— Остави тия разбори. Кажи по-добре, какво мислиш да правиш?

И понеже не отговарям, той сам предлага:

— Имам един план: да го затворим в клиниката, а после…

— Аз също имам един план: да спрем някъде да изядем по три кебапчета на крак. А после… А после ще ида да докладвам на шефа.

На шефа не му е само до нашата история и когато най-сетне ме приема, работният ден отдавна е минал. Полилеят облива кабинета с мека златиста светлина, тежките тъмнозелени завеси на прозорците са спуснати и генералът стои сред стаята с ръце на кръста, сякаш преди миг е разкършвал вцепенения си от седене гръбнак.

— Сега вече имаме достатъчно време — произнася той, като ми показва познатото кресло до фикуса. — Сядай и разправяй.

Той на свой ред се отправя към другото кресло, но преди да седне, се сеща и запитва:

— Кафе ще пиеш ли?

И понеже знае, че въпросът е съвсем излишен, натиска звънеца за секретарката.

Излагам най-последните новости в развитието на събитията и когато стигам до разговора под дърветата, забелязвам:

— Може би в същност ще предпочетете да чуете самия запис?

— Разбира се — кима генералът. — Сега поне имаме време.

И той наново натиска звънеца.

В скоби казано, на шефа това му е доброто, че владее изкуството за всичко да намира време и то по един съвършено прост начин: не поставя никакви рамки на работния ден.

Лейтенантът внася апаратурата и изчезва, а ние с генерала оставаме да пием кафе и да слушаме магнетофона. Също като на рожден ден.

— Е, какво смяташ? — запитва шефът, когато записът свършва.

— Проектът, поне на пръв поглед, изглежда изработен доста смело, бих казал, дори прекалено смело. Този Томас или е склонен към авантюризъм, или подценява трудностите на обстановката у нас.

— Има такова нещо — съгласява се генералът.

— Той очевидно жадува за реабилитация и бърза да блесне пред началството си. Затова поема и риска.

— Всъщност сам Томас не поема бог знае какъв риск — забелязва шефът. — Големият риск, както винаги, е предоставен на изпълнителя. Колкото до Томас, той дори не е влязъл в личен контакт с Боян и в случай на провал ще се опита да си измие ръцете със секретарката или светкавично ще я прехвърли оттатък. Но това е друг въпрос. По-важното е, че засега, ние изучаваме проекта само на пръв поглед, както се изразяваш, и може би още нямаме представа за всичките му аспекти.

— Възможно е, но планът е достатъчно опасен и в сегашния си аспект… в случай, че би сполучил, разбира се.

И понеже генералът мълчи, замислен за нещо си, аз минавам към същността на проблема:

— Как ще наредите да действуваме?

— А ти какво предлагаш?

— Струва ми се… Не знам… Може би това не е съображение, обаче…

— Какво почна да заекваш? — вдига вежди генералът.

— Имам предвид обстоятелството, че Боян все пак е син на Ангелов…

— Жалко наистина, но туй не може да бъде съображение за действията ни. Син на Ангелов или мой син… Щом е стигнал дотам…

Това е всъщност единственият въпрос, който в случая ме интересува. И това е точно отговорът, който съм очаквал. Преглъщам прочее и започвам да излагам проекта си за контраоперацията.

Генералът ме слуша търпеливо, прави тук-там къси бележки, а накрая заключава:

— Планът в общи линии се държи. Ще поговоря с Антонов, а утре по някое време ще се съберем да го обсъдим.

И той става, за да разкърши още веднъж вкочанения си гръбнак.

— Чашата ми от половин час е вече празна, а вие още не сте ми поръчали второ уиски — произнася девойката.

— Веднага ще си поправя поведението — отвръща момъкът.

Разговорът се е водил същия следобед в „София“, но ние с Борислав го слушаме вечерта в кабинета с белите завеси и белия глобус.

— Нетактична съм, нали? Може би нямате пари…

— Имам, не се безпокойте — уверява я младежът. И ние чуваме миг по-късно:

— Още две уиски, моля!

Пауза, запълнена с кадифения шум на движещата се лента.

— Ония от онази маса ще си счупят вратовете да гледат към нас — установява Боян.

Защото това е Боян.

— Ами че те са от моята компания — обяснява Ана.

