— Той нарича безспорните доказателства „фалшива следа“ — разпери ръце Слави Ковачев.

— Вие не го прекъсвайте! — начумери се за втори път полковникът.

Той избягваше да пуши, защото не беше добре с кръвното си налягане, но сега порови в чекмеджето си, откри една папироса между книжата и с удоволствие я запали от кибритената клечка, която му поднесе Авакум.

— Нека моят колега Слави Ковачев възпроизведе произшествието така, както той го вижда във въображението си — настоя Авакум. — Тогава аз ще посоча ония пунктове, в които той очевидно много греши. И вие ще видите, че истината не е толкова проста, колкото ви изглежда на пръв поглед.

Полковникът се намести по-удобно в креслото си и с още по-видимо удоволствие вдъхна от тютюневия дим.

— Щом като на другаря Захов не е ясна картинката на произшествието, аз ще я възпроизведа — така, както е било! — започна в доста висок регистър Слави Ковачев. Той присви очи: — Часът е между един и два след полунощ. Методи Парашкевов се връща откъм местността Змеица. Змеица е страшна местност, която неопитни хора мъчно биха се решили да посещават нощно време. Той минава през двора на пункта, казва няколко думи на старшината и си дава вид, че много бърза. Но едва направил няколко крачки в тъмнината — припка обратно и с железен предмет удря милиционера по тила. Нещастният човек губи съзнание и пада на земята. Тогава Методи Парашкевов изважда от джобовете си ампулата и пешкира, впръсква хлороформ в пешкира и здраво омотава главата на жертвата си. По този начин той си осигурява няколко часа спокойствие и свобода на действие.

Това е първата част на драмата. Вторият акт започва така. Методи Парашкевов се доближава до прозореца на пункта. Той е висок човек и за него е лесно да стигне прозореца. Първият удар върху стъклото — слаб удар, за да не се вдига шум — той нанася с железния предмет. Образува се отвор широк, колкото да провре ръката си, за да се улови за желязната пръчка. След това, опрял крака върху стената, той започва внимателно да изважда стъкла от черчеветата. Когато свършва тази работа, той се отпуска на земята и за да си отпочине и за да събере нови сили — запалва папироса. Естествено, той крие папиросата в ръката си. Но времето тече. Стъпква набързо недопушената папироса, отново подскача, отново се опира върху стената и сега започва да пили със стоманена пила една от железните пречки. Тя е тънка, направена е от меко желязо. За изпиляването й не са необходими повече от десет минути. Той огъва разполовената пръчка — сега в прозореца има отвор, достатъчно широк, за да се промъкне в стаята. Всичко това става за около петнадесет-двадесет минути. Влязъл в стаята, той отваря с малък шперц шкафчето с документите и парите. Задига скицата, която му трябва, а за да придаде криминален характер на престъплението, т.е. за да забули шпионското му съдържание — взема и двете хиляди лева, които се намират върху най-горната лавица на шкафчето… После нашият герой си отива в къщи — ни лук ял, ни на лук мирисал! Ляга, както си е обут, да спи. На разсъмване захваща да стяга раницата си — уж ще ходи на излет или лов. А всъщност — да укрие упойката; и да го няма в първите часове, когато престъплението ще бъде вече открито.

Слави Ковачев изтри с ръка потта от челото си и мярна със снизходителни очи Авакум: „Щял си да намериш слаби пунктове в моите позиции! Брей да му се не види! Хайде, опитай се де!“

И тримата помълчаха някое време.

— Мога ли да направя няколко забележки? — попита Авакум.

Полковникът кимна с глава.

Авакум стана от мястото си и започна бавно и със ситни стъпки да снове между прозореца и вратата.

— Разстоянието от земята до най-ниската част на прозореца е точно два метра и петнадесет сантиметра. От такова разстояние стъклото на прозореца може да бъде строшено само с помощта на бастун, на прът или на друг някакъв подобен предмет. То може да бъде строшено и от подхвърлен камък при условие, че злосторникът не се бои от по-силен шум. Да предположим, че злосторникът е счупил стъклото по един от тия няколко начина, и да вървим по-нататък.

