По Via Apia някога бяха преминавали победоносни легиони, триумфиращи императори, преситени патриции, куртизанки, носени в носилки и накичени с венчета като весталки. Сега безлюдният и смълчан път, устремен към хоризонта, със стърчащи развалини тук и там напомняше на задрямал на сянка старец, комуто се присънват чудесни, но отдавна отминали неща. Как ми домъчня! Бедната Via Apia!!

Той можеше да ми напише поне още няколко думи — например как се чувствува или в краен случай мен да запита как се чувствувам. Нищо не му пречеше да на пише две думи за времето: Тук е слънчево! И да ме уведоми или залъже, все едно, както правят отсъствуващите от родината: Тогава и тогава възнамерявам да се завърна! Нищо не му е струвало да напише тия няколко общоприети приказки. Той не ги беше написал. Нещо повече — той не си беше обозначил дори адреса! Накратко — не желаеше ответ.

Е, добре, Via Apia, старецът, дето си припомняше славните минали неща, но забравени вече, тази картичка не биваше да ми разваля настроението, аз не съм сантиментален човек и не обичам тъжните изгледи! Скъсах картичката на парченца, а парченцата захвърлих в огнището, да се превърнат на дим.

После се сетих за някогашния си войнишки живот и си казах, че ще бъде добре отново да нарамя войнишката торба и пак да тръпна по старите пътеки, макар че трябваше да си седя преди всичко в района, както беше редно за един старши лекар. Аз бях повишен в чин старши лекар и затова не ми отиваше да нарамвам разни торби и да скитам по всякакви пътеки.

Както и да е, тръгнах. Но старите пътеки не бяха същите, каквито ги знаех отпреди десетина години, някои бяха се превърнали в асфалтирани пътища, по тях препускаха леки коли. Миризмата на здравец, опойващият лъх на разцъфнал бъз, ароматът на мащерка — тия прелести съжителствуваха сега с пушилките на изгорелите автомобилни газове. Дядо Рашид не беше между живите, Хаджидие пристанала на някакъв знатен миньор и заминала с него за Мадан. Онази Балабаница, която замайваше главите като силно вино, тя беше прехвърлила четиридесетте, приличаше сега на една солидна матрона и за никаква Месалина не можеше да става дума. Да, изменил се беше светът и за войника не беше кой знае колко интересно да броди по облагородените пътеки.

Кого да побеждава, чии женски сърца да покорява, кой рунтав цар на горите да предизвиква? Дори кравата Рашка и кравата Лалка, и двете тия хубавици бяха се превърнали на спомени.

И ето дойде време войникът да се почувствува като оня космонавт, дето уж летял само някакви си десет години из галактическите простори, а когато се завърнал на земята, разбрал, че е летял всъщност не десет, а сто години. Защото десетте небесни години се равнявали на сто земни. Толкова, се бил променил родният му свят през тия сто години и на външност, и по нрави, че не могъл да го познае, и се почувствувал пришелец.

Ето до каква мъртва точка бях стигнал в житейския си път! Дали щях да я прекрача — един бог знае, защото в гърдите ми не пламтяха жизнеутвърждаващи чувства. Около сърцето ми се беше възцарила пустота. Работите вървяха на лошо, но преди да се случи най-лошото, а то изглеждаше неизбежно, от Италия пристигна Авакум. Сякаш съдбата го беше изпратила или някоя друга кибернетична организация, или пък навременното му пристигане беше чиста случайност. От трите вероятности една беше действувала, а може би да са вършили работа в моя полза и трите едновременно. Както и да е. Той веднага, на часа, още разбра, че моите чувства не са в ред, стана му ясно от пръв поглед, че в Дания има нещо гнило, затова на следващия ден ми предложи, уж случайно му беше хрумнало, да напусна Доспатския край.

— Човек, като стои дълго време на едно място и на една работа, започва да се вкисва! — рече той. И се усмихна. — Освен ако службата не е владишка!

Заведе ме на обяд в едно ханче сред околностите на Витоша и там, както беше наредил предварително, сервитьорът ни поднесе печен петел, напълнея с подлютена подробина, туршия, козе сирене и топли ръжени питки, украсени в средата с по едно печено яйце. Насипаха ни в дълбоки глинени чаши червено вино.

— Какъв ден сме днес? — попита Авакум.

