Смътно познат глас казва:

— Господин Рийд Болдуин, обажда се Нейтън Кули. Получих писмото ви.

Нареждам си да говоря бавно и гърлено.

— Да, господин Кули, благодаря за обаждането. — Разбира се, че е получил писмото ми, иначе откъде ще има телефонния ми номер?

— Кога искате да поговорим? — пита.

— По всяко време. В момента съм във Вашингтон, днес приключихме със снимките. Очаквам кратко затишие, така че в момента е идеално. А при вас?

— Никъде няма да ходя. Как ме намерихте?

— Чрез интернет. В наше време трудно можеш да се скриеш.

— Да, сигурно. Обикновено спя до късно, после работя в бара докъм два след полунощ.

— Какво ще кажете да обядваме утре? — питам го май прекалено нетърпеливо. — Само ние двамата, никакви камери, никакви диктофони, нищо такова. Аз черпя.

Мълчание. Притаявам дъх.

— Ами добре. Къде?

— Това е ваша територия, господин Кули. Вие изберете времето и мястото. Аз ще дойда.

— Добре, на изхода за Радфорд от магистрала Осемдесет и едно има ресторантче, казва се „Спънкис“. Ще ви чакам утре в дванайсет.

— Ще дойда.

— Как ще ви позная? — пита той и аз едва не изпускам телефона.

Проблемът с разпознаването е много по-сериозен, отколкото си дава сметка Кули. Подложил съм се на операция, която изцяло е променила лицето ми. Бръсна главата си през ден, а брадата — веднъж седмично. Отслабнал съм с десет килограма. Нося очила с червени рогови рамки, черни фланелки, имитации на спортни сака на „Армани“ и платнени обувки, каквито ще намериш само в Маями или в Лос Анджелис. Имам различно име, различен глас и дикция.

Цялата тази шарада е старателно сглобена не за да подвежда хората, които искат да ме следят или да ме убият, а за да скрия истинската си самоличност от вас, господин Нейтън Кули.

— Висок съм метър и осемдесет, чернокож, слаб, с гола глава и ще нося бяла панамена шапка — отговарям му.

— Чернокож ли сте? — изломотва той.

— Да. Проблем ли е?

— Не. Ще се видим утре.

Връщам се на масата, където Ванеса ме чака притеснено.

— Беше Кули — казвам. — Ще се срещнем утре.

— Давай — усмихва се тя.

Довършваме вечерята си и неохотно се сбогуваме. Целуваме се пред ресторанта и се държим като тийнейджъри. Мисля си за нея през целия път до Роуаноук.

Пристигам петнайсет минути по-рано и паркирам така, че да наблюдавам колите, които завиват към „Спънкис“. Най-напред ще видя колата или пикапа му и от това ще разбера много. Допреди шест месеца е бил в затвора, където е лежал малко повече от пет години. Няма баща, майка му е алкохоличка и е завършил само десети клас, така че ще ми е интересно каква кола си е избрал. Възнамерявам, докато разговаряме, да наблюдавам всякакви неща — облекло, бижута, часовник, мобилен телефон.

Движението става по-натоварено с наближаването на обед. В дванайсет и три минути пристига лъскав и чисто нов шевролет силвърадо. Сериозен пикап. Подозирам, че това е Нейтън Кули. Наистина е той и спира от другата страна на паркинга. Озърта се неспокойно, докато върви към входа.

Не съм го виждал от четири години и, изглежда, почти не се е променил. Същото тегло, същата чорлава руса коса, макар че веднъж в затвора си обръсна главата. Поглежда два пъти номерата на колата ми от Флорида, после влиза в ресторанта. Поемам си дълбоко въздух, нахлупвам шапката и тръгвам към вратата. Спокойно, идиот такъв, промърморвам си, понеже вътрешностите ми се преобръщат. Нужни са спокойна ръка и стоманени нерви за онова, което предстои.

Срещаме се във фоайето и си разменяме любезности. Свалям шапката, докато салонната управителка ни води към сепаре в дъното. Сядаме един срещу друг и подемаме разговор за времето. За миг направо съм във възторг от хитростта си. Нейтън разговаря с непознат, а аз разговарям с хлапе, което някога познавах доста добре. Изобщо не подозира: не се взира в очите или в носа ми, не примижава, не повдига вежди, не ми мята озадачени погледи, докато слуша гласа ми. И за щастие не казва: „Напомняте ми за един човек, когото познавах преди време“. Засега нищо.

