Ето подир заплахите и освежителния душ на обещанията. Един съвсем обичаен вариант на една съвсем обичайна програма. И ако в случая нещо ме изненадва, то не е редуването на угрози и съблазни, а интонацията на искрено участие в излиянията на Сеймур. Този човек е или много амбициозен работник, или голям артист, или наистина загрижен за съдбата ми. А не е чудно, ако и трите тия неща се съдържат по малко в оживлението му.

— Значи, вие сте готов отново да ми обещаете и парите, и всичко останало?

— Не да ви ги обещая, а да ви ги връча тутакси, още тази вечер.

„Не бива в никакъв случай да отказвате!“ — прозвучава нейде отдалеч настойчивият глас на Грейс.

„Гледай си работата“, отвръщам аз мислено на невидимата настойница, а гласно произнасям:

— И какво от това, че моите приятели ще ме заплюят, нали?

— Няма да ви заплюят — възразява Сеймур. — Ще ви впишат в списъка на героите. В последна сметка вие няма да минете на страната на противника, а ще бъдете ликвидиран.

— Много мило от ваша страна.

— Наистина. Защото ще ви ликвидираме привидно: едно съобщение във вестниците за намерен труп с вашите документи и отличителни белези. Докато самият вие, жив и здрав, ще бъдете в това време вече далеч оттук.

— Светът в наши дни е много малък, за да може човек да се скрие безследно.

— Светът е малък за политиците, които непрестанно се опитват да прекрояват картата му и които го познават само по карта. Но за човек на делото като вас светът е достатъчно голям, за да изчезнете някъде далеч отвъд океана и да започнете нов живот под нова самоличност.

Американецът поглежда часовника си и замълчава, като очевидно чака да чуе най-сетне моето „да“.

— Струва ми се, че навън заваля — забелязвам.

По ламарината на покрива наистина потропват редки тежки капки.

— Нека вали! — свива рамене Сеймур. — В класическите пиеси при ситуации подобни на вашите не вали, а гърми и се разразява буря.

В тъмния правоъгълник на прозореца се проточват дълги ивици дъжд, проблясващи в светлината на лампата. Малко по-късно те се сгъстяват в истински порой, ала задухата в мансардата си остава същата.

— Е, какво ще кажете? — подсеща ме американецът.

— Аз вече казах, Уйлям.

Той ме поглежда с леко трепване, сякаш не вярва на ушите си. Сетне се навежда стремително над масата и извиква почти в лицето ми:

— Значи, си подписвате смъртната присъда?

— Е, „смъртната присъда“… Нека не пресилваме нещата…

Сеймур издава нещо средно между въздишка и стенание и изкрещява:

— Да пресилвам нещата ли?… Господи, нима ще се окаже, че това, което съм смятал у вас за характер, не е нищо повече от най-обикновена тъпота? Та не разбирате ли, че оттук нататък вие сте наш затворник и пленник, че не можете да избягате никъде, че нямате възможност да напуснете тая квартира, защото вече от четвърт час насам (той ми показва часовника си) тя е блокирана от моите хора и само при един знак от моя страна вие ще се озовете в лапите им?

Гледам го смаян, не толкова от тая последна новина, колкото от гневното му лице, изгубило всякакъв помен от самообладание. През цялата тягост на нашата връзка, при всички перипетии на дебненето и на словесните схватки той нито веднаж не бе проявил раздразнение спрямо мене, не бе повишил тона, тъй че аз дори бях склонен да мисля, че високите тонове отсъствуват от регистъра му. А ето че сега този невъзмутим човек е повишил тона и е сменил цвета на лицето си. Той просто вика, почервенял и вбесен, вика като някой обикновен тип от улицата, изоставил маската на скептичното спокойствие.

Гледам го и го оставям да се навика, защото какво друго мога да направя. Но той, изглежда, улавя учудването ми и осъзнава, че е изтървал нервите си, затуй млъква, дръпва се назад на стола и прави опит да се овладее. После ми посочва наново часовника си и произнася:

— Давам ви две минути за окончателния отговор, Майкъл! Подир два дни увещания смятам, че две минути ще ви бъдат напълно достатъчни.