Защото това е Ана.

— Дано и тримата едновременно не ви ревнуват. Трима наведнъж, ще стане твърде сложно.

— Бъдете спокоен: нито един не ме ревнува. Достатъчно сме си омръзнали. Само умират от любопитство да знаят кой сте. Мисля, че най-хуманно ще бъде да се преместим при тях.

— Не.

— „Още не“ или „изобщо не“?

Въпросът се слива със звъна на чаши. Навярно сервитьорката е донесла уиското.

Пауза.

— Струва ми се, че ще се почувствувам донякъде унизен сред тях.

— По каква причина?

— По причина на костюма. Те и тримата са като току-що изписани от модната централа.

— Толкова ли държите за мнението на другите? — пита Ана.

— Никак не държа. Но боя се, че вие държите.

— Глупости. Пет пари не давам за никого.

Къса пауза.

— Да, моите момчета са наистина позьори и лекета — признава девойката. — А вашите какви са?

— Никакви.

— И по-точно?

— И по-точно — наркомани.

— Наистина ли? Това трябва да е ужасно интересно…

— Ужасно е, без да е интересно.

— Значи вие не сте наркоман?

— Не. Пълен бездарник съм по тая част.

— Тоест как?

— Ами опитах, но не ми провървя.

— Трябва и аз да опитам. Обещайте, че ще ми помогнете да опитам!

И други глупости от тоя род, почти до края на лентата.

— Сложи и втората бобина — казвам, когато Борислав спира магнетофона.

— Не е твърде интересно — избъбря приятелят ми, додето сменя ролките. — Бих предпочел ние да сме в „София“, а те да седят тук и да ни слушат.

— И това няма да е забавно.

— За тях — не. Но за нас… Бих си разквасил гърлото…

Той млъква, защото отново се разнасят гласове. Същите гласове, записани един час по-късно:

— Вие настина никак не ме глезите. Чашата ми е пак празна — напомня Ана.

— Изглежда, обичате да ви глезят.

— Не знам дали обичам, но съм свикнала. Всички ме глезят.

— Кои всички? Ония тримата?

— Ония? Глупости! Те нямат средства да глезят себе си, та ще глезят мене.

Къса пауза. Щракане на запалка и очакваният призив:

— Две уиски, моля!

— Имам предвид баща си и майка си — обяснява девойката. — Те всъщност са отдавна разведени.

— Защо?

— Ами както става обикновено: без сериозни причини. Баща ми е роб на работата си. А майка ми искаше да бъде неин роб.

— Вече не сме в робовладелческия строй.

— Е, ако не роб, то най-малкото разводач: да я води, накъдето тя си иска и най-вече по ресторанти, гости и театри. А баща ми, горкият, не знам дали въобще би могъл да изтърпи една пиеса, ако не я проспи.

Пауза, запълнена вероятно от действията на сервитьорката.

— Така че разделиха се и аз много плаках, защото бях още глупава и не разбирах, че само печеля от цялата история. Сега баща ми е гузен пред мене, защото се е развел. А майка ми също е гузна, понеже се омъжи втори път. Истинско щастие — да живееш между двама гузни родители. Всеки се старае да надмине другия по доброта.

И пак пауза.

— А твоят баща? — пита Ана.

— Почина.

— А майка ти?

— Тя е още жива. Все още…

И други от тоя род. Чак до края на лентата.

— Доста празен разговор, професионално погледнато — преценява Борислав.

— Но обещаващ.

— Да, обещаващ катастрофа. И то — съвсем близка. Момчето е сръчно, не губи излишно време.

— Едно сръчно момче и едно вятърничаво момиче… Идеалната комбинация за Томас.

— Смяташ ли, че ще се окаже вятърничаво чак дотам? — пита приятелят ми.

— Знаеш, че аз бавно смятам. Така че трудно ми е да отговоря веднага. Особено, когато материалът ми се поднася накълцан на парчета като тас кебап. На една страна — снимките на Ана Раева, на друга — писмена справка за същата, а на трета — запис на звънкото й гласче. Струва ми се, че ако разменя пет приказки с тази Ана, но така — лице в лице, ще си съставя много по-точно мнение за нея, отколкото чрез купища звукозаписи и визуални документи.