— А сега има думата за отговор академик Урумов! — приключи той.

Но академикът не реагира, сякаш изобщо не чу. Той седя известно време неподвижен на мястото си, загледан в някаква бездънна празнина. Най-сетне стана неохотно и бавно отиде до катедрата. Видът му беше такъв, като че ли бе готов да я подмине и като привидение да изчезне от залата. Но все пак спря и заговори така тихо, че в залата едва го чуваха.

— Да ви кажа право, изказването на моя племенник ме лиши от всяко желание да споря с доцент Азманов. Младежът не е прав, разбира се. Истината и особено научната истина се доказва само с аргументи, а не с биографични справки. Ние нямаме право да пренебрегваме никаква критика, независимо от какви подбуди е направена тя. Ние само можем да кажем дали тя е вярна, или невярна.

Тъй или иначе, аз разбрах от вашите бележки, че съм направил сериозни пропуски в своята работа. Неизбежно е, никой не може да носи две дини под една мишница, особено пък възрастен човек като мене. Нека друг заеме моето място — по-принципен и главно по-енергичен, нека изгони търговците от храма господен. Аз ще се опитам да продължа своята работа. Надявам се, че нашата власт няма да обърне внимание на фантомите, с които ги плаши доцент Азманов. Тъй че от тая вечер ви казвам „сбогом“ като ваш директор и „добър ден“ като ваш колега.

Той седна обратно на мястото си. Залата остана като втрещена. Макар че събранието беше свършило, всички продължаваха да седят по местата си, сякаш академикът можеше да се върне обратно на катедрата и да им каже нещо по-добро и по-успокоително. Но академикът не помръдваше, само нещо тихичко разговаряше с партийния секретар. Значи — край! Все още не се чуваше никакъв звук, никакъв възглас, никакво движение. Полуобърнат, Сашо ги гледаше със скрито злорадство. Много ясно виждаше безпокойството по лицата им, загрижените им погледи. Всъщност тесният гръб на техния директор им бе създавал досега много солиден завет. Отсега нататък ги чакаше несигурност, а може би изпитания. Не завърши добре това събрание, макар да започна забавно и интересно. Само такъв неочакван финал не бяха предвидили.

Сашо отново се обърна към трибунката — Аврамов нещо оживено говореше с вуйчо му. Най-сетне хората се размърдаха, чу се скърцане на столове, тропот на стъпки. Академикът се усмихна малко посърнало, махна с ръка и тръгна към него.

— Може би трябваше да вземеш колата — каза той.

— Взех я — отвърна младежът.

Старата добра кола, която палеше като кибрит. Но вътре беше много студено, младежът усещаше, че вуйчо му зъзне. От студ навярно, но може би и от нервно напрежение. Нищо, след няколко минути ще се стопли.

— Ти постъпи грозно тая вечер — каза академикът.

— Може би… Но постигнах целта си.

— Каква цел?

— Той няма да стигне там, където се бе запътил. И сега, и никога… Аз просто отрязах главата на това влечуго.

— Така си мислиш. Ако не успее при нас, може би ще успее другаде. Но ти изцапа себе си безвъзвратно.

Сашо включи на скорост, колата бавно потегли.

— Не се чувствувам ни най-малко замърсен или изцапан! — каза той сухо. — Аз просто наказах един подлец. Като си послужих при това с неговите собствени средства.

— Да, наистина с неговите собствени средства! — кимна академикът. — Защото ти не взе думата, за да го обвиниш в невежество, както доста ловко се престори пред самото събрание. А за да кажеш тия думи за брат му.

— Точно така! — съгласи се нервно младежът. — Аз не мога да си позволя лукса да подбирам средствата, когато той не ги подбира. Това значи да загубим битката.

— По-добре, отколкото да си загубиш достойнството.

— Нямам подобно усещане! — каза младежът. — Даже напротив.

— Значи, нямаш никаква съвест!

— Може би наистина нямам — отвърна Сашо.

Колата леко се подхлъзна на завоя, той намали скоростта. Трябва непременно да се сменят гумите, с тия гуми е вече опасно.

— Вуйчо — каза младежът, — даваш ли си сметка какво значи съвест?

