започнатия пасаж, а той поемаше книгата и промърморваше:

— Работи си, работи!

После разлистваше книгата, но аз виждах с крайчеца на окото, че не чете, а се взира пред себе си или замислено ме наблюдава.

За да го ободря, съставих един том от приказките му, без да го уведомявам, и предложих тома за издаване. Върнаха ми го, понеже в приказките се говорело за царе и царски синове, и аз изпитах облекчение, че не съм посветил Стария в начинанието си. Приготвих друг сборник от разказите му, но тоя път трябваше да взема съгласието на баща си, защото бях си позволил някои доста груби съкращения.

— Прави, каквото знаеш — махна с ръка тон. — Все едно, няма да ги издадат.

Така и стана.

А после работите около него някак си почнаха да се оправят. И един ден се отбих да му съобщя, че е станал „заслужил деятел на изкуството“. Отпърво той не даде вид, че това го засяга особено. Сама прати леля ми да купи нещо за пиене. Но късно вечерта, когато си тръгвах, изтърва сякаш без връзка:

— Стария има още какво да даде. Тая глава може да е поизкуфяла, но не е съвсем празна…

Въпреки всички творчески разочарования на него му бе нужно малко, една проява на внимание, едни знак, че не го смятат за излишен, за да се опита да събере остатъка от силите си и да седне отново на бюрото, което дремеше в ъгъла опустяло и непотребно, тъй като баща ми през цялото време четеше, изтегнат на кушетката до прозореца.

И той се хвърли с последно увлечение в изследването си за българската дърворезба и също както някога се стремеше да бъде всеобхватен, да изчерпи материала докрай, до последния факт и до последната подробност и издирваше и трупаше стотици снимки, документи, сведения, и нахвърляше цели купища от бележки и анализи на тоя или оня паметник. Тия бележки и днес седят струпани в един вече непотребен куп — листчета от нарязани афиши, от гърбове на пликове, от дъна на цигарени кутии и дори — боже прост — от некролози. Стария винаги бе крайно пестелив, даже свидлив към хартията. Макар че имаше в шкафа си струпана много хартия, той използуваше и последното попаднало му листче, защото въпреки че хартията бе много, мислите в главата му бяха още по-много и като всеки работник той уважаваше материала, а за него материал бяха хартията и мастилото и той никога не се бе смятал за нещо по-друго и за нещо повече от един работник, който седи над бюрото си и прави книги, така както други правят сечива или мебели.

Е, какво? — посрещна ме Стария няколко месеца по-късно. — Значи и ти като Смердяков с китарата:

— Ами горе-долу така е — смънках.

Заминавах на служба в Париж. Знаех, че го оставям сам, и се радвах поне, че се е хванал здраво за дърворезбата си и е почнал да забравя предишното. Но в деня, когато се прощавахме, разбрах, че нищо не е забравил.

— Прати ми „Човешка комедия“ на Балзак — рече Стария. — Ама не отделни книги, а цялата поредица!

„Човешка комедия“. Той се готвеше да се зарови тепърва в това множество томове, за да търси причините за неуспеха на собствената си „Човешка комедия“, със смътната надежда да намери някакъв възможен изход.

Една година по-късно, когато отново влязох в познатата стая, зърнах томовете на Балзак, струпани върху бюрото. Но аз де можех да запитам Стария дали е разрешил задачата, защото се връщах от гробищата, където току-що го бяхме погребали.

Всъщност що се отнася до мене, съвсем не мислех да го погребвам, а само и тоя път участвувах в представлението, както би казал баща ми. И когато нощем работя сред самотията и тютюневия дим, случва се да поглеждам към старото кресло в ъгъла и понеже ъгълът е отдалечен и съвсем тъмен, струва ми се да различавам в креслото Стария, как седи и ме наблюдава или мисли за нещо си. Понякога си казвам, че може би почвам малко да откачам, а в други случаи ми изглежда, че всичко е съвсем нормално. Ние винаги носим у себе си своите мъртъвци и дали ще ги усещаме като мъртъвци или като живи хора, това зависи до голяма степен от самите нас.

Информация за текста

© Богомил Райнов

Сканиране и разпознаване: Александър Иванов, 2007

Публикация: Богомил Райнов, Този странен занаят. Елегия за мъртвите дни. Третият път,

 Български писател, София, 1978