— Най-лошото е, че няма резервни части! — завърши тя. — Просто — никакви. Кишо проспособявал от велосипеди, от моторетки, от шевни машини! Нали знаете, че е гениален в това отношение. Даже аз му свих едни чистачки от колите, дето ги паркират у нас, в задния двор. Крала съм ги посред нощ, като някакъв таласъм.

— Лошо си се научила — каза Сашо. — Кога успя да ми свиеш ментовката?

— Нищо, сега ще поръчам. Ако искате нещо друго?

— Ментовка! — каза твърдо младежът.

Криста само поднесе чашката към устните си. Изведнъж силно пребледня, измърмори нещо и бързо се запъти към тоалета. Струваше й се, че няма да издържи нито миг повече, ще се опозори, завинаги в тая малка сладкарничка, в която новините се предаваха по собствения й телетип. Щом влезе вътре, и зелената течност, смесена с малко леща, бликна като фонтан от устата й. Някаква жена, която тъкмо излизаше от кабинната, уплашено затвори вратата под носа си. След малко отново се показа, доста предпазливо, разбира се. Беше възрастна жена, доста елегантно облечена.

— Лошо ли ти е, мойто момиче?

— Нищо, мина ми — каза Криста задавено. — Изведнъж ми олекна.

— Ясно! — каза жената. — Повече не бива да пиеш.

Криста не забеляза никакви поражения по дрехите си. Дългобойният фонтан беше засегнал най-вече огледалото над мивката, така че не можа да се огледа като хората. Но за всеки случай поизми лицето си и побърза да се върне. Сашо вече бе платил сметката и нетърпеливо я чакаше.

— Аз ще вървя — каза той. — Двете май по-добре ще се забавлявате.

— Сигурно — каза Криста, без да го погледне. Страхуваше се да не се издаде с нещо.

— Утре, както обикновено. Чао.

Фигурата му изчезна така леко зад стъклената врата, сякаш бе свалил някакъв самар от гърба си. Двете момичета останаха сами, Криста посегна към чашката, но Донка веднага я дръпна от ръцете й.

— Нито капка повече! — каза тя. — Ти си повръщала.

— Не! — отвърна уплашено Криста.

— Да! — каза Донка. — Имаш няколко петна по обувките.

— Не зная какво ми стана.

— А аз зная!… Ти си бременна.

Криста усети как сълзи бликнаха от очите й. Тя извади кърпичката си и ги изтри с разтреперани пръсти.

— Сашо забеляза ли нещо?

— Ами — ще забележи, кретен такъв. Той само от себе си се интересува!

Мина келнерката, Донка й поръча две кафета, едното съвсем без захар.

— Как се стигна до тая беля? — запита Донка.

— Ами отде да знам… Аз си мислех, че…

Двете мълчаха, докато келнерката донесе кафетата.

— Трябва да му кажеш! — обади се отново Донка. — Колкото и неприятна да е тая работа.

— Никога! — отвърна решително момичето.

— Как така — никога? А какво ще стане с детето?

— Не знам.

— Ама пък отговор! Там е работата, че все трябва да стане нещо!

— Не мога да му кажа, не разбираш ли? — заплака отново момичето.

Донка я гледаше тъй, сякаш виждаше самата себе си.

— Разбирам — каза тя. — Като ходехме две години с Еди, аз нито веднъж не му казах: „Слушай бе, приятелче, къде си тръгнал?“ Нищо не му казах, мълчах си и в края на краищата той се измъкна.

— И по-добре. Защо трябва и да се унижаваме на всичко отгоре?

— Защото контрата остава у нас! — отвърна Донка ядосано. — Мене ми пука, ако ще се надуе Сашовия корем… Но ще се надуе твоя за съжаление. И няма как да го скриеш.

Криста отново започна да трие сълзите си. Двама от съседната маса се обърнаха да ги погледнат.

— Нещастна любов? — запита единият.

Имаше много ситни бели зъби, усмивката му бе противна.

— Като ти завъртя един… — отвърна му Донка и му показа едрия си плесник.

Това беше съвсем достатъчно, оня се обърна като кукла пред себе си. Донка помълча малко, после запита:

— Е добре де, досега съвсем нищо ли не сте си казали?

— Нищо, нито думичка.

— Значи, наистина е кретен! — каза тя убедено. — А аз си мислех, че е свястно момче.

