— Но аз нищо не знам за такива материали! — произнася жената, като вдига вежди и ме поглежда открито в лицето.

— Признавам, че за пръв отговор друго и не съм очаквал — кимам. — Така че нека този отговор просто не го слагаме в сметката.

Физиономията на дамата приема израз на сдържана обида:

— Известно ми е, че хората от вашата професия не вярват на нищо и на никого, но аз наистина…

— Чакайте — спирам я. — Не си хабете напразно думите и оставете засега служебните характеристики. Изобщо разберете, че ние знаем малко повече по въпроса, отколкото предполагате, и че ако съм дошъл тук, то не е за да науча нещо, а за да потвърдите нещо, което ни е вече напълно известно.

Запалвам цигара, за да й дам време да смели този пасаж под фризурата си, а после минавам на следващия:

— Ако вашата пощенска кутия беше използувана един-два пъти, тоя отговор „нищо не знам“ би могъл да влезе в работа. Само че кутията ви е използувана многократно и в продължение на дълги години и няма такъв наивник, който да повярва, че през всички тия години вие ни веднаж не сте попадали, та макар и случайно, на някой от тези материали и не знаете нищо за тях. От друга страна, следва да добавя, че не ще се намери и наивник, който да използува една чужда кутия за секретни цели без знанието на нейния собственик, защото това е не просто опасно, а направо глупаво.

Жената мълчи, вперила поглед в носа на елегантната си обувка — признак, че мисловната дейност под фризурата продължава.

— Но аз дори не съм допускала, че това могат да бъдат секретни материали… — произнася най-сетне тя полугласно и с лек нюанс на разкаяние.

— А! Това е вторият очакван отговор — установявам. — Но преди да ви кажа мнението си за него, и понеже все пак сме направили крачка напред, позволете да запитам какви са били, според вас, тия материали, щом не сте ги смятали за секретни.

— Ами че любовни писма!

В тоя дом, по всичко личи, любовните проблеми с заели трайно място.

— Любовни писма от кого и до кого?

— Нямам понятие…

— Вие, какво? Искате да почнем пак отначало ли?

— Казвам ви съвсем откровено: не знам. На времето имах една клиентка, омъжена жена, която преживяваше някаква там авантюра, и беше ме замолила да й разреша да използува пощенската ми кутия, за да поддържа връзка с приятеля си… После, авантюрата като всяка такава авантюра мина… Обаче един ден клиентката наново ми се обади и наново поиска същата услуга, само че вече не за себе си, а за някаква своя позната. И изобщо оттогава, когато се е случвало да намеря в кутията нещо, адресирано не до мене, оставяла съм го да лежи там и, разбира се, не съм се учудвала, че след това то е изчезвало.

„Мисловната работа под фризурата явно не е протекла в моя полза“, казвам си наум. А гласно произнасям:

— Името на вашата позната?

— Йорданка Бисерова… Данчето…

— Адрес?

— Гробищата. Тя почина.

„Да. Мозъчните реакции са се развили изцяло в моя вреда.“

— Оставих ви да си помислите — промърморвам, — но изглежда времето не се е оказало достатъчно. Очевидно ще се наложи да ви отведа на по-спокойно място и да ви предоставя повече време, колкото щете време, за да проумеете, че лъжите пред органите на властта могат само да отегчат положението ви.

Тя мълчи и моторът под прическата, напомняща бароков дворец, наново заработва с пълни обороти.

— Не забравяйте — казвам, — че ние знаем всичко и че признанията ви ще бъдат от полза по-скоро за вас самата, отколкото за нас.

— Тогава какво ме питате? — произнася тя тихо, но с нотка на предизвикателство.

— А, вие искате и да не ви питаме? Да ви оставим да правите каквото си щете, без да задаваме въпроси? Или да дойдем и да заявим: знаем това и това и имаме необходимите доказателства, но все пак ще бъдете ли тъй любезна да го потвърдите?

