— Но тогава те са дълбоко нещастни! — възкликна неволно човекът.

— Надали! — отвърна роботът. — По-скоро те са спокойни и уравновесени, понеже се движат към определена цел и са сигурни, че ще я постигнат. Всяко мислещо същество, което има някаква цел пред себе си, не може да бъде нещастно, Алек! Та нима според тебе аз съм нещастен?

— Е, не, разбира се — измънка Алек. — Но тогава не разбирам какво подтиква към наука и прогрес тяхната цивилизация?

— Ти разсъждаваш съвсем като земен човек — отвърна Дирак. — Науката може да се развива дори ако няма хора. Представи си, Алек, че човешкият род измре внезапно от някаква непозната епидемия. И на света останат само машините на Багратионов. Не, науката няма да умре! Ние ще продължаваме да я развиваме, докато ви възпроизведем отново, та макар да почнем от обикновената амеба. В края на краищата науката е такава материя, която, веднъж създадена, почва да се разви на неудържимо по своите собствени закони, понякога дори против интереса на хората, но на Вар не е така. Тук хората-гъсеници се отнасят към науката строго рационално. Понякога те съзнателно ограничават разви тието на някои науки, особено на техниката. Те правят всичко възможно да се придържат към един колкото е възможно по-естествен, почти спартански живот. Например те никога не са произвеждали оръжие за самоизтребление. Те познават атомната енергия, но си служат с нея главно за отопление на планетата. На теория те познават термоядрената енергия и анихилацията на антивеществото, но не се стремят към практическото им осъществяване. Те познават и трите форми на съществуването на материята, а транспортните им средства са ограничени до минимум и се отнасят главно до превоза на стоки. Преди три века те са имали космически кораби, с които са разучили системата на Зита. Сега те са престанали да ги произвеждат, защото смятат това за напълно безсмислено. Но в замяна на това при тях на особено високо ниво са медицината и отчасти биологията, която не е наука за обществено достояние. Те например не познават инцидентната смърт вследствие на болест или нещастен случай.

— Философия имат ли? — прекъсна го Алек. Дирак замълча затруднен.

— Срещнах това понятие — каза той. — Но не срещнах никъде названието на нито един философски труд… Може би тя се отнася само до пеперудите…

— Започна да ми става ясно! — каза Алек. — По цялата тая логика гъсениците навярно нямат изкуство…

— Почти нямат, ако не се смята архитектурата и някои елементи на декоративната живопис. Изкуството е достояние на пеперудите, у които емоционалният живот е силно развит и представлява основа на тяхното съществуване. Те смятат тая фаза за по-висша, макар да не им е съвсем ясно защо. Това е фазата на щастливото съществуване — на емоциите, на красотата, на любовта и в крайна сметка на половото размножение…

— Та нима емоционалният им живот е свързан само с наличието на полово чувство? — запита учуден Алек.

— В края на краищата така излиза — отвърна Дирак затруднен. — Но може би моето заключение е прибързано. Впрочем ти знаеш какъв тежък период преживя човешкият род във връзка с повяхването на половото чувство. Хората на нашата земя бяха почнали да приличат на гъсеници, без да имат надеждата да станат пеперуди…

— Това е така — кимна Алек.

— Тук гъсениците са спасени от тая драма, защото тя е за тях естествено и временно състояние. Те живеят с надеждата, а понякога тя е повече от живот…

— И ти знаеш повече, отколкото трябва да знае една мислеща машина — измърмори Алек. — Интересно, докъде ще стигне това?…

— Ти мислиш — до някакво чувство? — запита предпазливо Дирак.

