— Ето, това е жилището на Периа — каза Дюран. На масивната врата нямаше никаква табелка с името му — очевидно Периа не държеше особено да знаят къде точно живее. Дюран отвори с ключа си и влязоха.

— Откъде да започнем? — запита Дюран.

— Предпочитам от спалнята.

Грамадна спалня с богати мебели, широко двойно легло. Всичко в пълен порядък. Всичко доста скъпо, доста модерно и в същото време доста безвкусно. Поне така мислеше Димов. И сподели своята мисъл с Дюран.

— Не намирам — отвърна колебливо Дюран. — Макар че за нищо на света не бих купил такива кресла…

— В такъв портокалов цвят.

— Не е толкова въпросът за цвета — отвърна Дюран. — Но бих се чувствувал в тях като сладолед в чаша.

Димов веднага се запъти към гардероба. Беше необикновено голям, вграден гардероб, който заемаше цялата стена. Веднага си личеше, че Периа е бил рядко конте — всичко беше претъпкано с костюми, ризи, пижами, спортни блузи и пуловери. А обувките сякаш бяха безчет.

— Господин Дюран, не ви ли прави впечатление колко много костюми? — каза Димов. — И колко обувки!

— Ни най-малко — призна си Дюран. — Периа винаги си е бил конте.

— Когато пътувам в чужбина, винаги си взимам поне два костюма — продължи Димов — Както и вие, когато дойдохте в София… А в куфара на Периа нямаше нито един.

— Да, наистина — измърмори Дюран. — Но той е стоял в Истанбул само два дена. А за два дена един костюм е съвсем достатъчен.

— И вие стояхте в София два дни… И при това по служебна работа. А на всички е известно, че Периа е човек на нощния живот. В Истанбул има много хубави нощни заведения. Не може да се отиде там в спортен костюм.

— Капризите на богатите хора са понякога удивителни! — отвърна уклончиво Дюран.

След като Димов прегледа внимателно спалнята, двамата минаха в кабинета. Не приличаше никак на кабинет на интелектуалец — не се виждаха никаква библиотека, никакви книги по етажерките, нищо освен телефонният указател. Но затова пък имаше достатъчно много снимки по стените, на артистки предимно, доста оскъдно облечени, някои съвсем годи. Имаше освен това снимки на конни и автомобилни състезания, на кучета, на боксьори. Много солидно бюро. Стените бяха гипсови, разноцветни, в прекалено гъсти и силни тонове. Не много голям, но стилен бар. Само стената зад бюрото бе покрита цялата с тежка дървена ламперия.

Димов прекара в оглед на кабинета повече от час. Накрая Дюран се попритесни — минаваше обед, а един истински французин надали би се отказал от най-хубавото удоволствие на деня без някаква извънредно уважителна причина. Особено внимание Димов отдели на пода, застлан с луксозен оранжев мокет. След това дълго разглежда съдържанието на бара. И най-сетне изправи гръб.

— Когато направихте първия оглед, имахте ли впечатление, че в апартамента е тършувано?

— Не, всичко си беше в пълен порядък.

— Това трябваше и да се очаква — отвърна доволен Димов.

Тоя човек наистина като че ли търсеше доказателствата си в обикновеното и нормалното. Или поне така мислеше Дюран. Димов седна на един от столовете и се усмихна. — Нито един старинен предмет в цялата къща! — каза той. — Пък и за какво му е? Очевидно Периа е предпочитал скъпоценните камъни в чист вид… И то най-скъпите.

— Да, поне това е доказано — съгласи се охотно Дюран.

— Как намерихте прозореца? Отворен или затворен?

— Двете крила бяха широко отворени.

— Защо? — запита Димов. — Когато отивате в чужбина, оставяте ли си прозорците отворени?

— Сега е лято.

— Какво като е лято?

— Аз пък питам: какво като са отворени? — каза Дюран малко нетърпеливо.

— Ще ви кажа какво… Прозорците са били нарочно отворени, за да се проветри кабинетът… И то не от Периа… Защото, господин Дюран, цялото помещение е било изпълнено с една особена, тежка миризма. Много специфична при това. Вашите специалисти веднага биха я различили.

— Ставате доста загадъчен! — каза Дюран. — И, според вас, каква е била тая миризма?

— Във всеки случай не на дамски парфюм. Господин Дюран, много съжалявам, но трябва да се свали ламперията на това място.

