Каза се, че съществуват злотворни сили, противопоставящи се на всяко добро начинание. Но с тях или без тях, на всеки от нас общо взето са орисани от Кармата определен дял изпитания, през които, искаме или не искаме, ще трябва да минем. И изборът на правилния път в никакъв случай не умножава броя на изпитанията, а само съкращава времето на тяхното изживяване. Оттук и нашето впечатление, че препятствията се умножават.

„Да, всеки поел по пътя на служене на Общото Благо, неизбежно е подложен на всевъзможни изпитания, които са последици на усилената духовна и мисловна работа, а също и на ускорено изживяваната карма. Та нали всеки мисловен процес изменя нещо в нашата карма. Затова ако той е насочен към доброто строителство, то произтича и съответно пречистване, но тия пречиствания биват болезнени. Хубаво е, ако успеем да обикнем трудностите, защото само личният опит, личните преживявания и страдания ни научават на великото търпение и милосърдие, качества, лежащи в основата на всички постижения.“ (М.)

Прочее, страданията са неизбежни. Ала те съвсем не са наказание или проверка от страна на Учителя, нито са неотменимо предписани от Космическия закон. Законът на при-чинността и на еволюцията наистина ги допуска в неизброимите множества на диференциация, на трансмутация и на създаващи се причинни връзки, но не ги програмира фатално. Творец на човешките страдания е самото човечество и затуй справедливостта на Висшия закон изисква човечеството да жъне страданията, които тъй лекомислено е посяло.

„Навсякъде се посочва, че страданието е най-добро пречистване и съкращаване на пътя. Несъмнено, в съществуваме земни условия това е така. Но могло ли е да се създава Творението с неотменимото условие на страданието? Не. Естествено, великото творчество не ще предвижда необходимост от страдание. Хората сами с ужасяваща старателност са се вмъкнали в кръга на страданието. Цели хилядолетия хората се стараят да се превърнат в двуноги. Те се опитват със злоба да угнетяват атмосферата на Земята. Наистина всеки лекар ще потвърди, че без зло няма да има и страдание. Умението да се избавим от страдание ще наречем стремеж към доброто.“ (М.)

Ако се постараем да разберем простата истина, че при реалните условия, създадени от човечеството, страданията и трудните изпитания са неотменими, вероятно и с по-голямо самообладание ще погледнем на тях. Някои вождове в древността са изгаряли всички мостове зад войската си, та да бъде ясно, че има само един единствен път — пътят напред. Когато съзнаем, че има само един път и че всички отклонения водят до далеч по-големи мъки или до самоунищожение, тогава навярно по-мъжествено ще приемем неизбежното. Не е изключено да разберем, че то е колкото неизбежно, толкова и необходимо за нас, както са ни необходими стръмните стъпала, щом веднъж сме решили да се движим нагоре.

„Всички обстоятелства са добри, ако действието на срока е неминуемо. Пожарът осветява пътя. Гърмът буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления. Нашите лъчи покриват с купол на безопасност… Само когато промяната на пътя е полезна, изпращаме запрещение и ново нареждане. Понякога е по-полезно да се заобиколи планината, отколкото да се изтощаваш, преодолявайки отвесни стръмнини.“

„Няма какво да отричаме, защото съществуващото е неотрицаемо, а ни остава да прилагаме. Тогава не може да има нито огорчения, нито отчаяние, но само подкрепа. Ние познаваме всички треви, израсли на нашата поляна. Ние познаваме всичките им свойства и затуй не ги наричаме плевели. Всяка е вредна извън срока, всяка е полезна, когато е неминуема.“ (М.)

