Впрочем сборището в тая минута е вече тъй оживено, та никой изобщо не забелязва появата ми. Навалицата, както винаги в подобни случаи, е съсредоточена главно около масите със закуски. Хората, струпани там, са крайно обременени поради непосилната задача да дъвчат, да пият и да бъбрят в едно и също време. Всичко това е, разбира се, кощунство срещу добрия тон, обаче известно е, че хората на добрия тон не са задължени да спазват добрия тон. Не стига, че са го измислили, ами пък и ще се измъчват да го спазват.

Сравнително по-малка е навалицата край мокрия бюфет и аз използувам това обстоятелство, за да си сервирам една чаша с повече сода и по-малко уиски.

— Вие сте наистина твърде сдържана натура — чувам близо до ухото си приятен женски глас.

Почти изтръпвам вътрешно при звука на тоя мек глас, защото тъкмо при същите обстоятелства бе станало запознаването ми с Елен. За жалост или за щастие, в случая няма подобна опасност. Дамата зад гърба ми се оказва прелестната госпожа Адамс, придружена от съпруга си.

— С какво мога да ви услужа? — питам отзивчиво, тъй като съм по-близо до бюфета.

— Ами вземете и за нас по едно от същото, драги, само че с по-малко вода — отвръща с обичайната си веселост Адамс.

След малко ние се уединяваме в един ъгъл, за да се освежим с леденото питие.

— Във всичко ли сте така сдържан, господин Томас? — продължава закачката си очарователната съпруга на колегата ми.

— Затруднен съм да отговоря — казвам, — защото, каквото и да отговоря, ще прозвучи като самохвалство.

Тя ми хвърля един бърз поглед, засмива се и заключава:

— Хитро се изплъзнахте.

А съпругът й, който по време на тия глупави реплики шари с очи наоколо, забелязва:

— Капиталистическо посолство, както се изразяват тук… А вижте колко народ!

— В бройката няма нищо необичайно — промърморвам.

— Защото още не сте присъствували на прием в нашето собствено посолство. При нас гостите се свеждат до пет-шест официални лица от среден ранг и още толкова търговци, ако не броим представителите на другите легации, с които ни е омръзнало да се срещаме по всеки прием.

— Жалко.

— Жалко, наистина. И това е още един малък факт, който следва да прибавите към изводите на оня наш първи разговор.

Подир което с помощта на очарователната госпожа Адамс ние минаваме на по-забавни теми и по-точно на текущите сплетни в посолството. Изобщо компанията е приятна, тъй като госпожата има чудесен бюст, върху който умореният от околната суетня поглед от време на време може да си почива, а господинът е любезен и духовит. И все пак аз продължавам да изпитвам някаква глуха ненавист към този човек, защото знам, че ме одумва със същата лекота, с която одумва и другите, защото помня, че тъкмо той пусна първата клюка по мой адрес и че нему дължа скарването с Елен, защото отгатвам, че зад външната му приветливост към мене се крие презрение заради професията ми, заради низшия ми произход. Безличното и органично презрение на господаря към слугата.

Това, че сме в края на април, едва ли може да се отгатне по разкошния изглед, откриващ се от прозореца на моя кабинет. Вероятно и Бенет стига до същото заключение, защото, след като известно време е съзерцавал порутената мазилка на калкана, решава да се отдалечи от тоя наблюдателен пункт и да щръкне над бюрото ми.

— Седнете, драги, не се преуморявайте — промърморвам, понеже не обичам да ми стърчат над главата.

Той сяда покорно, докато аз продължавам да проучвам поредната сводка за лицата, които са пристигнали или чакат визи, за да заминат.

— Този тук, дето иска да отпътува, за да получи наследство, може би представлява известен интерес. Пратете ми го, когато се появи.

Връщам списъка на Бенет и запитвам:

— Спомняте ли си двете задачи, за които стана дума преди време: уточняване на обекта и намиране пътя към него. Е, добре: едната е вече изпълнена — лицето е налице. Колкото до втората, разчитам на вашата помощ.

— Лесно е да се каже — отвръща кисело Бенет. — Агентурата ни е почти разнебитена. А ако някой не е разкрит, питаш се: защо не е разкрит?

Той ме поглежда с откровено отегчение и изтърсва:

— Мразя да работя в такава страна, казвам ви! Бил съм при по-тежки условия в Южна Америка и отново с радост бих заминал в някоя от тия републики, дето всеки миг могат да те отвлекат или да те очистят. Изобщо на всичко съм готов, повярвайте ми, само да не агонизирам повече тук…

— Вие агонизирате?

— А вие какво, блаженствувате ли? Най-първо те поставят целия в гипс, а после ти казват: „А да видим сега как си в танците!“

— Има нещо вярно в думите ви — кимам. — Но нека не се отклоняваме в сантиментални излияния. Нека се условим по-добре, че аз ще ви обясня как съм решил първата задача, а вие ще ми обясните как смятате да решим втората. И така, обектът е Борис Раев.

Вадя от чекмеджето неголяма любителска снимка и я подхвърлям на помощника си.

— Физиономията ми е непозната — установява Бенет, докато разглежда снимката. — Но името, разбира се, ми е известно.

— В такъв случай, вярвам, ви е известен и постът му… а също и това, че държи в ръцете си тъкмо някои от документите, които специално ни интересуват.

— Това не е трудно да се отгатне. Друго какво?

— Другото също е важно: той работи над редица документи и у дома си, или поне над свои бележки и извадки от документи. Изобщо в дадени дни във вилата му се намират частички от това, което ни интересува. А частичките, както знаете, могат да дадат представа и за цялото.

— Наистина интересна подробност — признава Бенет.

Той отпуска клепачи и добива онова малко сънливо изражение, което у него говори за дълбок размисъл.

— Не питам за явните му пороци, защото човек с неговия пост няма право на явни пороци. Но кои са скритите? Пие тайно? Сънува млади момичета в безсрамни пози?

— Не знам какво сънува, обаче излишно е да търсите по тая линия.

— Болнаво амбициозен? Користолюбив?

— Оставете, драги! Не си изтощавайте напразно мозъка. Всъщност Раев лично изобщо не влиза в сметките ми.

— Тогава за какъв „обект“ ми говорите? — изръмжава намусено Бенет. — Или планирате някой обир на вилата?

— Не планирам подобни глупости. Макар че догадката ви не е съвсем далеч от истината…

Работният ден е минал и поредният урок също е минал, и аз си почивам и от двете тия тягости, вдигнал крака на бюрото и полуизлегнат на стола. Очите ми разсеяно наблюдават златното дамско колие, което се премята в ръката ми, но умът ми е другаде.

Ненадейно в кабинета изниква Мери с познатия си похват да чука едновременно с влизането.

— Днес е вашият ден — напомня тя. Сетне забелязва колието и възкликва с престорено умиление: — А, вие сте ми приготвил подарък!

— Уви, служебен реквизит — осведомявам я, като продължавам да си играя с бижуто. — Бях го приготвил за моята любима учителка по български или по-скоро за нейната дъщеря, която е пред абитуриентски бал.

— Но в последния момент ви се досвидя да го дадете.

— Не познахте. Предложих го, а тя отказа. Представяте ли си?

— Да, представям си отлично идиотското ви положение. Мислех ви за по-предпазлив и по-тактичен, шефе.

— Но слушайте, аз на няколко пъти вече й подарявам книги и тя ги приема. На всичко отгоре оня ден сама заговори за каприза на дъщеря си и за огорчението си, че не можела да й угоди. „Тия деца не знаят какво искат — вика — Откъде мога да й намеря златен синджир с пендара.“ А за какво една жена ще седне да се вайка пред мене по такъв въпрос, ако не, за да ми намекне, че очаква помощта ми?

— Така става, когато винаги търсите зад думите на хората скрити подбуди…

— И на всичко отгоре ми разигра поза на превъзходство! „Не съм свикнала — вика — да получавам бижута… И съм твърде възрастна, за да променям привичките си!“

— Да, представям си идиотското ви положение — повтаря Мери.