Обърна се и тръгна по пътеката. Тя продължи след него като замаяна, без да мисли и без да разбира. Великолепните психолози навярно биха се стреснали от изумление. И биха потърсили някакво обяснение в старите справочници и ръководства. Атавистично чувство от неизвестен произход. Неовладяно, инферно въпреки всички усилия на биолозите в областта на направляващата наследственост. Но тя все тъй си вървеше и по лицето й течеха сълзи. След малко той отново се обърна. Тоя път погледът му бе много по-мек.

— Върви десетина крачки след мене… И тихичко, много тихичко…

Тя вървеше тихичко. Не като него, разбира се, гой вървеше по-тихо от елените в дивия лес. Ина старателно избираше къде да стъпва, движеше се едва ли не на пръсти. Всичко беше като сън. Като невероятен сън.

Той забави стъпките си, после се спря. И тя замръзна на мястото си зад гърба му. Баян притаи дъх — сега много добре виждаше вълка. Не беше го виждал друг път — беше млад вълк, но много едър, с могъщи челюсти. Не изглеждаше самоуверен като неговия приятел — стария вълк. Свит на сива, настръхнала купчина, той лакомо дъвчеше заека, хванат в капана. Навярно бе много гладен, за да не го усети. Навярно дъхът на кръвта го бе замаял докрай. Баян чуваше как челюстите трошат слабите кости на животното, виждаше кървавите петна по кафеникавата козина.

Баян заби копието в земята и с мигновено движение свали лъка от гърба си. Вълкът чу тоя звук, очите му блеснаха. И бавно вдигна окървавената си муцуна от заека. Пред него бе човекът, който тъкмо опъваше лъка си. Неведнъж бе срещал човек. Знаеше, че трябва веднага да скочи напред или встрани. Така правеха другите вълци. Но той бе млад вълк, страшните човешки очи сякаш му бяха отнели силата. Само изръмжа страшно, козината на гърба му диво настръхна. Дори не чу как бръмна стрелата, но усети как се заби дълбоко във врата му.

Острата болка го прикова само за миг. След това яростта изпълни с кръв очите и сякаш го заслепи. Вълкът скочи с все сила към човека. Беше твърде далече, за да го настигне само с един скок. Но яростта му беше толкова страшна, че вече усещаше между зъбите си бялото човешко гърло.

Баян чакаше неподвижен, с вдигнато копие. Нищо не трепна в него — ни око, ни мускул. Вълкът направи последния решителен скок, в устата му като пламък светна кървавият език. И в същия миг Баян замахна с все сила, копието с жестока точност се впи в зиналата уста. Но скокът беше така мощен и сблъскването толкова силно, че той едва не загуби равновесие. Като не можеше да направи нищо друго, просто пусна копието и се измести встрани. Тежкият труп рухна точно там, където преди малко бе стоял самият той. Баян със светкавична бързина измъкна ножа си. И веднага разбра, че е излишно. Копието бе преминало през цялото гърло и навярно бе пронизало сърцето. Сивата купчина от козина само конвулсивно потръпваше.

Девойката видя всичко — от първия до последния миг. Тя дори не разбра кога се е приближила. Но видя последния скок на животното, удара, който го прониза. От устата й излетя слаб писък на ужас и удовлетворение. Вълкът се сгромоляса на земята. Тя дори не дишаше, но усещаше, че сърцето й ликува. Наистина трепереше и ликуваше — нейното сърце, което великолепните психолози едва ли познаваха. Той се беше избавил. Тя се беше избавила. Те бяха живи. Небето светлееше над тях, зеленикаво и прозирно. Останала бе само една звезда на него, също така прозирна и бледа, готова да се стопи всеки миг във виделината на небето.

Баян се обърна и я погледна. Нищо особено нямаше в тоя поглед — нито жестокост, нито гордост — само мъничко тревога и загриженост. Но лицето му бързо се успокои. Приближи до нея спокойно и каза простичко:

— Видя ли?

— Да, видях всичко…

Внезапно Баян се усмихна.

— Лошо ли направих? — запита той.

— Не — защо?

— Как защо? Ти казваше, че е лошо да се убиват животните.

— Но той… той уби зайчето! — тя не усещаше, че заеква. — Той искаше да убие и тебе…

— Така е — каза Баян и очите му се усмихнаха. — Човешката кожа е много тънка, трябва да си я пазим…

Тя мълчеше засрамена.

