— Защо не! Ако е въпросът само за приказки…

В тона му се чете все същото пренебрежение към доводите ми, но това не ми пречи да отбележа една точка в своя полза.

— Вие, доколкото знам, обичате да ходите след работно време по някои заведения: „Берлин“, „София“, „Балкан“…

— Забранено ли е?

— Напротив, препоръчва се! Особено ако ходите по-често в „София“.

— И после?

— Ами че това е почти всичко, което се иска от вас: да правите същото, дето и без това го правите.

— Шегувате се — промърморва шофьорът.

Обаче той несъзнателно е забавил ход, сякаш за да има възможност по-добре да следи думите ми, и аз отбелязвам нова точка в своя полза.

— Аз никога не се шегувам, когато говоря за такива неща. Вие също може да не ми повярвате, но ще ви кажа, че за мене сигурността и спокойствието на хората, с които работя, са по-важни от собствената ми сигурност.

— А каква полза ще имате вие от това, че ще ходя в „София“ и ще пия кафе?

— Не бързайте, ще стигнем и дотам. В „София“ се отбива редовно едно младо същество, което специално ме интересува. И ще поясня, че интересът ми е съвсем личен, дори ще кажа направо: сантиментален. Впрочем, когато ви покажа снимката на това същество, надявам се и сам ще разберете, че тоя мой интерес е напълно оправдан. Само че вие трябва да разберете и нещо друго: за нас тук една връзка с жена представлява доста деликатна история, особено ако жената е от тия, дето могат да ти сервират всякакви изненади. Тъкмо затуй, преди да стигна до връзката, бих искал да имам известни сведения…

— А откъде ще ги получа аз тия сведения? — прекъсва ме Андрей, който вече е изцяло погълнат от разговора.

— Ще ги получите от двете си очи, момчето ми! Не искам от вас да ми казвате нищо повече от онова, което сте видели: с кого се среща младата дама, как се държи, изобщо дреболии от тоя род.

— Вечната песен, господин Томас! — опомня се шофьорът. — Почваме с дреболии, за да минем бързо към нещо по-сериозно.

— По-сериозно няма да има, повярвайте ми.

— Тая игра не се играе на доверие.

— Не споря. Само че аз не ви ангажирам с нищо, освен дето ще ви платя пет-шест хиляди.

— Колко? — пита Андрей, за да ми даде възможност да реализирам още една точка.

— Казвам пет-шест хиляди напосоки. Но ако информацията бъде по-продължителна, тогава и хонорарът ви ще се увеличи. А ако ви поискам някаква по-друга услуга, какво ви пречи да откажете?

— Това, че ще ме наклеветите — отвръща шофьорът. — И добавя: — Влизаме във Владая.

— Продължавайте нататък. Разходката ни е съвсем безцелна. Да. Та докъде бяхме стигнали?

— Ще ме наклеветите, казах.

— Задето сте ми давали сведения за някакво момиче? Хайде де, не ставайте дете! За такова нещо никой никого не е обесил.

Андрей мълчи. Но пресметливият израз на лицето му говори, че вече обмисля напрегнато предложението ми. Аз обаче нямам никакво намерение да ускорявам неуместно натиска. И преди да му покажа снимката, внимателно ще наблюдавам поведението му, пряко или чрез други лица. Защото една любовна история е нещо крайно деликатно. Засега достатъчно е, че рундът приключва изцяло в моя полза.

Вече сме задминали селото.

Отпускам се отново на седалката и отправям поглед към зелените хълмове наоколо.

— Какъв прекрасен ден, не намирате ли? — произнасям почти с умиление.

— Ден като ден — отвръща разсеяно Андрей.

— Не, не сте прав. Погледнете! — И аз правя лек жест към зелените хълмове пред нас. — Ден на пролет, момчето ми… Ден на любов… — И сякаш засрамен от ненадейната си размекнатост, добавям: — Всъщност аз съм един ужасно сантиментален тип…

ШЕСТА ГЛАВА

Липсва ми възловият елемент, с който да направя спойката. По-точно казано, аз имам подръка два-три възможни елемента, но не се решавам да спра избора си на нито един от тях. Защото, както се изразява моят помощник, „ако някой не е разкрит, питаш се, защо не е разкрит“.