— Не знам — каза тя. — Отначало всичко вървеше много добре. Но сега имам чувството, че ставам все по-прозрачна пред очите му. Ето тая вечер нищо не забеляза.

— Да, права си.

— Той изобщо не ме обича. И може би никога не ме е обичал.

— Не е вярно! — каза тя убедено. — Макар че на тия говеда не бива много-много да се разчита.

— Там е работата, че и аз не искам да имам дете! — каза Криста. — В никакъв случай.

— Ако той се съгласи — каза Донка, — само ще си хвърляме шапките.

— Не! — каза Криста решително.

Същата вечер, докато лежеше в тъмната стая, тя отчаяно си мислеше: „Не, в никакъв случай!“ Колкото и да е труден и ужасен един аборт, раждането е много по-ужасно. Усещаше с някаква необикновена яснота, почти прозрение, че не иска да има ни дете, ни мъж, ре иска отново да стане момиче, каквото е била доскоро, нищо друго освен момиче. Усещаше, че не го обича, че изпитва по-скоро ненавист към него за злото, което й бе причинил. През целия й живот никой не бе й причинявал по-голямо зло, дори баща й, И защо всичко това, защо наистина? В името на какво съмнително щастие? В името на какво заблуждение? Или изобщо в името на някакви функции на природата, които може би са безсмислени за човека. Сигурно са безсмислени. Тя бе обичала кученца, врабченца, до смърт бе обичала една съвсем мъничка и безпомощна костенурчица, но деца никога не бе обичала. Особено пък бебета, които…

— Тинче, не спиш ли? — попита майка й.

— Не, майко.

— Защо?

— Мисля си нещо — отвърна момичето.

— Какво си мислиш?

— Мисля си дали Офелия наистина е обичала Хамлет! — отвърна тя незабавно.

— И до какво заключение стигна?

— Според мен — не! — каза момичето. — За Жулиета съм сигурна. И за Дездемона съм сигурна. Но Офелия не е обичала Хамлет.

— Човек не може да полудее от нищо — каза майка й.

— Точно това си мислех. Всъщност от какво е полудяла тя? От любов? Надали. Аз си спомням от филма как плаваше мъртва между водните лилии. Не ти ли прави впечатление? Тя нито се е убила, нито се е отровила, тя просто се е върнала там, откъдето е произлязла.

— Искаш да кажеш, че е някаква инфузория?

— Не, майко, и тя е лилия. А лилиите нямат истински корени, те си плуват натам, накъдето ги носи течението, нали майко?

— Така е — съгласи се тихо майка й.

— Не си ли даваш сметка, че никой не се закичва с лилии? Закичват се с рози, с карамфили, изобщо с живи, уханни цветя. А защо не с лилии?

— Те нямат стебла, мойто момиче — каза майка й шеговито.

— Точно така — нямат стебла. Просто само едно-единствено цветче, красиво, но без никакъв аромат. Ето — това е Офелия. Тя не е обичала Хамлет, тя просто не е могла да понесе силните сътресения.

Майка й дълго мълча в тъмното.

— Интересно откъде ти идват тия мисли…

— Ами от университета, разбира се… През цялото време професор Мирчев говори само за Хамлет. Защо само за Хамлет? Според професорът той бил ядката на проблема. Това не е вярно. Всъщност Хамлет и Офелия са двете лица на една и съща истина. Разбираш ли, майко? Разумът все пак намира някакви начини да се бори със злото. Колкото и да е силно. Но чувствата не могат, те просто умират.

— Никога не съм мислила за това — отвърна майка й. — Но ти си права, изглежда. Може би точно за това Шекспир е създал Офелия.

Криста усети как сълзите потекоха по лицето й. Не бива повече да говори, майка и така добре познава гласа й. Тя се притаи в мрака, след това започна да диша спокойно и равномерно, както дишат спящите хора. Усещаше как майка й все още се ослушва, в просъница макар. И скоро заспа. Сега пък Криста слушаше нейното слабо, едва доловимо дишане, като дишането на птица. Вече никак не й се спеше, може би до сутринта нямаше да заспи.

„Майко, ти била ли си влюбена в татко?“

„Не, мойто момиче.“

„А тогава защо се ожени за него?“

„Не знам. Навярно съм мислила, че го обичам.“

„А защо не си?“

„Всяка жена може да обича само веднъж, мойто момиче. Или нито веднъж, ако изпусне своя единствен случай.“