Тъй минаха десетина дни — до един пусти и безсмислени, сякаш изведнъж се бе оказал на дъното на отдавна изсъхнал кладенец. Не виждаше нищо освен малкото кръгче небе над главата, неизменно синьо, но безнадеждно. И един ден той забеляза, че нейният прозорец е отворен, тя се бе върнала. Нищо не се виждаше в стаята — никакво движение, никакво присъствие на човек. Пък какво можеше да види там? Своето спасение? — както блудкаво му бе подхвърлил Кавендиш. И все пак отново почувствува леко вълнение, съвсем същото, както при вида на мъртвата катеричка. А може би смъртта и любовта наистина вървят заедно, както някога подхвърлят в книгите глупците писатели.

И така се случи първото чудо — той не отиде на своята утринна разходка. Просто остана у дома си. Мрзкът в нейната стая бавно се разреждаше, от небитието започнаха да изплават мебели и предмети. Той чакаше. Но чакаше спокойно, без притеснение и все пак с някаква вътрешна стаеност, която преди не бе усещал. Навярно така чака бръмбарът мравколов на дъното на своята пясъчна дупка. Така чакат гущерът, леопардът, боата — така чакат своята вездесъща храна. Едва към шест часа той усети някакво движение из стаята, сякаш се раздвижиха мрачините и сенките. Изведнъж във виделината щръкнаха две бели красиви ръце, вдигнати към небето — обличаше се навярно. И едва тогава се появи пред прозорец с жълтата си рокличка, несресана, може би недоспала. Провя се откровено и открито, без да си закрие устата с ръка, светнаха чисти и бели зъби.

Той я наблюдаваше с притаен дъх. Наистина беше красива, сега много добре я виждаше. Косите й бяха тъмнобакърени, кожата много бяла, очите сини навярно или зеленикави, но с много ясен отблясък, може би от светлината на утринното небе. Нищо, стоеше си там, безцелно и равнодушно, лицето й светеше. Просто се радваше на чистотата на утрото или пък инстинктивно гълташе прохладния въздух, все още незамърсен от грубите изпарения на деня. Струваше му се непостижима в тоя миг. Той не знаеше все още най-простата човешка истина — истински красиви са само далечните и непостижими неща. Непостижимо красиви са брилянтите, звездите, снеговете на Килиманджаро, езерата на Тян Шан. И жените са красиви само когато са далечни и непостижими. Тая наистина не беше чак толкова далече, но между тях се простираше улицата, все още хладна и тъмна пропаст в тоя час на деня. После тя изчезна.

Още два дни Неси изпусна утринната си разходка. И двата пъти тя се появи на прозореца само за мигове, колкото да погледне утринното небе, после изчезваше. Втория път му се стори, че го погледна — за повече от миг, да, доста повече, сякаш искаше да си припомни кой е той. Нито веднъж не я видя да излезе на улицата. Може би беше студентка, четеше усилено за есенната сесия — какво друго можеше да помисли?

След това Неси отиваше на работа, неудовлетворен и празен. Отваряше папката, поглеждаше равнодушно листовете. Дали това не е началото на любовта? И веднага отхвърляше тая мисъл с отвращение. Дори да е така — трябва да се съпротивлява. Любовта му се струваше нещо неестествено и примитивно, някаква лъжа или заблуждение, някаква груба деформация на съзнанието. И навярно приличаше по нещо и на алкохола, и на мъртвата катеричка в зъбите на подивялата котка. Най-добре е да забрави всичко с решително усилие на волята. Да забрави нейния прозорец, да си гледа спокойно работата. Но как можеше да си гледа спокойно работата, когато сърцето му бе така опустяло за нея. Сега формулите и цифрите му се виждаха като безвкусна слама, бълвана от металните уста на ярмомелката.

И все пак той отдавна знаеше, че най-добре ще се отървеш от нещо, като го преживееш. Тогава, какво му пречи да се запознае с момичето? Като взе това решение, той изведнъж се облекчи, сякаш бе свършил половината работа. Всъщност никога досега не го бе вършил. Никога не се хвърляше върху плячката като ягуар, нито пък я преследваше до пълно изтощение като чакалите. Достатъчно беше да протегне като мравояд влажния си език и по него веднага се налепваха десетки мравки. Оставаше най-лесното — да ги глътне. А защо да не мине по най-преките пътища, истинските пълководци удрят право в челото, без да търсят обходни движения.