И Димов съвсем точно очерта мястото, където трябва да се свали ламперията. Дюран го погледна твърде озадачено.

— Необходимо ли е?

— Съвсем. И бъдете спокоен, гледката ще ви възнагради за всички безпокойства.

Дюран отиде до телефона и набра някакъв номер:

— Да дойде Роже с цялата група! — каза той.

— Момент! — обади се Димов. — Може да донесе няколко сандвича. Предполагам, че ще се позабавим.

Тук Дюран изведнаж се оживи. Той обясни какви точно да бъдат сандвичите, после добави:

— И три-четири бири… Да, „Шампиньол“… Както винаги…

— Вие сте прав! — каза шеговито Димов. — В барчето няма нито една бутилка бира. И дори вино… Изключително концентрати.

— Може би бирата е в хладилника? — предположи Дюран.

Потърсиха в хладилника, но и там не намериха. Дюран се върна в кабинета доста разочарован.

— Какво искаме от такъв тип? — измърмори той. — За него бирата е като за нас сиропът.

Димов отново надникна в барчето и извади оттам една бутилка. Докато я гледаше колебливо, Дюран се обади. … — Това е канадско уиски, и при това истински „Бурбон“. Някои го харесват повече от шотландското.

— Чудесно! — каза Димов. — Можем да си позволим, няколко глътки. Просто от любопитство… Защото май е екъпичко за нашите инспекторски джобове…

Намериха лед, наляха по два пръста във високите красиви чаши.

— Наздраве! — каза Димов. — Имам чувството, че ако Периа ни види от оня свят, истински ще се зарадва.

— Защо мислите така? — погледна го Дюран.

— Защото сме на път да отмъстим за смъртта му… И сега за пръв път съчувствува на омразните „фликове“…

Скоро пристигна Роже със своята оперативна група. Имаха достатъчно време да си похапнат вкусните сандвичи и да ги полеят с няколко чаши превъзходна, добре изстудена бира. В топлия летен следобед тя напълно ги възстанови. Настроението на Дюран мигновено се поправи.

— Тая бира наистина е чудесна! — каза Димов. — По нищо не отстъпва на туборга…

— Даже напротив — съгласи се охотно Дюран. — При това е много по-евтина… Особено ако се купи от бюфета на „Лафайет“.

Роже и двамата му помощници работиха мълчаливо повече от половин час. Най-сетне Дюран започна да губи търпение.

— Ама какво става с вас? — запита той. — Толкова ли е трудно да се свали една ламперия?

— Под нея има желязна конструкция, господин Дюран.

— Желязна конструкция?

— Ами много естествено — обади се Димов. — Ламперията очевидно се премества с някакъв механизъм… Но не можах да разбера как се задействува…

Това беше съвсем достатъчно Дюран да стане от мястото си и да отиде при другите. Очевидно досега не бе вярвал, че ще намерят нещо. И наистина след четвърт, час успяха да свалят ламперията. И Димов видя точно това, което очакваше да види. В стената бе вграден неголям металически сейф. Вместо ключалка имаше ролка с шифър. Но сега ролката бе разбита с електрожен, капакът бе леко открехнат. Дюран гледаше и сякаш не вярваше на очите си.

— Сейф! — измърмори.

— Да, сейф — съгласи се Димов. — Но разбит и празен.

Дюран извади носната си кърпичка и отвори докрай вратата на сейфа. Наистина бе съвсем празен.

— Това ли очаквахте да намерите? — запита Дюран тихо и сериозно.

— Да, точно това.

— А какво Ви даваше основание?

— Ами преди всичко моята хипотеза — отвърна Димов. — И, второ, на мокета точно пред касетката намерих ей това нещо.

И той показа на Дюран нещо съвсем дребно, което държеше между пръстите си. Дюран го взе и го разгледа внимателно.

— Парченце сплав — каза съвсем тихо. — Навярно е отхвръкнало при работата с еледтрожена. Интересно как не сме го забелязали.

— Обикнбвено човек намира това, което търси. А престъпникът изобщо не го е търсил. Той е знаел много добре, че има сейф и къде се намира. Знаел е дори тайната на механизма. Предполагам, че е знаел и какво има в сейфа… Не е знаел само шифъра… И затова се е принудил да разбие с електрожен сейфа.