Изобщо питам се по много неща. Питам се по всички възможни неща. Шансът, който лежи в ръцете ми, е рядък и едва ли ще се повтори и това е единствената ми възможност да изплувам и затуй нямам никакво намерение да избързвам.

Додето един ден Бенет надзърта в кабинета ми и съобщава:

— Птицата, за която ви споменах, е долу. Да ви я пратя ли?

— Смятате ли, че ще можем да я уловим?

— Защо не! Стига да не сте гнуслив — отвръща загадъчно помощникът ми.

Смисълът на тия думи ми се изяснява след няколко минути, щом птицата каца в кабинета. Новодошлият наистина има невероятно кирлив вид. Това е висок младеж, с дълги, мазни от нечистота коси, с рошава леко ръждива брада, изтрито кожено яке, разкопчана върху косматите гърди риза, тесни окъсани панталони с формата на кюнци и боси крака. Единственият белег на цивилизованост у тая персона е провисената на рамото китара.

— Пожелали сте да ме видите — произнася самоуверено младежът, като заставя в нехайна поза сред кабинета.

— Ако знаех какъв е видът ви, едва ли бих проявил подобно желание — признавам. — Бих ви посъветвал най-първо да се изкъпете, а после да ходите по учрежденията.

— Не считам съвета ви за меродавен — отвръща високомерно чорлавият. — Вие, доколкото знам, сте съветник по културните въпроси, а не по хигиената.

— Да, но аз мога да мина от съвети и към действия, ако не се държите по-скромно, млада маймуно! — произнасям, без впрочем да повишавам тона.

— Разбрано, само не се сърдете — омеква младежът. — Искате ли да ви изсвиря нещо?

— Тук в тоя кабинет само аз свиря. Седнете! И то по възможност на онзи, нетапицирания стол.

Посочвам стола до бюрото и гостът покорно сяда.

— Вие, ако не се лъжа, вече трети път идвате в България. Защо?

— Много просто: майка ми е българка.

— Ах, тия смесени бракове!… — промърморвам сякаш на себе си.

Натискам копчето на миниатюрното магнитофонче-заглушител и в стаята се разнася детската песничка. Всъщност ние имаме в посолството по-надежден и постоянно действуващ заглушител, основан на простия, но изпитан принцип на течащата вода. Но в тоя миг аз нарочно пускам музикалния заглушител, за да респектирам чорлавия и да му покажа, че разговорът навлиза в сериозна фаза. Ефектът обаче е съвсем неочакван.

— И вие наричате това свирене? — възклицава презрително младежът, едва изтърпял първите тактове на мелодията.

Неспособен да сдържа повече творческия си порив, той скача и заблъсква оглушително струните на китарата, като се кълчи неистово с цяло тяло и издава дрезгави крясъци, додето най-сетне не издържам, навеждам се над бюрото и изревавам:

— Стига!

Младежът замръзва на мястото си точно тъй ненадейно, както е скочил преди малко.

— Били ли сте в казармата? — питам вече съвсем грубо.

— Аз съм още студент…

— Аз пък ви казвам, че след месец ще бъдете вече войник.

— Вие съвсем не сте музикален… — произнася съкрушено чорлавият.

— Седнете! — заповядвам все тъй грубо.

Онзи сяда, кръстосва нозе и вперва съсредоточено поглед в големия пръст на крака си.

— С какво се занимавате, когато сте тук?

— Живея светски живот…

— Съветвам ви да отговаряте точно и ясно. Не съм длъжен да знам как вие го разбирате светския живот.

— Ами събирам се с интересни младежи и момичета.

— С каква цел?

— Нали ви казах: светски живот… Говорим за музикални и други явления… Свирим. Понякога правим малко любов…

— Каква е връзката между тия младежи? Компания ли са, или какво?

— Компания… цялостен екип…

— Откога сте в контакт с тях?

— От миналото лято.

— Какво представляват те по-точно?

— Нищо особено. Обикновени наркомани.

— Като вас…

— Има и по-напреднали — признава скромно момъкът. Сетне казва, сякаш просто установява факта: — Вие, гледам, не пушите…

Подхвърлям му пакетчето с цигарите и запалката и изчаквам да запуши.

— Колко души наброява тая паплач?