И тъй една сутрин той позвъни на апартамента, в който предполагаше, че живее тя. След малко зад вратата се чуха леки стъпки, на прага се появи момичето. Широка радостна усмивка бе озарила лицето й, но като го видя — мигновено угасна. Очевидно бе очаквала друг човек, неговото внезапно появяване я стресна. Беше облечена все в тая жълта басмена рокличка, която навярно носеше само у дома. Съвсем боса, несресана, може би дори още неумита, тя сякаш току-що бе станала от сън. Не, нямаше начин да не я стресне. Усещаше как нещо я тегли назад, може би щеше да хласне вратата под носа му, но той побърза да я изпревари, ако може…

— Казвам се Анастас Алексиев… — започна Неси.

— Да, познавам ви! — отвърна внезапно тя.

— Вие ме познавате?

— Ами да, нали живеете срещу нас. — Тя се усмихна. — И аз съм математичка, студентка, разбира се.

Кой знае защо, това не му хареса. Може би по начало не обичаше жени, които се занимават с чисто мъжки науки.

— Да, чудесно — отвърна той. — Знаете ли, всъщност аз… исках… — Той се обърка за миг, такива работи никога не му се бяха случвали.

— Вие мене ли търсите? — погледна го тя учудено.

— Вас, разбира се… Тъкмо туй исках да ви обясня.

— Ами влезте! — каза тя малко смутено. — Влезте, щом сте дошли!

Последните й думи не бяха кой знае колко окуражителни. И все пак той тръгна след нея, фигурата й, може би защото беше съвсем боса, сега му се струваше много по-ниска, отколкото бе очаквал. Минаха през тъмно антре, после през овехтял хол, пълен със стари напукани мебели. Един бухал с жълти стъклени очи го погледна втренчено, преди да влезе в нейната стая. Едва там той се поогледа — големичка стая, на доста празна. Имаше само един диван, покрит със съшити ярешки кожи, няколко провинциални възглавнички, голям гардероб, издут накриво там, където някога е имало печка. Два стола, маса. На масата, той забеляза много добре, имаше учебник по топология, с акуратно поставен молив между отворените страници. Тя стоеше пред него, все още малко смутена.

— Извинете, но трябва да се облека.

— Моля ви се.

Тя извади нещичко от гардероба си и излезе вън. Вече не се знаеше кой от двамата е повече изненадан — той или тя. Неси мъчно можеше да повярва на очите си. Тя просто не беше хубава. Не, всъщност наистина беше хубава, но красива в никакъв случай. Преди всичко му се видя много обикновена. Само кожата беше съвсем хубава, бяла и деликатна. И все пак нямаше в нея оная вътрешна светлина, която очакваше да види. Оная светлина, която може би идваше ог утрото. И очите й бяха обикновени — сини, не поразяваха като очите на Фани със своя трескав отблясък. И не беше дори колкото Фани гъвкава, силна и изненадваща. Беше просто обикновена, по двете й ръце растеше доста силен златист мъх.

След малко момичето се върна — черна пола и лилава блузка с отворено деколте. Тоя път му се видя малко по-хубава, още повече че се бе повдигнала на токчетата си. Тя седна срещу него на кушетката с ярешка кожа и провинциални възглавнички с прибрани като на гимназистка колене. През цялото време той усещаше в ясния й поглед нейния затаен въпрос — какво търси тук? За какво е дошъл? Разбира се, нямаше да мине без някакво прилично обяснение.

— Знаете ли, че живея насреща?

— Да, разбира се. Та ние сме прозорец срещу прозорец.

— Точно така.

— И аз съм ви виждала. А хазайката ми обясни кой сте вие.

Добре беше направила тая хазайка, това облекчаваше най-трудната част от неговите собствени обяснения. Но останалата част?

— Знаете ли, като всеки математик аз съм човек с позитивен ум. Гледал съм ви и аз на прозореца — мернете се, изчезнете. Коя сте вие? Моят ум трудно се примирява с неизвестности. Свикнал съм винаги да търся отговор и решение. Кажете ми сега искрено — отегчава ли ви моето присъствие?