Никълъс и Роян застанаха един срещу друг над ковчега и дръпнаха лененото покривало. Платът тихичко пропука и започна да се къса като тънък картон между пръстите им. Двамата най-сетне успяха да го отстранят и по лицата им се изписа изумление. Пред тях стоеше златната погребална маска на фараона. Поради обема си предаваше изображението на покойника леко увеличено, но иначе по-съвършен портрет не би могъл да съществува — и най-малката подробност от лицето ясно личеше по златната повърхност. Благодарение на незнайния майстор на маската вечността завинаги щеше да запомни лика на мъртвеца. Никълъс и Роян стояха надвесени над величественото творение и усещаха как очите на фараона, направени от обсидиан и планински кристали, ги бяха хипнотизирали. В погледа на египетския владетел се четеше тъга и обвинение, което те не можеха да не приемат.
Дълго време мина, преди някой от двамата да набере смелост и да посегне към златната маска. Когато обаче я вдигнаха от главата на мумията, за пореден път се увериха, че тялото на фараона и това на блестящия му пълководец Танус са били подменени. Личеше си, че мумията на мъртвеца е твърде голяма за сравнително малкия ковчег. При прибирането й крайниците й би трябвало да се свият и тук-там да се разголят под ленените превръзки.
— Ако това беше наистина царска мумия — тихо обясни Роян, — под превръзките трябваше да открием множество амулети. Това, което имаме насреща си, не може да бъде друго, освен тялото на един обикновен египетски благородник.
Никълъс разви превръзките около главата на мъртвеца и пръстите му напипаха гъст кичур коса.
— Според портретите на фараон Мамос от аркадата косата му е била къносана в червено — измърмори. — Погледни обаче тук.
Космите, които беше хванал между пръстите си, бяха на цвят сребърно златисти и напомняха за тревите на саваната по време на суша.
— Вече не ще и съмнение. Погребаното тяло принадлежи на Танус, приятеля на Таита и любовник на царица Лострис.
— Да — съгласи се Роян и в очите й започнаха да напират сълзи. — Това е той, истинският баща на сина на Лострис, бъдещия египетски фараон Тамос, предшественик на велика царска династия. Това е мъжът, чиято кръв тече в жилите на множество египетски владетели.
— Макар и посвоему, той е бил не по-малко велик от всеки друг фараон — рече Никълъс.
Роян първа се върна на земята.
— Реката! — възкликна тя ужасено. — Не можем да позволим всичко това да си отиде отново, щом Дандера прелее.
— Не можем и да вземем всичко със себе си, за да го запазим. Твърде много ценни неща видяхме из гробницата. Пред себе си имаме най-голямото съкровище, откривано някога по света. Времето ни почти изтича, затова трябва да подберем най-значимите и скъпи находки, да ги натоварим в кутиите и да се махаме. Един Господ знае дали и за това ще ни остане време.
В няколкото часа, които може би им оставаха, те се заловиха трескаво за работа. Не можеха и да мислят за фотографиране на статуите и стенописите, за ровене из огромните колекции на мебели и оръжия, из съдовете за хранене и раклите с царски дрехи. Голямата златна колесница също щеше да остане там, където я бяха намерили.
Златната маска на фараона беше прибрана, но мумията на Танус остана непобутната в най-вътрешния златен ковчег. Никълъс веднага прати вест на Маи Метема. Старият игумен лично дойде в гробницата, придружен от двадесет монаси, които тържествено приеха в дар обещаните мощи на християнския светия. Подеха радостни химни и отнасяйки се с нужната почит към тленните останки на блажения Антоний го отнесоха към новия му дом в забраненото светилище на манастира.
— Така поне древният герой ще получи полагащото му се уважение — рече Роян. — Пък и в крайна сметка гробницата в църквата си е неговата собствена, нали? — Тя започна да се озърта из погребалната камера: — Не можем да оставим този хаос след себе си. Гледай само как сме разхвърлили ковчези и капаци навсякъде по пода. Ще си помислят хората, че са идвали крадци.
— Ами ние какво сме, ако не банда крадци? — усмихна й се Никълъс.
