— Тук можем да седнем — предлага по едно време Маргарита.

Скамейката наистина е празна, вероятно защото е ярко осветена от белия конус на флуоресцента. Насреща в сянката е значително по-оживено. Две двойки по братски са си разделили скамейката и се прегръщат в двата й края. Ние обаче невъзмутимо се разполагаме в бялото сияние, защото нямаме намерение да се прегръщаме. Само това ни липсва, да седнем да се прегръщаме.

— Знаеш ли — произнася по едно време Маргарита, — ти се оказа прав, когато говореше, че вместо да мисля за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мисля за хубавото, което може да дойде.

— Тъй ли? — запитвам недоверчиво, защото, когато един комплимент идва от нейна страна, той едва ли е истински комплимент.

— Да. И хубавото наистина дойде.

— Под каква форма?

— Под формата на петдесетгодишен мъж, добре запазен, сериозен и с отлично служебно положение. Накъсо казано — моят шеф.

— Радвам се за тебе — избъбрям не твърде уверено.

— Вчера беше нещо неразположен и ме извика у дома си да му занеса някакви книжа. Изпрати колата да ме доведе, прие ме, облечен в изряден тъмносин халат, въведе ме в уютния хол и вместо да вземе книжата и да ме отпрати, предложи ликьор и кафе.

„Всъщност аз не съм на смъртно легло — призна той — и спокойно бих могъл сам да дойда до управлението, но си позволих да ви повикам тук, понеже, искам да ви кажа две думи, които — боя се — биха прозвучали доста нелепо в обстановката на служебния кабинет.“

— Аз, естествено, веднага се сетих какви ще са тия две думи, защото на няколко пъти бях улавяла красноречивите му погледи, но това с нищо не намали удоволствието на сюрприза. Едно любовно признание в края на краищата винаги е нещо по-приятно от кафе с ликьор, особено когато си стигнала до известна възраст.

— Трийсет и три години не са възраст за жена като тебе — възразявам галантно.

— Мерси… Но да се върнем към хубавото. И така тия две думи се оказаха същите, които подозирах, с тая разлика, че не бяха две думи, а прецизна и изчерпателна мотивировка, и шефът започна с констатацията, че отдавна съм му направила впечатление, но че той не е от хората, използуващи служебното си положение за сантиментални придобивки, и че в същото време се е старал да се въздържи от нещо по-сериозно, поради голямата вече дъщеря, с която живеел след развода си и която вероятно би приела болезнено един негов брак. Тъкмо вчера обаче тая същата, и впрочем единствена негова дъщеря, била споделила намерението си сама да встъпи в брак, и това вече разкривало пълна възможност за неговия собствен брак, така че не бих ли се съгласила да взема участие в споменатото начинание като един от партньорите на въпросния брак. Изобщо думата брак се споменаваше твърде често, а това е една действително приятна музика почти за всяка жена.

— Ти по-добре знаеш — произнасям уклончиво.

— Аз, естествено, отговорих, че съм поласкана, но че начинанието, като всяко сериозно начинание, изисква сериозно обмисляне и че при всички случаи това обмисляне следва да включи и една малка подробност — моите две деца.

„Но за тях, доколкото знам, се грижи вашата леля…“ — забеляза шефът, разкривайки с тая фраза, че всъщност обмислянето той вече го е извършил, и то върху основата на сериозна информация.

„Да, обаче те все пак трябва да живеят с мене.“

„Това действително е проблем — призна шефът. — Но струва ми се, не бива да драматизираме нещата. Най-правилно ще е дори да ги оставим на първо време така, както са си били. Аз ще издействувам да запазите сегашната си квартира, за да бъде тя използувана от леля ви и децата, а вие ще можете да живеете и при мене, и при тях, додето обмислим радикалното разрешение.“

„А смятате ли, че тая междинна ситуация ще продължи дълго?“ — позволих си да запитам.

„Страхувам се, че не — засмя се той. — Аз съм човек на привичките, но в края на краищата отстъпвам. И изобщо, ако решим основния въпрос, въпроса за брака, сигурен съм, че ще намерим приемливо решение и на всички останали въпроси.“

Маргарита ме поглежда и подхвърля:

— Отстъпчив човек, нали?

