— Всъщност постарах се да направя нещо — произнася бавно професорът. След което добавя рязко: — И едва не ме изгониха от университета.

— Разбирам — произнасям.

И на свой ред се отдавам на размисъл.

— Все пак вие сте ни в известен смисъл длъжник… Не ме разбирайте криво: нямам никакво намерение да ви тласкам към действия, които биха навредили на кариерата ви. Но все пак вие сте ни длъжник и бихте могли да се реванширате по някакъв начин.

Професорът отпива пестеливо от кафето си и без да вдига очи от чашата, отвръща тихо:

— Не, не бих могъл.

— Не знам дали е нужно да ви напомням, че институтите, за които споменах, са се показали доста щедри в издръжката ви. Без да говорим за това, че там, у нас, вие сте направили и известни твърде заангажиращи декларации.

— Наистина излишно е да го напомняте — забеляза събеседникът ми. — Аз имам добра памет. Но за щастие освен памет имам и разум.

Той отново отпива от кафето и най-сетне се решава да ме погледне.

— Вижте, господин съветник: да допуснем, че съм казал някои глупости. Това обаче съвсем не значи, че съм готов и да върша глупости. Така че не се опитвайте нито да ме примамвате, нито да ме сплашвате…

— Вие излишно драматизирате положението — старая се да го укротя.

— Не, съвсем не драматизирам. Просто в течение съм на похватите ви. И напълно съзнавам, че сам съм си виновен. Вашите хора там наистина успяха да ми замаят за известно време главата, като ми показваха това-онова и ми обещаваха това-онова. Но сега главата ми е на мястото си…

— Не се съмнявам, не се съмнявам…

— Аз държа на спокойствието си, господин съветник. И между другото тъкмо защото държа на спокойствието си, никога повече няма да приема да се срещам с вас нито тук, нито някъде другаде.

— Тази стена!… — произнасям с раздразнение, като фиксирам опушения калкан пред прозореца. — Навсякъде опираш в стена!

— Добре, че вече сте го разбрали — промърморва зад гърба ми Бенет. — Така по-добре ще оцените малкото, което сме успели да постигнем преди вас.

— Нищо не сте успели да постигнете — отсичам с все същото раздразнение, като обръщам гръб на прозореца и приближавам до бюрото. — Нищо освен дреболии без практически ефект. Адамс е напълно прав: никакъв смисъл да се трепем, за да се доберем до сведения, които центърът за обработка на информацията ще ви даде и от анализа на текущия печат…

— А, вие вече сте се консултирали с Адамс! — възкликва подигравателно помощникът ми.

— Консултирах се. И съответно го прослушах. И съм напълно доволен от проведения преглед. А ето ви и самата диагноза!

При тия думи вадя от бюрото си две страници с ръкописни бележки и ги подавам на Бенет:

— Прочетете и допълнете, ако можете. Нашият е наистина по-бъбрив от необходимото и достатъчно непредпазлив, така че полученият материал е напълно задоволителен за един първи сигнал. А в близко време, надявам се, ще последват и други.

— Нищо не пречи да опитаме — отвръща с нотка на скептицизъм Бенет и прибира в джеба си листовете.

Погледът ми пада на последния брой на „Вашингтон пост“, хвърлен върху бюрото, и аз поемам вестника:

— Ето, чуйте: „На срещата на страните, членки на СИВ“… и т.н., и т.н. А, ето: „Обсъдени бяха и някои други въпроси от взаимен интерес“ Точка. Ето тия „някои други въпроси“ ни интересуват, драги Бенет, а не ония, дето ги има и във „Вашингтон пост“! — Хвърлям вестника върху бюрото и добавям: — Оня тип е прав. Ние имаме право на съществуване, само ако сме в състояние да се доберем до такава информация, която не може да се добие по други пътища.

— Мога веднага да ви кажа кой владее тая информация — промърморва помощникът ми.

— Кой? Председателят на Министерския съвет?

— Именно.

— Не сте особено духовит. Нито достатъчно осведомен. За ваше сведение тая информация или поне част от нея е достояние и на по-дребни фигури. Задачите прочее са две: да открием една от тия фигури и да намерим начин да се доберем до нея.

— Тези задачи няма да ги решите с ходене по редакциите.

— Да, с културния фронт засега не върви — признавам. — Но подобни посещения не са съвсем излишни, поне като фасада за легализиране. Един културен съветник трябва да има и културна дейност. А що се отнася до другото, вече ви казах, че съм от тия играчи, дето играят, докато се изтече лошата карта.

— Моята още върви — съобщава унило Бенет. — Снощи Адамс пак ме обра.

— Междувременно нищо не пречи да се изпробва и някой по-далечен сектор — съобразявам гласно, без да давам ухо на оплакванията му. — Например търговският. Какви са отношенията ви с нашия търговски представител?

— Нормални. Човекът помага, колкото може.

Търговският съветник е един от тия общителни и непретенциозни хора, чиято главна грижа е да не си развалят отношенията с никого и да се движат плавно напред. А хората от този тип са винаги достатъчно отзивчиви към нашите служби, защото знаят какви неприятности могат да им дойдат до главата от страна тъкмо на тия служби.

Той ме приема с обичайната за едно търговско представителство щедрост — фини холандски пури, старо шотландско уиски и бадеми от неизвестен произход, за жалост също стари.

— Разбирам какво ви е нужно — отвръща домакинът с участие, след като изслушва обясненията ми. — Нашият асортимент обаче в момента е твърде беден.

— Ако и вие почнете да се оплаквате… — възразявам добродушно и дръпвам предпазливо малко дим от дебелата пура.

— По-рано имахме няколко подходящи хора, но е течение на времето ги надушиха и ги изхвърлиха — обяснява търговският.

Сетне захапва съсредоточено пурата, примижава от дима и се замисля.

— Не, в момента не виждам нищо подходящо за вас — поклаща най-сетне глава домакинът.

И прочел върху лицето ми отчаянието на удавника, побързва да ми хвърли спасителния пояс:

— Ще трябва да жертвувам Савов…

— Какъв е тоя Савов?

— Тъкмо човек за вас. Само че той е крайно необходим и на мене. Пазех го за по-специални случаи.

— Продължавайте да си го пазите! — окуражавам го. — И бъдете сигурен, че няма да го похарчим. Дори мога да ви уверя, че вероятно ще го използуваме само еднократно.

— В такъв случай всичко е наред — въздъхва с облекчение търговският.

— А сега кажете ми някои неща за тоя Савов и за неговите близки и познати.

След като си чул толкова неща за един човек, любопитството да го опознаеш лично значително нараства. За мой късмет, не се налага да страдам дълго от любопитство. Търговският представител поканва Савов на делова среща още на следния ден. И в минутата, когато въпросният гражданин очаква в приемната появата на домакина, ненадейно вместо домакина се явявам аз.

Човекът е едър и тромав, с грижливо обръсната глава, както обичат да се докарват някои плешивци, за да внушат, че не са плешиви, а просто бръснати. Той ме поглежда с недоумение и недоумението му нараства, когато се насочвам право към него с приветлива усмивка.

— Аз всъщност съм дошъл при господин търговския представител — произнася посетителят, убеден, че тук има някакво недоразумение.

Все пак той поема подадената ръка и зачаква обяснението ми.

— За жалост, нашият шеф е неразположен. Така че разговорът ще водя аз.

Разполагам се на съседното кресло и вадя пакетчето „Филип Морис“, тъй като аз не съм търговски представител и не мога да предлагам холандски пури.

— Една цигара?

— Благодаря, не пуша.

Запалвам, без да бързам, като чакам напрежението на госта да нарасне до необходимия градус.

— За да не ви отнемам повече време от необходимото, ще пристъпя направо към същността на въпроса. Бихме искали да ви помолим за една малка услуга. Касае се за…

— Минутка, господине! — вдига ръка Савов. — Преди да ми искате услуга и преди да обяснявате за какво се касае, не е зле да съобразите, че аз изобщо не ви познавам.