— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.

На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.

Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на „представлението“ Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.

— Мадам де Вол, налага се да поговорим с вас! — каза Дюран.

Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.

— Жан, заведи я в стаята! — разпореди Дюран. — И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.

— Бъдете спокоен, господин Дюран.

Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.

— Поздравявайте, Мишел! — каза Дюран доволно. — Виждам, че чудесно изпълни ролята си.

— Вече два дена репетирам, господин инспекторе, сега вече спокойно мога да стана и киноартист.

— Как реагира?

— Нали видяхте? Все едно, че видя смъртта си. Дори си изпусна чантата.

Дюран взе чантата и я отвори.

— Може пък да намерим нещичко — измърмори той, — преди да сме почнали разпита.

— Предполагам какво може да се намери.

— По-добре е да видим. Чантата беше доста пълна, предимно с тоалетни принадлежности. Дълго трябваше да ги вадят една след друга. Най-сетне откриха солиден пакет, пълен с пачки пари — всичките стофранкови. Едва на дъното лежеше доста голяма инкрустирана кутия. Дюран внимателно я положи на масата и отвори капака.

Съдържанието й блесна и затрептя на светлината, която идваше от прозореца. Беше пълна със скъпоценности. Дюран започна да ги вади внимателно, с неочаквано нежни за неговите грубички ръце движения. Имаше диадеми, брошки, колиета, браслети — всичко, което една кралица би могла да си пожелае. Скъпоценните камъни сияеха и горяха като живи. „Съвсем не приличат на мърлявия изумруд от кутията за енфие“ — мислеше Димов.

Изведнаж Дюран възкликна възбудено:

— Дяволите да ме вземат… Ами това са скъпоценностите от „Мавритания“!

— От коя „Мавритания“?

— Преди половин година от кораба „Мавритания“, който пътуваше за Атина, бяха откраднати диаманти за десетки милиони долари… Не сте ли чели? От съпругата на американския милиардер Доналд.

Дюран ги гледаше с алчен поглед. Изглеждаше извънредно развълнуван, едва ли не бе загубил присъствие на духа. Димов снизходително се усмихна.

— Защо се смеете? — кресна изведнаж Дюран. — Ами това е успех, колега, невероятен успех. Можете ли да си представите как ще се облещи нашият директор, като му ги тръсна на бюрото?

И все още не можеше да откъсне погледа си от тях.

— Трябва да почнем разпита! — каза Димов неспокойно.

Едва сега инспекторът дойде на себе си.

— Да, да, прав сте…

За разпита бяха наели апартамент на същия етаж. Когато влязоха, мадам де Вол седеше на малкото диванче в спалнята, облечено в златиста дамаска. Изглеждаше притихнала и сразена, но все пак с удивително свежо лице, сякаш недокоснато от събитията. Разположен удобно на един стол, Жан я следеше като ястреб, без да я изпусне нито за миг от погледа си. „Тия млади хора — мислеше Димов — могат да бъдат по-студени и от лед.“ Според него, един стилен инспектор при всички положения трябваше да бъде малко по-милостив и по-внимателен към жените.

Но навярно инспектор Дюран беше далеч от тая мисъл. В тишината гласът му прозвуча почти жестоко:

— Кажете, мадам де Вол, защо се опитахте да убиете Пиер Кулон? Защо стреляхте срещу него?

Мадам де Вол погледна инспектора, забави се само един миг и каза тихо:

— Не съм стреляла по никого.

„Значи, съвзела се е“ — помисли Димов с някакво странно облекчение. Каквато и да бе тая жена, все пак тя бе живяла между вълци. Но Дюран само я погледна с презрение.

— Късно е за лъжи и преструвки. Предупреждавам ви, че с това само отежнявате своето положение.

— Не съм стреляла по никого — повтори мадам де Вол. Гласът й звучеше равно и съвсем безизразно.

— Това са показания на Пиер Кулрн.

— Вие ме шантажирате, инспекторе. Пиер Кулон не може да ви каже нещо, което не е истина.