— Сряда, 24 октомври — отговорих машинално.

— На същия този ден преди единадесет години седяхме на една подобна софра, но истинска, селска. Гощавахме се с печени петли, сирене и лютиви чушки, Сещаш ли се къде?

През кръвта ми премина топла вълна и в изстиналата ми душа изгря слънце.

— При бай Гроздан, в Момчилово! — усмихнах се аз.

— На днешния ден се склопят единадесет години от Момчиловската афера — каза умислено Авакум. — Единадесет години! — повтори той и се умълча. После наля вино и повдигна чашата си. — Това са минали работи — каза той. — Минали и заминали! — И се засмя.

Забелязах, че както и да се стараеше, усмивката му не изглеждаше съвсем весела, две горчиви гънки се бяха вдълбали в краищата на тънките му устни.

— Човек като стои дълго време на едно и също място, непременно се вкисва! — подхвана ненадейно нишката на приказката си, която беше започнал заранта.

Сега чак научих, че той не бил вече по „онези“ истории, че бил потънал в късноримската епоха и се надявал да стигне след няколко години до ранновизантийската. Що се отнася до моя милост, бил на мнение да напусна Доспатския край и изобщо — ветеринарната служба. По-добре съм щял да направя, ако постъпя на работа в някой научноизследователски институт.

— Има ги толкова! — махна с ръка Авакум. — Сега например откриват една лаборатория за специални вирусологични изследвания. В това заведение ще се работи и за хората, и за добитъка. Ето подходящо място за крехката ти душа!

В Доспатския край, както вече споменах, аз се чувствувах от някое време пришелец. Все едно ми беше къде ще ида, но подготовка за научна деятелност нямах, затова повдигнах със съжаление рамене.

Авакум, който беше свикнал да чете мислите ми, поклати глава.

— Не се тревожи! — рече той. — Ще те проводят за една година, където трябва, и там ще те въведат в науката за вирусите. Какъв учен ще ми станеш ти, какъв учен!

Не можеше да се разбере по гласа му какъв учен ме виждаше, както не беше възможно да се отгатне и каква е усмивката му — весела или тъжна.

Ето как стигнах до нашето „отделение за специални поръчки“. Тръгнах от Момчилово, където се подвизаваше на времето с рекордния си млеконадой кравата Рашка, и през разни донжуановски истории, тъмня шпионски афери стигнах най-после до тихото пристанище, наречено „Лаборатория за специални вирусологични проучвания“. На тоя пристан се надявах да прекарам най-после някоя и друга безметежна година, омръзнали ми бяха авантюрите, но не би… Само преди два дни бях натопен в центъра на кражба, не каква да е, а достойна да бъде наречена „Кражбата на века“.

П. П. Що се отнася до моите срещи с Авакум — от само себе си се разбира, че те оредяха. Вируси и късноримска епоха, това са наистина несъбираеми величини. Но като му дойде времето, аз пак ще кажа някои неща за Авакум… Ако следователят не ме предаде на прокурора, разбира се, или новото същество, дето извадихме от червото на дявола, както безсрамно се изразява колегата Кирилков, не ме изпрати без време на оня свят!

В стремежа си към добруване човечеството ражда мечтатели. Едни от мечтателите запретват ръкави и се мъчат да измислят генерален философски цяр против злото; други — генерално химическо средство за добиване на изкуствено злато; трети — генерална ваксина против всички видове грип… Не е моя работа да се бъркам в опитите на философи и алхимици и да гадая дали ще успеят и колко; твърдя с положителност обаче, че професор Марков щеше да хване „генералната“ за рогите, ако дяволът не му беше скроил една мръсна шега. Както казва Найден Кирилков, в търсенето на „генералната“ професорът без друго се е ползвал от помощта на дявола, иначе как щеше да създаде своя чумоподобен вирус. От само себе си се разбира, че човек създава чумоподобни само с помощта на дявола. А дяволът, като проумял доброто, което се задавало за хората, тутакси решил да действува по свой образец: задигнал новото същество от огнеупорната каса сам или чрез подставено лице, а на устата на топа изправил професора и ревнал: „Дръжте крадеца!“ Така с един удар дяволът улучил две цели: лишил човечеството от „генерална антигрипна“ и лепнал върху челото на професора позорната фирма „Обществен враг!“