— Ами вие нямате ли оръжия? — запита той.

— Имаме…

— А защо ви са? Нали във вашето време никой никого не убива?

— Да, наистина никой никого не убива — потвърди тя. — Повече от сто години нито един човек не е убил друг човек… За нищо, по никакъв повод… Освен неволно, разбира се — при катастрофи.

— Какво е това?

— Не мога да ти го обясня… Както не мога да ти обясня защо още имаме оръжие, макар и в складовете. Никой не може да обясни. Все пак се плашим от нещо — и ние не знаем от какво. Може би от някакви пришълци от космоса… Но и това няма да разбереш…

— Разбирам го.

— Не, не разбираш… Това не са скити, това е нещо съвсем друго. А оръжието, изглежда, пазим поради нещо в душата си. Страхуваме се да се разделим с него.

— Човек без оръжие е слаб — отсече Баян. — Зверовете имат зъби и нокти… А човекът оръжие…

— Ние няма от какво да се пазим, Баян… Може би само от себе си.

Но той не й повярва. Замълча и погледна към небето. Там и последната звездица бе изчезнала.

— Да вървим — каза той. — Трябва да издоя козите.

Тя се усмихна — убиец на зверове и дояч на кози. Всъщност и двете неща му приличаха. Какво ли би казал Алек за такъв човек — Алек с тънките сини пръсти, който не бе докосвал през живота си дори ухо на магаре. Навярно би изтръпнал от ужас. Тя отново се усмихваше, като си ги представяше един до друг.

— Защо се смееш?

— Нищо.

Той я хвана леко за лакътя, за да я изведе на пътеката. Тоя път тя не потрепера от неговото докосване. Усети само топлината на ръката му — така приятна в хладината на утрото. И едва сега видя, че е само с пижамата си — със смешните панталони, които така много го стряскаха. И тръгна пред него с чувството, че е смешна и мъничка, с чувството, че е жива, че се е избавила от смъртна опасност. Такива неща не се случваха в нейния свят, в който смъртта бе просто инцидент и вече никой не мислеше сериозно за нея, но тука живееха със смъртта, тя беше около тях. Това правеше живота им така странен, така скъп, така истински. И може би затова изпълнен с толкова смут и вътрешно движение. Но сега не й се искаше да мисли за нищо. Просто вървеше пред него, смешна и мъничка, глупава и безсилна.

Ина влезе в хижата да се облече, а Баян се запъти към козите си. Бяха само три и през нощта ги държеше затворени в малка кошара недалеч от хижата. Тъкмо бе започнал да дои едната от тях, и му се стори, че чу някакъв слаб шум в храстите. Погледна нататък — нищо. Но неговият опитен поглед долови слабото трептене на едно клонче. Човек или звяр? Не, не можеше да бъде звяр. Той стана бързо и с леки стъпки забърза нататък. И тъкмо навреме, за да види снишената фигура на човек, който се мъчеше да се измъкне незабелязано из храсталака. Баян се затича след него. Но непознатият навярно бе чул стъпките му, защото с все сила побягна. И все пак преследването не трая дълго. В цялото племе нямаше по-бързоног човек от младия княз. Той го настигна, хвърли се със скок върху него и го повали на земята. Двамата се сборичкаха, Баян лесно го обърна по гръб. И се отдръпна учудено назад…

— Слав, ти ли си?

Едро, малко глуповато лице, сини гузни очи. Та той бе един от връстниците му в селището, като деца другаруваха.

— Аз съм — отвърна сърдито беглецът.

— Ами тогава защо бягаш?

— Защото ти ме подгони…

Баян веднага разбра, че Слав го лъжеше. Нямаше никаква причина да бяга, освен ако…

— Видя ли я?

— Видях я — отвърна Слав намусено.

— Кога я видя?…

— Ами сега, преди малко… Идвах при тебе и ви видях… Ама не повярвах на очите си, да ти кажа… Коя е тя Баяне?…

Младежът се намръщи. Знаеше, че непременно ще се случи някой ден — да я видят. Но не очакваше да се случи толкова скоро.

— То не е твоя работа — каза той строго. — Нищо не си видял, нищо не си чул… Хайде, стани…

Слав стана.