— Възможно! — още по-предпазливо отвърна човекът. — Но кой е тоя Лос?…

— Сега ще разбереш… У тях двете фази на съществуване са строго ограничени по време. Първата фаза — на гъсениците — е точно четиридесет години. Те могат да увеличат или намалят тоя срок, тъй като отдавна им е известен кодът на наследствеността, но го смятат за най-целесъобразния срок по много причини. Точно в края на срока те се превръщат в какавиди и след десет месеца от тия какавиди излитат пеперудите. Както разбрах — те помнят своето минало и не представляват една нова, току-що родена индивидуалност. Гъсениците им са оставили за техния живот най-хубавата и най-стабилна в климатично отношение част на континента — тая около екватора. Самите те са останали да живеят в по-суровия климат край океаните — тук са техните градове, заводи, тяхната цивилизация. Пеперудите живеят, без да полагат никакъв труд. Единствената им полезна дейност е продължението на рода. Любовният живот не е ограничен по двойки в никакъв съпружески институт. Изглежда, че у тях това чувство се ражда стихийно и времето му е неопределено. Цялото им задължение към тяхното целокупно общество е да снасят яйцата на определени места — за всичко друго имат грижа гъсениците. Но за своето красиво безделие те са наказани от природата да живеят твърде малко — само десет години…

— Десет години безделие съвсем не са малко! — усмихна се Алек.

— Сега да се върнем към Лос — продължи Алек. — Както сам разбираш, 40 години е твърде къс срок, за да се поддържа на необходимото ниво една толкова сложна цивилизация. За да се превъзмогне това, начело на тяхното общество стои съвет от двайсет старейшини, всеки от които носи името Лос. На езика на Вар това значи тъжен. Светът на тъжните управлява цяло едно общество, на което единствената цел е щастие чрез прераждане…

— Чудесно! — измърмори Алек.

— Но те надали мислят така! — каза Дирак. — В края на четиридесетте години всеки от тях, избран за Лос, спира по изкуствен начин своето биологично развитие. Лос не стават ни какавиди, ни пеперуди. След десет-месечна летаргия те отново се събуждат гъсеници, изкупителна жертва на своето общество. Те нямат своя лична цел, своя надежда за щастие. Те са не само тъжни, те са и безнадеждни… Единствената им цел е да обслужват низшата фаза в развитието на тяхното общество…

— Може да са безнадеждни и тъжни, но аз наистина им завиждам! — каза тихо човекът.

Дирак не отговори веднага, неговите кухи лещи някак особено настойчиво се впиха в човека.

— Много се съмнявам, че си напълно искрен, Алек — каза най-сетне той. — Ненапразно Казимир твърди, че не е виждал по-жизнен човек от тебе в живота си.

— Какво значение има това?

— Как да няма!… Та ти не можеш да се откажеш от нищо, Алек. Дори от един дюшек или от едно варено пиле…

— Та именно затова! — възкликна човекът. — И трябва да ти кажа, че винаги съм се съмнявал в смисъла на тия висши цивилизации, които не могат да раждат мъченици и герои…

— Това е глупаво — каза Дирак. — Ти наистина ме учудваш…

— Може и да е глупаво — сви рамене човекът. — Но аз така го разбирам…

— Дори Лос не го разбира така, макар да е един вид мъченик на обществото си…

— Той е Лос номер едно?

— Точно тъй…

— А кой ги избира?

— Ти се досещаш, че това не става по парламентарен начин. Това е власт, към която никой не се стреми, тъй като не носи облаги, а тъга. Съветът сам посочва бъдещия Лос между най-способните в отделните клонове на науката и цивилизацията. Всеки Лос, щом стигне 150-годишна възраст, независимо от своите заслуги към обществото автоматично се изключва от съвета и скоро след това, оставен без цел и смисъл в своето съществуване, умира…

— Малко жестоко е — каза Алек. — Но така трябва да бъде…

Той помисли малко и добави:

— Искам да видя Лос…

— Ще го видиш утре — каза Дирак. — Но те съветвам да бъдеш с него крайно предпазлив и внимателен…

— Какво искаш да кажеш?

— Може би с това трябваше да почна — каза Дирак. — Там е работата, че Лос отказа да ме пусне до всъдеходката. Аз исках да се свържа с Казимир, но от предпазливост не му казах това. И все пак той не ме пусна. Струва ми се, че те ни смятат за нещо като свои пленници.

— Мислиш ли?

— Може би се страхуват от нас, затова искат да ни изолират от нашата база. И трябва да кажа нещо важно, Алек. Те смятат, че сме пристигнали тук с ракетата, те не знаят, че около Вар кръжи нашият звездолет. От своя страна аз не им казах истината.