Академикът го погледна насмешливо:

— А може би наистина трябва да ти се обясни — каза той. — Съвестта е вътрешен съдия, който ти дава възможност да различаваш доброто от злото. И по тоя начин да контролираш себе си.

— Но аз нямам никаква нужда от такъв мистичен съдия. Затова ми е съвсем достатъчен разумът.

— Изглежда, че не е достатъчен — каза академикът. — Иначе не би постъпил по тоя грозен начин. Съвестта не е само разум, тя е и усещане за света.

Двамата дълго мълчаха, после младежът малко неуверено каза:

— Изглежда, че нямам такова усещане… Аз съм свикнал да преценявам. И после за какво ми е съвест, вуйчо, аз не нося злото в себе си, както навярно не нося и доброто. Но струва ми се, че добре ги различавам, когато ги срещна по пътя си.

Вуйчо му нищо не отговори. Може би не знаеше в тоя миг какво да отговори, изглеждаше намръщен и подтиснат. Най-сетне колата спря пред дома на академика, но той не побърза да слезе.

— Какво реши за Аврамов?

— Вуйчо, точно сега не ми се иска да те оставя сам.

— А това какво е според тебе? — каза намръщен вуйчо му. — Съвест ли?

— Може би чувство на самосъхранение.

— Аз искам ти да почнеш работа с Аврамов! — каза твърдо академикът. — Това ми е нужно!

— Добре, вуйчо… Утре ще… ще излизаш ли?

— Изобщо няма да ходя никъде, докато не ми приемат оставката. Предполагам, че утре ще ме извикат.

Но го повикаха едва след една седмица. Прие го отново Спасов, макар че академикът очакваше да се срещне тоя път с председателя. В кабинета му имаше още двама хора, но Спасов му ги представи само по име. През целия разговор, който никак не мина гладко, и двамата не обелиха нито дума, сякаш изобщо не бяха в стаята.

— Ние размислихме, другарю Урумов — започна Спасов спокойно и меко. — И решихме да приемем оставката ви.

— Много ви благодаря! — каза Урумов. — Макар че вашето решение е без никакво значение за мене. Аз си бях подал оставката безвъзвратно.

Спасов го погледна обидено. Откакто бе влязъл в тоя кабинет, никой не си бе позволявал такъв тон с него.

— Защо? Ние имахме и друга възможност. Да ви пенсионираме например.

— Преувеличавате правата си, другарю подпредседател — каза насмешливо академикът. — Но и с това нямаше да ме уплашите. Вече втора година ме канят в Ленинград, там условията са много по-добри.

— Не се съмнявам… Макар че вашите идеи надали много ще ги заинтересуват.

— Вашите лични мнения не са компетентни за мен. Както и моите за вашата математика.

— Предполагам! — Гласът на Спасов ставаше все по-обиден. — Но мога да ви кажа, че това мнение се споделя и горе.

Академикът се намръщи.

— Какво е това „горе“? — запита той сухо. — Често хора като вас наричат „горе“ някоя най-обикновена канцелария. Дотам им стига достъпът.

Професор Спасов видимо се смути.

— Не е канцелария — каза той.

— И какви са възраженията? Като на Азманов?

— Не, просто вашите търсения им се виждат безперспективни.

— Слушайте, другарю Спасов, ако си скриете главата в пясъка, от това опасността няма да стане по-малка.

— Не искам да споря с вас! — каза недоволно Спасов. — Малко ли е, че ви оставяме да работите на спокойствие.

— Да, малко е! — отвърна твърдо академикът. — На мен ми е нужен нов електронен микроскоп. Иначе ще се принудя да го търся там, където го има.

Спасов го погледна втренчено.

— Вие заплашвате ли ме? — попита той раздразнено.

— Ни най-малко. Макар да ми е ясно, че рано или късно ще понесете последствията.

— Но аз ви обещах тоя микроскоп. Още през пролетта.

— Благодаря, но това не е достатъчно — каза академикът и стана от мястото си.

— Къде тръгнахте? — погледна го Спасов учудено. — Чакайте, аз съм поръчал кафе.

— Не пия кафе.

— Нищо, че не пиете. Ние още не сме завършили разговора.

Урумов отново седна, Спасов позвъни припряно, на вратата се появи секретарката.