— Ако беше толкова отстъпчив, едва ли би се развел с първата си жена.

— Не. Там работата е била по-различна. Доколкото знам, първата му жена е била наистина една трудно поносима красавица.

— Възможно е. А какви други достойнства има освен отстъпчивостта?

— Нали ти казах! Добре запазен, сериозен, с отлично служебно положение. Мога да добавя още: възпитан, работлив, бих казала дори човек, който не знае нищо друго вън от работата.

— И как е името на това съвършенство?

— Раев.

— Светът е малък! — въздъхвам. — Да не говорим за София…

— Познаваш ли го?

— Не лично, но съм чувал за него. Взимам си ирониите назад. Наистина сериозен човек. Честито!

— Струва ми се, че малко избързваш с честитките — промърморва Маргарита. — Аз всъщност нямам никакво намерение да се омъжвам за него. Изобщо ще подмина и този път хубавото.

— Защо?

— Ами по девет причини. И първо, защото не ми изглежда хубаво.

— На тебе наистина е трудно да ти се угоди.

— Не съм толкова мъчна. Но мисля, че отнапред мога да предвидя диагнозата на неуспеха. Един наистина сериозен човек, тъй вдаден в работата, че не е разбрал как годините са минали. И ето го, че се е сепнал и е усетил жаждата по жена, тая жажда на презряващите мъже, почти болезнена, понеже е съчетана със страха от невъзвратимото. А после, естествено, жаждата бързо ще мине и той ще се прибира в къщи след работа, за да чете вестници в мое присъствие и за да внася своя дял в общото мълчание, или да проверява домакинските сметки, или да ме пита, изпълнен с мрачни подозрения, какво съм правила през тоя половин час между излизането си от фризьорката и прибирането си в къщи.

— Наистина е трудно да ти се угоди — повтарям. — Боя се, че твоят модел за бъдещ съпруг винаги е бил един невъзможен човек.

— Именно — кима Маргарита. — Един невъзможен човек. Съвсем невъзможен. Като тебе.

И добавя:

— Хайде да си вървим.

Омразният свредел продължително дълбае в главата ми. Сетне спира, а сетне отново и по-дълбоко се забива в тая моя нещастна глава.

Докопчвам в просъница телефонната слушалка, но чувам само сигнала за свободна линия. И едва тогава проумявам, че звънът иде от пътната врата.

— Какво?… Какво пак има?… — чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.

— Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.

— Спокойно?… С тебе?… — промърморва жената и се обръща на другата страна.

Нахлузвам бързо панталона, защото звънецът продължава да настоява на своето. Отправям се към вратата и поглеждам бегло часовника: седем часът. Седем часът в неделя заран. Това може да е само някой от групата, и то по спешна работа.

Оказва се, че е Боян.

— Нали те предупредих да не идваш тук? — забелязвам сухо, като го пускам да влезе.

— Няма как, наложи се. Взех всички предпазни мерки — обясни развълнувано младежът.

— Тихичко! — прошепвам, като превеждам край спалнята госта, който едва ли се досеща, че там лежи една жена, която насмалко е щяла да му стане тъща.

Влизаме в кухнята и убеден, че тук вече може да вика, Боян произнася патетично:

— Всичко пропадна!

И се тръшва на стола.

— Добре — казвам, въпреки че очевидно нищо не е добре. — Успокой се, а сетне подробно разкажи какво е станало.

— Всичко пропадна! — повтаря момъкът.

— Възможно е. Но дори когато всичко е пропаднало, все пак остава някаква надежда.

И понеже той мълчи, добавям:

— Аз пък тъкмо се канех да ти честитя скорошния брак.

— И бракът пропадна — съобщава мрачно гостът.

— Браковете не пропадат така лесно — отвръщам скептично. — Но сега кажи за-другото.

— Ами то и едното, и другото отидоха по дявола все по същата причина…

— А именно?

— Нали вчера, както винаги, имах среща с Ана… И както винаги в събота вечер, мислех да спя у тях, защото трябваше да изпълня задачата. И ето че едва излизаме от „България“ и Ана ми сервира ново двайсет: