— Вечерял ли си?

— Не съм гладен — отвърна младежът.

— Ела да ми помогнеш, Майка ти ми е задушила някакви пъдпъдъци.

Той го заведе в кухнята и отвори капака на голямата емайлирана тенджера. Беше ги задушила съвсем цели, заедно с главичките, птиците лежаха на тъжна купчина, като в някаква газова камера. Слабите им краченца, прерязани през коленете, като че ли го сочеха укоризнено с пръст.

— И сега кажи, че човекът не е най-грозният от всички хищници! — каза вуйчо му отвратен.

Но Сашо не беше виждал газова камера, пък и въображение не му достигаше за това. Напротив, яденето му се видя много вкусно.

— За какво идва Аврамов? — запита той.

— Изглеждаше доста загрижен — отвърна вуйчо му без желание. — Смята, че се готви някакъв комплот в института.

— Комплот е малко силно казано… Но ще има хър-мър, в това съм сигурен.

— Защо?

— Вуйчо, отначало аз повече се безпокоях. Особено пък сега като знам, че сам забърках тая глупава каша. Но сега, като поопознах хората, ми се струва, че страховете ти са напразни.

— Нямам абсолютно никакви страхове — каза недоволно вуйчо му. — Само че не мога да си обясня това… хм!… брожението, ако трябва да се изразя по-любезно.

— Там е работата, вуйчо, че си попаднал сред тълпа от еснафи. Повечето от тях нямат нищо общо с науката. Просто са си намерили тук хубав подслон и си гледат спокойствието. Биологията изобщо не ги интересува.

— Това не е вярно! — каза строго академикът. — Имам няколко отлични служители.

— Няколко може би има.

Академикът се замисли.

— Няма логика в твоето обяснение. Ако си гледат спокойствието — за какво ще мърморят?

— Защото им разваляш спокойствието. Ще помърморят и ще си млъкнат. Според Аврамов кой стои на дъното на тоя комплот?

— Доцент Азманов.

— Не ми се вярва! — отвърна младежът след кратко мълчание. — Вижда ми се енергичен човек.

— Какво като е енергичен? Според Аврамов той е най-опасният кариерист в института.

— Не обичам тая дума! — каза намръщен младежът. — Кой е кариерист? Който е съвестен и си гледа работата?

Вуйчо му неволно отмести чинията си. Плешивата безока главичка, потъмняла от соса, направо му вдъхваше отвращение.

— Точно обратното! — каза той. — Кариеристът не се интересува от нищо освен от своята кариера.

— И аз се интересувам от своята кариера.

Вуйчо му го погледна недоволно.

— А готов ли си да изместиш някой, който е по-способен от тебе? Да сервилничиш, да клеветиш, да нямаш собствено мнение?

— Май че не е такъв човек! — измърмори младежът. — Може би с малко по-агресивен характер, това е всичко.

— Ако искаш да знаеш, за учения и това не е много хубаво. Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение. А не да откриваш в нея себе си.

Сашо не беше съгласен, но замълча. „Не можеш да постигнеш никаква голяма цел, ако не я преследваш упорито. По-хубаво да сбъркаш, отколкото да тъпчеш на едно място. Всички стари учени сякаш се стъписват пред явленията на природата. И се страхуват да стигнат до какъвто и да е дързък извод и дръзко обобщение. Научният материал сякаш ги залива и удавя със своята необятност. Такъв учен не е истински учен“ — мислеше той. Вуйчо му сякаш усети неговите еретични мисли, защото прибави неохотно:

— Ето виж Аврамов например. Не е орел. И въпреки това е кацнал на много по-високи върхове, отколкото тебе.

— Та аз още не съм се научил да летя — отвърна младежът шеговито. — Просто съм вървял по твоите стъпки.

И това, разбира се, беше най-добрият начин да запуши устата на вуйчо си. Поговориха за туй, за онуй, после младежът си отиде. Академикът бавно мина по пустите стаи. Беше топличко, силните електрически крушки на полилеите заливаха всичко с ярка светлина. Някак си не му се искаше да остава сам със себе си тая вечер, със своите неприятни мисли. А да пусне телевизора — още по-лошо, веднага ще му надуят главата с празни приказки. Сам не разбираше защо тая история му подействува така тягостно. Много добре знаеше, че няма никаква нужда ни от постове, ни от институти. В интереса на неговата собствена работа бе да си подаде сам оставката. Разбира се, при условие че го оставят да довърши на спокойствие своето научно дело. Но кой можеше да забрани това на един световен учен, каквито и клевети да измислят?