Горните истини, при цялата си убедителност, едва ли ще бъдат приети лесно от някои хора. Други ще ги приемат на думи, ала ще продължават да се съпротивляват вътрешно. Самоусъвършенстването е привлекателно, когато ни се представя като сбор от способи за поддържане на здравето, като спокойна размисъл с книга в ръка, или като духовно общуване с Учителя. Но когато от нас се изисква напрежение, смелост, готовност за рискове и за борба, ние обикновено решаваме, че Самоусъвършенстването може да почака, че сега не е точно моментът да почваме такава сериозна работа, защото толкова други грижи ни тежат на главата, защото семейството…, защото околните…

В подобна реакция няма нищо престъпно. Хората са това, което са и — както вече се посочи — твърде малък е броят на смелите, готови изцяло и без уговорки да приемат Живата Етика за свое верую. Учителят сам забелязва по тоя повод:

„Някои ще ви кажат — ние сме готови да разберем основите на Братството. Ние сме готови да изграждаме сътрудничеството, обаче сме обкръжени от такива непоносими условия, че не можем да проявим по-добра готовност. Наистина, могат да съществуват такива условия, които не позволяват да се приложи туй, за което сърцето вече е готово. Няма да излагаме на опасност невинните труженици. Те могат да приложат умението си при други условия. Дотогава нека строят Братството мислено. Те могат с такъв строеж да очистват околното пространство и такава мисъл ще бъде вече целебна. Но нека не изпадат в самомнението, че да се строи мислено е вече достатъчно. Не, пътникът ще утвърди достижението с човешки ръце и нозе. Също тъй, макар и да закриляме обременените, но ще ги предупредим да не се поддават на неоправдан страх. Не може да съществуват размишления за Братството, когато умът се гърчи от страх. Най-добрият достъп до Братството се затъмнява от страха. Да не забравяме, че хората са свикнали да се боят от всичко и винаги.“ (М.)

Осъзнаването неизбежността на изпитанията и проумяването на техния смисъл ще ни отърват от унинието и безпокойството и ще отворят място в сърцето ни за радостта. Защото страданието е относително, а радостта — безпределна, защото превъзмогнатата мъка е най-верният път към радостта. В една беседа на Учителя е казано:

„Знаете даже в трудни дни, че силата произтича от радостта. Отдавна съм казвал, че «радостта е особена мъдрост». Тъкмо така е, защото радостта трябва да се забелязва, трябва да се разпознава и осъзнава. Унилите хора се помрачават с беди и горести. В това мрачно покривало те не могат да видят радостта. През мрежата на скръбта хората слепеят и губят сили. Те не могат да помогнат на себе си. Не допускат и нашата помощ, защото унинието и раздразнението са непроходими. Като че ли никой никога не е говорил на хората за вредата от унинието.“

„Наричат унилите хора обезправени. Помислете над последната дума. А кой е лишил такива хора от присъщото им право? Преди всичко те сами са се лишили от възможности. Те отдавна са започнали своето разрушение. Недоволството, злобата, раздразнението са пресекли пътя към радостта. Тъмните помисли са ги лишили от извора на сили. Себичността е попречила да разпознаят радостта. Себичността е шепнела: радостта е само в личната изгода. По такъв начин най-плодоносната радост се е скривала зад безобразните купища на унинието. Слепците на унинието са най-жалките двуноги.“

„Човек притежава висшия дар да изпитва радост. Високото чело е дадено, за да се види Висшето. От далечните светове до малкото цвете — всичко предлага радост на хората. При всяка радост приижда нов запас от сили, защото ще произтече напрежение, което ще отвори още едни врати.“

„Кой е дал право на хората да си въобразяват, че те са завинаги обезправени? Невежеството е изкрещяло тази лъжа. Но мъдрият герой даже в часа на преследване знае, че пътят към радостта не е затворен. Хората забравят простата истина, че всичко се намира в движение. Скръбта се забравя, но искрите на радостта сияят завинаги. В нашия дълъг живот ние можем да потвърдим, че радостта е незабравима и служи за приток на мощ. Щастливи са тия, които и в Тънкия свят могат да утвърждават радостта. Когато ние казваме — «радостта бърза», тя наистина се приближава. Но хората често не желаят да я забележат, защото са свързани с преднамерено внушение. Така радостта може да остане назад, без желаното следствие. Огледайте се нашироко и съберете всички пламъци на радостта.“