— Ние сме археологическа експедиция — тросна му се разгорещено. — И трябва да се държим както подобава.
Той се подчини на капризите й и заедно с помощниците си се зае да прибира шестте останали ковчега един в друг. Най-накрая дори върнаха каменния капак на мястото му върху саркофага. Едва тогава Роян им позволи да изберат по нещичко за себе си от несметните богатства из аркадата.
Без съмнение погребалната маска представляваше най-ценната находка от цялата гробница. Размерите й се оказаха точно колкото да я поставят в една от кутиите за амуниции. До нея беше поставена и дървената фигурка, изобразяваща Таита. За да не се повреди, бяха я обвили плътно със стиропор. Върху капака Роян написа с восъчен молив: „Маска и ушабти Таита“.
В крайна сметка времето беше ограничено и двамата подбраха, каквото им хвана окото от пръв поглед. Нямаше как и да отварят една след друга всички дървени кутийки из хранилищата край аркадата. Самите ковчежета, боядисани и позлатени, представляваха интерес като находки, затова трябваше да се отнасят почтително с тях. За да не разбиват кутиите, се водеха единствено по рисунките отгоре им. За щастие скоро се увериха, че те отговарят на съдържанието и с тяхна помощ можеше за сравнително кратко време да се изготви що-годе пълен каталог на царската бижутерия. Откриха я в голямата кутия, на чийто капак фараонът беше изобразен със синята си бойна корона, положена върху избродирани със злато възглавнички, така ушити, че да я предпазват най-добре от удар.
Макар да бързаха и да се стараеха да не обръщат голямо внимание на предметите, минаващи през ръцете им, двамата търсачи на съкровища бяха като замаяни от ценностите, до които се докосваха. Докато отваряха най-горните кутии и преглеждаха набързо съдържанието им, те се натъкнаха на несънувани скъпоценности. Успяха да се доберат и до двойната, червено-бялата корона, символизираща обединението на двете царства, и до златния немес с царската кобра. Заедно със синята корона отпреди малко те бяха в толкова запазено състояние, все едно фараонът ги беше свалил предния ден от главата си, за да ги прибере за през нощта.
Пръв и основен принцип в подбирането на находките беше обемът им да е достатъчно малък, за да се поберат в металните кутии. Окажеха ли се по-големи от позволеното, независимо от голямата си материална стойност или научна значимост, предметите биваха неизбежно отхвърляни. За щастие повечето от кутиите с царската бижутерия бяха достатъчно малки, за да не предизвикат подобни проблеми, и щяха да отпътуват заедно с безценното си съдържание. По-големите вещи обаче — короните и големите нагръдни плочки — трябваше да се вадят от дървените ковчежета и да се опаковат отново с дунапрен, преди да заемат мястото си в кутиите за амуниции.
Натовариха всичко и помощниците в експедицията започнаха да изнасят кутиите една по една на площадката пред запечатания вход на гробницата, откъдето да ги прехвърлят вън от шахтата. Освен осемте статуи от разрушената галерия двамата изследователи бяха успели набързо да включат в каталога си четиридесет и осем други парчета, преди гласът на Сапьора да прогърми из стълбището.
— Шефе, къде си се скрил, по дяволите? Не можете повече и секунда да останете тук. Хайде, човече, вдигай си косматия задник и се измитай, преди да е станало късно! Реката всеки момент може да помете бента.
Плешивото теме на инженера се показа в дъното на аркадата, но когато се изкачи до площадката, и той не можа да сдържи възхищението си. Пред безценните съкровища, които се разкриваха в приказната аркада, устата му безпомощно увисна и той широко отвори очи. Трябваха му няколко минути да се овладее след преживяния шок и да се върне към по-прозаичната тема отпреди малко.
— Сериозно ти говоря, шефе! Според мен ни остава по-малко от час да избягаме оттук. Бентът няма да издържи. Освен това хората на Мек вече са се отдръпнали в хълмовете над началото на пролома и също може да отстъпят всеки момент. Ако излезеш пред шахтата, и ти ще чуеш стрелбата. Двамата с Роян трябва да се измъквате възможно най-бързо!