— Искате да кажете, че нямате нищо общо с тая работа?

— Нямам нищо общо със самоубийството на Кулон.

— Тогава защо побягнахте? — запита Дюран със спотаена ярост. — Защо взехте фалшиво име? Защо си послужихте е фалшив паспорт?

— Защото се уплаших.

— От какво се уплашихте?

— Уплаших се, като разбрах, че Кулон е в ръцете ви. Аз бях съучастничка на Периа в неговите работи. Но знаех, че и Кулон е изцяло в течение.

— Познавате ли и някои други от бандата?

— Не, само тях.

— Може би ще си припомните и някои, други — каза Дюран. — Добре, разкажете, каквото знаете.

— Та аз изобщо не познавах Кулон — продължи мадам де Вол. — За него и за дейността му научих едва няколко дена преди убийството на Периа.

— От кого?

— От Периа, разбира се. Когато той бе принуден от обстоятелствата да замине за Бейрут под името Кулон. Аз знаех, разбира се, много добре кой е Кулон и какво представлява той за парижкото общество. Тогава Периа ми призна, че Кулон също като мене работи за него. Предполагам, че той е пласирал крадените скъпоценности.

— А вие?

Аз работех за Периа близо три години. Използувах своя дипломатически имунитет и пренасях през границата крадените скъпоценности. Последния път трябваше да пренеса скъпоценностите на мисис Доналд, откраднати от „Мавритания“. Разбира се, те бяха нарочно пренесени в Бейрут, където аз работя. Можеше да ги получи само Периа и никой друг. Тогава той се реши на тая постъпка — да замине за Бейрут под името на Кулон. С негово съгласие, разбира се. Там работата се свърши благополучно, той ми предаде скъпоценностите на мисис Доналд. И едва в последния момент, когато тръгнахме от Бейрут, ми каза, че ще се срещне на софийското летище с Кулон и там отново ще сменят своите самоличности.

— Защо пътувахте заедно?

Периа го поиска. Всъщност тоя път е наистина най-безопасен. В София няма Интерпол. Там никой не познава ни Периа, ни Кулон.

— По-нататък…

— На летището в София изобщо не видях Кулон. Както се бяхме уговорили, аз просто станах сутринта и отидох на самолета.

— Не ви ли направи впечатление, че Периа не е заедно с вас?

— Естествено. Но аз разбрах това едва в чуждестранната чакалня. Беше вече късно, в никой случай не можех да се върна назад и да го търся. Само това не можех да сторя, дори да имах възможност. Пък и не отдадох кой знае какво значение на тоя факт. Помислих си, че Периа чисто и просто се е успал. Доколкото бях забелязала, той доста добре се черпеше с уиски предната вечер.

— А Кулон не ви ли се обади?

— Да, когато бяхме на пистата, преди да се качим на самолета, той се приближи незабелязано до мене. И успя само да ми пошушне: „Нещо е станало с Периа. Пазете скъпоценностите у вас. И по никакъв начин няма да се свързвате с мене, докато не ви се обадя.“ Така и направих.

— В Париж той не ви ли се обади?

— Не. За последен път го чух и видях в самолета.

— Позволете ми да ви кажа, че лъжете безобразно, госпожо. Вие сте били в дома на Кулон в деня на неговото убийство. Скрили сте се в съседната стая и сте подслушали нашия разговор. Вие сте разбрали, че Кулон е разкрит и предстои неговото арестуване. Вие сте го убили, за да не ви издаде, И да заграбите скъпоценностите, които само той е знаел, че са у вас. Направили сте чудесна сделка. Но сте сбъркали — за себе си, искам да кажа. Ако го бяхте застреляли истински, както би постъпил всеки обикновен бандит, сега нямаше да бъдете в ръцете ни. Но вие и тоя път сте се опитали да хитрувате, искали сте да имитирате самоубийство. За ваше нещастие един куршум не се е оказал достатъчен.