Загасим цигарата в масивния пепелник от розов венециански кристал. Кристалите „Мурано“. Стара история… от времето на Любо…

— Впрочем, ако толкова ви е трудно да си дадете сметка за реалността, аз съм готов да ви подскажа нещо. Например едно име… Не името на Данчето, бог да я прости, а примерно името на Жул Бертен… Жул Бертен, чухте ли добре?…

— Но аз нищо не съм знаела за характера на тия материали! — простенва мъченически домакиня.

— Сега не ви питам за характера, а за източника!

— Ами че като всичко знаете, какво ме питате!… Така е: Бертен ми поиска услугата. Ходех у тях да правя фризури на жена му… сближихме се постепенно… и един ден ми поиска тая услуга…

— За да праща любовните си писма?…

— „Лични писма“, така ми каза… от съвсем интимен характер…

— А какво получихте срещу услугата?

— Е, даваше ми по нещичко… дреболии…

— Но Бертен отдавна е заминал, а движението в кутията ви продължава…

— Ами тъкмо преди да замине, той ми довери, че всъщност кутията била ползувана не от него, а от някакъв негов приятел, който искал да я ползува и за в бъдеще…

— А възнаграждението?

— Е, от време на време намирах по нещичко — пак в кутията… Дреболии…

— И нямате представа кой е този приятел на Бертен?

— Наистина нямам понятие, повярвайте ми!

Не знам защо, но този път съм донейде склонен да й вярвам.

— Имам впечатлението, че вие прекалено много залагате на своята неосведоменост — казвам. — Обаче в каквато и степен да сте неосведомена, това с нищо не намалява отговорността ви. Вие съзнателно и срещу заплащане сте станали инструмент на един чуждестранен поданик и за да бъда по-точен, на един западен шпионин, подпомогнали сте го в неговата шпионска дейност и продължавате да подпомагате по същия начин други шпиони чак до днешна дата.

— Но аз нямам понятие… Аз…

— Нали това тъкмо ви обяснявам, че вашето „нямам понятие“ в случая е без всякакво значение. Вие сте извършили тежко престъпление, за което врагът ви е заплатил. Сега следва да очаквате и заплащането от наша страна. И ако от врага наистина сте получили дреболии, трябва да знаете, че от нас ще получите нещо значително по-едро.

Тя седи като вцепенена и, изглежда, едва сега съзнава докъде е хлътнала в блатото.

— Ще ме натикате в затвора?

— А вие какво очаквате? Два лева глоба?

— И колко ще лежа?

— Предполагам, че доста. Но това съдът ще го реши, не аз.

Замълчавам и запалвам, за да й дам възможност да се окопити.

— Излишно е да ме фиксирате с тоя убийствен поглед — забелязвам. — Затвора вие сама сте си го осигурили. Ние ви осигуряваме само транспорта. А що се отнася до мене, аз даже съм готов да облекча частично участта ви при две условия.

— Кажете ги! — отзовава се тя по-бързо от очакваното.

— Първо: че ще запомните тая дума „частично“, защото не съм чудотворец и не обичам да обещавам невъзможни неща. Второ: че ще ми помогнете да открием човека, който ползува пощенската кутия.

— Но как да ви помогна? Как?

— Чакайте! Спокойно! Тази кутия е била ползувана по два начина: едни са идвали от време на време да вземат или да пуснат нещо, а друг е поставял съответните директиви и е прибирал оставеното. Следователно този другият е имал значително по-често работа с кутията. За външен човек обаче един често повтарян риск се превръща в голям риск. Освен туй фактът, че Бертен се е спрял именно на вас, вероятно също не е случаен. Твърде е възможно изборът да е паднал на вас, тъкмо защото в същия дом живее човек, подходящ да използува кутията ви.

— Че защо ще използува моята кутия, когато може да използува своята? — запитва не без известна логика Касабова.

— Защото се бои да не би някой да проверява неговата кутия или просто защото ползува обща кутия. Помислете прочее и ми кажете кой или кои може да са хората от вашия жилищен дом, способни да се нагърбят с подобна задача?

— Не виждам такива — отвръща жената подир къса размисъл. — Тук са все спокойни хора, дето няма да вземат да бъркат с ръце в огъня.

— А вие как сте бръкнали?

— Подведоха ме…