Той влезе в спалнята, която, откато се грижеше сестра му за нея, просто светеше от чистота. Все пак отвори прозореца, за да се проветри. Навън вятърът бе спрял, снегът спокойно настилаше задното дворче, все още неосквернено от никакви човешки стъпки. Ако, продължи тъй, до утре ще навали хубав сняг и даже електрическите стълбове ще имат високи бели шапки. Колко различна беше тая студена и свежа нощ от оная, септемврийската, която никога нямаше да забрави.

Той се върна бавно назад по пустите тъмни улици, по които не проблясваше никаква светлина. И площадът беше съвършено пуст, само пред сградата на милицията светеше силна електрическа крушка. На пост стоеше някакъв младеж в бяла риза и хубав син костюм, съвършено плешив. Приличаше на млад адвокат и млад лекар, току-що започнал кариерата си, забравен тук по някакво недоразумение. Но академикът забеляза, че здраво стискаше шмайзера си, очите му бяха бодри. Урумов спря нерешително пред него, главата му бе съвсем празна.

— Какво има, другарю? — запита младежът.

Гласът му — като на млад учтив зъболекар. И то пред своя пръв лекомислен клиент.

— Искам да говоря с вашия началник.

— По какъв въпрос?

— По секретен, бих казал. Трябва да направя много важно съобщение.

Младежът ни най-малко не се учуди. Навярно всеки ден идваха хора с важни съобщения.

— Влезте — каза той. — Първата врата вляво.

В тясното антре спокойно хъркаше на стола друг младеж. На първата врата вляво имаше надпис. „Комендант“, изписан доста грижливо на ръка с червен молив. И вратата беше доста разкошна — голяма, дъбова, с красива бронзова дръжка. Беше строена навярно в началото на века като административна сграда към баните. За да не събуди часовоя, той потропа съвсем тихичко и веднага влезе. И спря нерешително пред прага.

Стаята беше много широка, с гипсови стени в избеляло синьо и златно. Грамаден кристален полилей хвърляше слаба, унила светлина, тъй като на нея бяха оставени само две-три бели изкуствени свещички. Но това той забеляза много по-късно, сега го стресна видът на самия комендант. Зад бюрото седеше съвсем младо момиче в батистена блузка, затворена на якичката с красива старинна брошка. Сините й студени очи бяха втренчени право в него, но сякаш не го виждаше, защото точно в тоя момент говореше по телефона.

— Какво като е акционер? Ама разберете, другарю Белчев, че трябваше да раздадем нещо на хората. Тука кой знае откога не са давали наряди за платове, Не може само с речи, трябва все пак да се направи нещичко… Да, да, добре, разбирам, какво като си подаде оставката? Ами ще си изберете друг регент, мога да ви препоръчам вуйчо си… Не се подигравам, вие се подигравате с мене. Искате сега да тръгна от дом на дом и да почна да събирам това, което съм раздала? — Тя тръсна ядосано слушалката. — Заповядайте, господин професоре — каза любезно момичето. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да говоря с коменданта.

— Аз съм комендантът.

Урумов я погледна недоверчиво. А защо да не е комендант, щом може да говори на такъв език с центъра? В края на краищата така е по-добре, ще има поне работа с човек, който го познава. Той пристъпи няколко крачки и се огледа за стол. И едва сега видя, че в стаята има още един човек. Беше коленичил в самия ъгъл, с гръб към стаята, белите му ръчички бяха издигнати молитвено към тавана. Наистина се молеше, макар и само с няколко отчаяни и плачливи думи. „Господи Исусе Христе, помилуй грешния! Господи Исусе Христе, помилуй грешния!“

— Не му обръщайте внимание — каза с лека досада момичето. — От два часа ми каканиже едно и също. Казва се Козарев, може би го познавате. Като си помисля какъв беше наперен и важен.