Казвам на келнерката, че адски ми се пие бира, голяма наливна, а Нейтън се поколебава, преди да каже:

— И за мен същото.

Успехът на тази доста несигурна мисия би могъл да зависи от алкохола. Нейтън е отраснал сред пияници и хора, които се друсат с метамфетамини. След това е прекарал пет години в затвора — чист и трезвен. Подозирам, че сега, когато е навън, се е върнал към старите си навици. Фактът, че има собствен бар, е показателен.

Изглежда добре за селяк, когото никой не е учил как да се облича. Избелени джинси, фланелка с якичка и логото на „Корс Лайт“, оставена от някой търговец в бара му, военни ботуши. Не носи бижута и часовник, но има невероятно грозна затворническа татуировка от вътрешната страна на лявата си ръка. С две думи, Нейтън не се перчи с пари чрез външността си.

Носят ни бирата и ние се чукваме.

— Разкажете ми за филма — подканя ме той.

По навик кимвам, правя пауза и си нареждам да говоря бавно, ясно и възможно най-гърлено.

— Правя документални филми вече десет години, а това е най-вълнуващият ми проект.

— Господин Болдуин, какво точно е документален филм? Така де, гледал съм филми, ама май не съм гледал много документални.

— Разбирам. Обикновено са кратки независими продукции, които не се прожектират в големите кина. Не са касови. Това са филми за истински личности, истински проблеми, истински събития, без участието на големи звезди и такива неща. Наистина сериозни филми. Най-добрите печелят награди на разни фестивали и привличат известно внимание, но никога не носят много пари. Моята компания специализира във филми, които се занимават със злоупотребата с власт, най-вече от страна на федералното правителство, но също и от страна на големите корпорации. — Отпивам от бирата и си напомням да карам бавно. — Повечето са дълги около час. Конкретно този може да стане около деветдесет минути, но това ще решим по-късно.

Келнерката се връща. Поръчвам си сандвич с пилешко, а Нейтън иска голяма порция пилешки крилца.

— Как започнахте с бара? — питам го.

Той отпива, усмихва се и отговаря:

— Заради един приятел. Собственикът затъваше. Не заради бара, с някакви други имоти. Сигурно заради рецесията. Затова се опитваше да се отърве от „Бомбай“. Търсеше някой глупак, който да го купи и да поеме дълговете, и аз си казах: какво пък. Само на трийсет съм, нямам работа, нямам перспективи, защо да не рискувам? Засега обаче печеля. Забавно е. Навъртат се много колежанки.

— Женен ли сте?

— Не. Не знам какво ви е известно за мен, господин Банистър, обаче аз лежах в затвора пет години и току-що излязох. Заради федералното правителство не съм имал много срещи напоследък, сега се връщам в играта, ако ме разбирате.

— Естествено. Присъдата ви се дължи на същия инцидент, при който загина брат ви, нали?

— Точно така. Признах се за виновен и ме затвориха за пет години. Братовчед ми още е в затвора. „Биг Санди“ в Кентъки, гадно място. Повечето ми братовчеди или са зад решетките, или са мъртви. Това е една от причините да се преместя в Радфорд, господин Болдуин — за да се измъкна от търговията с наркотици.

— Разбирам. Моля те, наричай ме Рийд. Баща ми е господин Болдуин.

— Добре. Аз съм Нейтън. Или Нейт.

Отново се чукваме с чашите, като че ли най-неочаквано сме си станали много близки. В затвора му викахме Нати.

— Разкажете ми за филмовата си компания — подканя ме той.

Очаквах въпроса, но почвата е несигурна. Отпивам от бирата и бавно преглъщам.

— „Скелтър“ е нова компания със седалище в Маями, в нея съм само аз с двама партньори, плюс служителите. Години наред работих за по-голяма продуцентска фирма в Ел Ей. Казваше се „Коув Крийк Филмс“, може да си я чувал. — Не е. Просто поглежда към задника на една добре сложена млада келнерка. — Както и да е, „Коув Крийк“ спечели една камара награди и правеше добри пари в бизнеса, но миналата година всичко се разпадна. Скараха се жестоко за актьори, пари и над кой проект да работят. Все още водим неприятни дела, които сигурно ще се влачат с години. Федералният съд в Ел Ей дори издаде съдебна заповед, с която ми забранява да говоря за „Коув Крик“ или за делото. Шантава работа, а?