Известно е, че рамката на прозореца е външна — черчеветата, в които е поставено стъклото, се намират на един пръст вън от стената. Опитайте се да счупите такъв джам! Какво ще се получи? Във всички случаи ще се получи едно и също: по-големи или по-малки стъкълца непременно ще паднат на земята. Непременно ще паднат на земята стъклени цепленчици, макар и незабележими на пръв поглед. Но обикновено в такива случаи падат и по-големи парчета. Аз ви моля да обърнете внимание на това: на земята, непосредствено под разбития прозорец, не бяха открити нито стъкла, нито цепленки, нито цепленчици, нито дори стъклен прашец. Аз изследвах земята с лупа и не констатирах никакви следи от счупено стъкло.

По-нататък. Колегата Слави Ковачев твърди, че злосторникът е промушил ръката си през образувания първоначален отвор на стъклото, закрепил се е върху стената и е започнал да вади джамове от черчеветата и да ги хвърля на пода. Това твърдение според мен е абсолютно несъстоятелно. И ето защо. Когато човек се закрепи върху каквато и да било стена, той непременно и във всички случаи ще остави по повърхността й някакви следи. Дори ако е събул обувките си, пак ще остави някакви следи. Бос или обут в чорап — кракът непременно оставя отпечатъци или следи. А върху стената непосредствено под разбития прозорец и встрани от него не бяха открити абсолютно никакви следи. Аз изследвах с лупа мазилката и не констатирах нищо такова, което да напомня следи от обувки, следи от боси или обути в чорапи крака. Моля!

Авакум извади от портфейла си една купчинка картички и ги постави на масата пред полковника.

— Това са сектори от стената, които аз съм заснемал със специален филтър, за да личат порите на мазилката. Секторите са номерирани и ако ги наставите според номерацията, вие ще видите цялата повърхнина на онази част от мазилката, която се издига на един метър от земята. — Авакум се усмихна: — Не личат никакви следи от туристически железца, нали?

Той запали нова цигара и пак продължи да снове бавно напред и назад.

— Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът — уловил една от железните пръчки и опрян с крака върху стената — е започнал да вади с другата си ръка стъкла от черчеветата и да ги пуска на пода. Аз бих запитал: но защо пък непременно върху пода, а не на земята? Много по-удобно би му било да хвърля тия парчета на земята, отколкото вътре, в стаята. Но както и да е! Нека отминем тази подробност. Човешката душа не е под стъклен похлупак, че да прочетеш намеренията й, нали? Нека се върнем на парчетата, това е по-просто.

И тъй, злосторникът вади големи и малки парчета и ги пуска на пода. Ние открихме и изпратихме на изследване две парчета, широки до педя и половина, и десетина по-малки, с размери колкото една мъжка длан. Сега аз ви моля да вземете две неща пред вид. Първо — че подът на Илязовата къща е покрит с каменни плочи. Второ — че разстоянието на тия каменни плочи до перваза на прозореца е метър и петдесет и три сантиметра. Ако пуснете от такава височина парче джам върху камък, то, разбира се, ще се счупи на съвсем дребни парченца. Всяко едно от тия парченца ще бъде значително по-малко от една мъжка длан. А ние намерихме два къса, големи колкото три мъжки длани. Не разбирам твърде от стъкларство, но предполагам, че прозорците на Илязовата къща не са направени от йенско стъкло.

По-нататък. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е изпилил със стоманена пила средната желязна пръчка на прозореца, а после е подгънал тази пръчка, за да си отвори място за влизане. Вярно е, че върху прозореца на пункта има изпилена и подгъната пръчка. Но аз искам да ви обърна внимание върху следното. Изпилените места на пръчката са по-широки откъм вътрешната им страна, тоест откъм страната, която е обърната срещу стаята. Ако вие висите зад прозореца и имате пила в едната си ръка — на вас ще ви бъде хиляди пъти по-удобно да пилите желязото, което ви пречи, откъм себе си, а не от противоположната ви страна. Второ. Когато искате да се промъкнете някъде и една желязна пръчка ви пречи, и тази пръчка е преполовена, вие, естествено, я подгъвате. Но как правите това? Вие непременно ще подгънете пръчката срещу себе си, а не към себе си. От разказа на моя колега личи, че злосторникът е постъпил по втория начин, тоест подгънал е пръчката към себе си. Няма на света такъв глупав и непохватен злосторник. Но да предположим, че нашият злосторник е архиглупав и архинепохватен и затова е извил пръчката към себе си. В такъв случай следва да се зададе въпросът: как при това положение е успял да се промъкне в стаята? Посоката на движението, което ще направи, за да се промъкне навътре, и посоката на стърчащата навън пръчка са право противоположни една към друга.