Не възразявам, понеже две минути повече или по-малко са без всяко значение. И ние мълчим и гледаме всеки пред себе си, додето дъждът навънка продължава да се лее с леко равно съскане.

— Бих искал да забележа в паузата, че вие ме смаяхте с вашето избухване, Уйлям.

— Моля да ме извините.

— Защо трябва да ви извинявам? Това ми харесва. Вие изведнаж турихте кръст на всички свои пози и на всички свои истини и показахте човешкото у себе си.

— Да, да, за това ще говорим по-късно — откланя разсъжденията ми американецът.

— Вие показахте дори, че имате морал или остатъци от морал, и всъщност вашата експлозия бе експлозия тъкмо на тоя стъпкан морал, който се разбунтува от това, че трябва да станете палач на човека, когото наричате „приятел“.

— Вие отивате прекалено далече в снизхождението си — отвръща Сеймур, като продължава да гледа пред себе си. — Струва ми се, че избухнах просто защото видях задачата ми да се проваля.

Да, той наистина вече напълно се е овладял и очевидно се стеснява от мимолетното си разголване.

— Минаха два пъти по две минути, Майкъл. Чакам да чуя какво ще кажете!

— Какво мога да кажа, освен че комбинацията е безпощадно съставена. Значи, вие отправихте по телефона на Грейс не покана, а нареждане за действие?

— Не съм се занимавал изобщо с Грейс. Телефонирах на екипа.

— Да, наистина: комбинацията е безпогрешно съставена.

— По необходимост.

— И все пак вие сте допуснали една малка грешка. Една малка неточност от рода на тия, които и аз допускам понякога.

— Каква неточност?

— Става дума за неточния адрес. Жилището, в което се намираме, съвсем не е квартирата, позната на Грейс и на хората ви.

Този човек има опасно бръз рефлекс, но за щастие това ми е известно. Така че в момента, в който той посяга към задния си джоб, аз вече стрелям право в лицето му. Стрелям до три, защото не обичам да се скъпя, особено когато се касае за приятел. Впрочем куршумите не са смъртоносни, нито дори кръвопролитни. Те са заредени само с течен газ, обаче парализиращото им свойство е очевидно. Сеймур вдига неволно ръка към устата си, но тутакси се отпуска, сякаш оборен от дълбок сън, и се свлича от стола. Улавям го навреме, за да му спася едно излишно натъртване. После вадя изпод кушетката предварително приготвеното въже с намерение да придам по-голяма устойчивост на американеца, като го привържа за облегалото. Ала преди още да съм пристъпил към тая спасителна операция, променям решението си. Неудобно е за един спящ човек да седи привързан на стол. При това столът лесно може да се събори и да вдигне излишен шум. Улавям под мишниците заспалия, отмъквам го на кушетката и го привързвам за нея възможно по-здраво. После поставям в устата му една носна кърпа, съвсем чиста, защото Сеймур е гнуслив човек. А след туй грабвам сакото си и напускам тая душна мансарда.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Сънищата, които сънувам тази нощ, са доста мразовити. Но аз се намирам в онова особено състояние, когато по време на съня съвсем ясно съзнаваш, че сънуваш. Затуй, додето се свличам в обятията на дълбоки снежни преспи или се давя в ледените вълни на някаква черна река, аз поддържам героизма си с тая смътна мисъл, че сънувам и че навярно просто съм забравил да затворя прозореца.

По едно време тази мисъл, че съм забравил да затворя прозореца, става тъй настойчива, та се събуждам. В първия миг не мога да си дам сметка нито къде се намира прозорецът, нито къде се намирам аз самият. Озовавам се омотан в някаква мрежа от тъмни и светли ивици, една доста мокра и доста хладна мрежа, в чиито дипли тръпна от студ. Постепенно неясните дипли се конкретизират и застиват на фокус и аз разбирам, че съм легнал сред гъст мокър храсталак, през чиито вейки проникват начупени и хаотични лъчите на слънцето.

„Сега можеш да затвориш спокойно прозореца“, промърморвам, като повдигам скованото си тяло и сядам сред храсталака. Бръквам в джоба на панталона и за своя приятна изненада откривам заедно с кибрита смачкано полупразно пакетче „Кент“. Цигарата, която запалвам, е влажна и горчи, но все пак върши работа като заместител на закуската.