Как у нея може да се види целият ужас на телолюбието, себелюбието, доведено до загуба на духовен дълг. Ужасно и за другите, и за нея. Трябва да я съжалявам. Ще се опитам да го напиша по-добре - не бива да говоря.

Това е за нея. А за себе си забравям. Аз съм лош, много лош. Вчера не можех да не мисля за себе си, колко съм отвратителен.

Да, аз съм - тяло – то е толкова отвратителен нужник – само свали, отвори леко капака на духовността, и смрад и мръсотия.

Ще се опитам сега да живея за душата.

9 юли 1908. Мисля да й напиша писмо. Лошо чувство, слава Богу - няма. Но едно нещо е все по-мъчително и по-мъчително: неправдата на безумния разкош сред неоправданата нищета и нужди, сред които живея. Всичко става по-лошо и по-лошо, все по-тежко и по-тежко. Не мога да забравя, да не виждам.

18 юли 1908. Лошото чувство свръши. Отвлякох се с мисли. Вчера дойдоха двама бегълци –моряци. Дадох им пари, съжалих ги.

3 януари 1909. 4) Признанието, че Бог е любов, е хубаво и благотворно, защото признавайки Го за любов, общуването с Него, което не можеш да не желаеш, е само едно: любов към хората. Преимуществото на това общуване с Бога пред всяко друго общуване е в това, че при това общуване чувстваш, че Той съществува и ти отговаря в твоята душа, отговаря ти с това, че колкото повече и по-пълно се отдаваш на любовта към хората, толкова повече изпълва той сърцето ти с радост и спокойствие.

6 януари 1909. Завчера идва един истински интелектуалец, писателят Гершензон, уж с въпроси за моите метафизични основи, но всъщност със затаената (но явна) мисъл да ми покаже цялата безпочвеност на моята вяра в любовта.

8 януари 1909. Сутринта се разхождах и срещнах един българин – офицер – нервно възбуден. Беше тежко.

Чертков настоява на моето особено значение. Не мога и не мога да вярвам, а и не желая. Благодаря на Бога. Да запиша две неща:

1) За паметта. Съвсем почти загубих паметта. Миналото изчезна. В бъдеще нищо (почти) не желая, не чакам. Какво може да бъде по-хубаво от това положение? И аз изпитвам това голямо благо. Как непрестанно да не благодаря на Бога за този чуден живот, свободен, радостен?!

2) През нощта мислих за това, че би било добре, ясно да се определят тези злодейски длъжности, които не само християнинът, а просто порядъчният човек – не злодей, желаещ да не се чувства злодей, - не може да изпълнява. Зная, че търговецът, фабрикантът, земевладелецът, банкерът, капиталистът, безвредният чиновник като учителя, професора по живопис, библиотекаря и тем подобни живеят от откраднатото и ограбеното, но трябва да се прави разлика между самите крадци и грабители и тези, които живеят грабителски. И именно самите крадци и грабители трябва да се отделят от останалите, ясно да се покаже греховността, жестокостта, срамотата на тяхната дейност.

И на такива хора името е легион. 1) Монарси, министри: а) на вътрешните работи, с насилието на полицията, с екзекуциите, с усмиряването, b) на финансите – данъците, c) на правосъдието – съдилищата, d) военните, e) на вероизповеданията (лъжат народа), и всички служещи, цялата войска, цялото духовенство. Та това са милиони. Само да им изясним – какво правят.

10 януари 1909. Вчера писах почти с желание, но лошо. Не си струва усилието. Днес съвсем нямам желание и вчерашното ми се струва слабо, просто лошо. Завчерашният разговор с Андрей е много поучителен за мен. Започна се с факта, че те, всичките братя страдат от безпаричие.

Аз. Защо?

Той. Но всичко стана по-скъпо, а ние живеем в известна среда.

Аз. Трябва да се живее по-добре, по-въздържано.

Той. Позволи ми да възразя.

Аз. Говори.

Той. Казваш, че трябва да се живее така: да не се яде месо, да се отказва военна служба. Но какво да мисля за милионите, които живеят като всички останали?

Аз. Изобщо да не мислиш, да мислиш за себе си.

И ми се изясни, че за него няма друг ръководен принцип в живота, освен този - каквото правят всички. Оказа се, че всичко е в това, че, с малки изключения, всички живеят така, не могат да не живеят така, защото нямат друг ръководен принцип. И затова да ги упрекваш и да ги съветваш друго - е безполезно и вредно за самия теб, защото предизвиква лошо чувство. Човечеството върви напред от хилядолетия с векове, а ти искаш за няколко години да видиш този напредък. А то се тласка напред от това, че напредничавите хора постепенно променят средата, показвайки вечно далечното съвършенство, посочвайки пътя (Христос, Буда, че и Кант, и Емерсон, и др.), и средата постепенно се променя. И всички те отново са като другите, но по различен начин.

Интелектуалците - са тези, които са също като "всички" интелектуалци.

Днес не правих нищо и нямам желание. Пиша вечерта, в 6 часа. Събудих се, и две неща ми станаха особено, съвършено ясни: 1) това, че съм много лош човек. Съвсем искрено казвам това, и 2) че ще бъде добре да умра, че ми се иска това.

Днес съм много зъл. Може би живея за това, да стана малко по-малко гаден. Даже най-вероятно точно за това. И ще се старая. Помогни ми, Господи.

11 януари 1909. Чувствам потребност да направя нещо. Неудържима нужда, а още не зная, какво. Ето в такива моменти казвам от душа: Помогни ми, Господи! Искам, нищо не искам за себе си. Готов съм на страдания, унижения, само за да зная, че правя каквото трябва. Каква лесна и страшно трудна дума: каквото трябва. Струва ми се, че не е нужно нищо повече и не ми се пише.

12 януари 1909. Бях у Черткови. Много приятно - не приятно, а нещо много повече – равенство на общуването с всички. Разбира се, и там е непълно, но няма мъчително присъствие на "прислужници", поднасящи вкусни ястия, до които те самите не могат да се докоснат. Все по-трудно и по-трудно е да се живее в тези условия. Но не зная как да благодаря на Бог, че наред с увеличаващата се тежест, се увеличава и силата за понасянето й. Заедно с бремето, и силата. А от съзнанието за силата е несравнимо по-голямата радост, отколкото от тежестта на бремето. Да, Неговото иго е благо, и бремето е леко.

15 януари 1909. Добре походих. Нищо не писах. Някак си е срамно, срамно, всичко е срамно. Спах лошо. Писмо от Божия Полк.

На раждането може да се гледа като на заспиване, и тогава – животът е сън, а смъртта – пробуждане. На раждането може да се гледа и като на пробуждане от сън, а на смъртта – като на заспиване. Може да се разглежда също и по този начин – раждането е заспиване към този наш телесен живот и заедно с това пробуждане от предишния сън, а смъртта – пробуждане от този живот и заспиване в новия живот. И едното, и другото, и третото е вярно. Пробуждането и сънят, сънят и пробуждането са най-вярната представа по време на нашия живот.

16 януари 1909. Важно писмо от Божия полк.

17 януари 1909. Вчера идва един много близък и силен човек - Шеерман. Много хубаво разговаряхме. Аз казах, че смъртта е освобождение, към което отиваш, и затова е благо. Тогава какво е самоубийството? Зададох си този въпрос през нощта. Струва ми се, че може да се отговори така: Смъртта е благо за този, който е положил живота си на собственото си освобождение в живота. Не, не е ясно. Ще помисля още.