— Аз пък мисля, че от удара по главата ти няколко болтчета са паднали — вдигна отчаяно ръце той. — Но какво ще спечеля, ако продължа да споря с една смахната жена? Нека бъде както искаш: ще разчистим малко, колкото да се увериш, че говориш врели-некипели.

— Най-големият проблем си остава прахът — отбеляза Сапьора, когато му съобщиха крайното решение. — Само да се докоснем до купчините боклук и цялото подземие отново ще потъне в непрогледна мъгла. Вентилаторът ни е много слаб, за да се справи с подобна непосилна задача.

— Точно така — съгласи се веднага Никълъс. — Единственото решение е да наводним цялата галерия. Ще построим две вериги от работници. Едната ще пренася вода от кладенеца до гробницата, а другата ще изхвърля боклуците в обратна посока.

— И пак ще е нужен огромен труд — прехапа устна Сапьора и се замисли.

— Вече подписахме договора. Казахме, че работата е трудна. Не му е времето сега да увърташ.

Монасите, които продължаваха да се смятат участници в едно богоугодно дело, не се възпротивиха на новото желание на белия си благодетел. Докато си подхвърляха каменните отломъци или глинените делви с вода, пееха празнични песни и нито за миг не помисляха за почивка. Самият Никълъс ръководеше нещата в срутената галерия, а там му помагаха преданите Бикове и непоколебимият Хансит. Работата беше изморителна, досадна и опасна. Преди да бъде вдигнато някое парче мазилка от земята, непременно трябваше да го поръсят с вода, за да не се вдигне поредният облак прах. Скоро по цялото стълбище потекоха потоците кална вода, идващи откъм гробницата, и хората рискуваха да се подхлъзнат по гладките плочи на стълбите. Каменните блокове пък плашеха с нестабилността си и не беше изключено някой от тях да се стовари върху главите на намиращите се в галерията смелчаци.

Заради големия брой на работещите и относително малкия обем на галерията, свежият въздух изобщо не достигаше, а електрическият вентилатор не можеше да се пребори с огромните разстояния на подземната шахта. Хората работеха полуголи и потта се стичаше по гърбовете и вратовете им. Изкарваните от гробницата боклуци бяха хвърляни в подземния кладенец. Общото им количество изглеждаше астрономическо, но нивото на водата така и не се повдигна. Всичко, което попаднеше в бездънната паст на кладенеца, беше поглъщано незнайно къде.

Клаустрофобията почти веднага обзе Никълъс, а освен това многото потни мъже до такава степен повишиха влажността на въздуха в гробницата, че съвсем не можеше да се диша. Още с излизането на първата смяна и той се насочи към изхода на шахтата с надеждата да прекара поне няколко минути на открито. Дори и на дъното на мрачния и усоен пролом се чувстваше като в рая след часовете, прекарани под земята. Пред дупката го чакаше Мек Нимур, който му помогна да се изкатери през яза и да стъпи на твърда земя встрани от вира.

— Никълъс! — черното му лице беше необичайно сериозно. — Тесай още ли не се е върнала от Дебра Мариям? Трябваше да е още вчера в лагера.

— Не съм я виждал, Мек. Мислех, че е с теб.

Мек поклати глава.

— Дойдох, колкото да се уверя за всеки случай да не е минала покрай съгледвачите ми, без да са я забелязали. Веднага ще пратя хора нагоре по пътеката да я търсят.

— Съжалявам, Мек. Не предполагах, че мога да я изложа на опасности, като я пратя на платото. — Започваше да се чувства виновен за създалото се положение.

— Ако аз бях сметнал, че поръчката ти може да се окаже рискована, просто нямаше да я пусна да върви — успокои го приятелят му. — Няма страшно, пратил съм няколко души да я търсят.

Така или иначе изчезването на Тесай се превърна в допълнителна грижа за англичанина. През няколкото дни, които последваха, мисълта за нея не го напускаше, още повече, че разчистването на голямата галерия продължаваше много повече, отколкото би му се искало.

Роян прекарваше не по-малко време от него в гробницата и в края на всеки ден двамата излизаха потни и кални като Биволите, които продължаваха да вършат черната работа. При всеки намерен фрагмент от разрушените стенописи, сърцето й се свиваше от мъка и тя съжаляваше за унищоженото. Преди кладенецът да погълне поредното количество мазилка, Роян задължително преглеждаше отломъците. По-големите, най-вече онези, които бяха запазили непокътнато нечие изображение или характерен детайл, тя заделяше настрани с мисълта в краен случай да ги вземе със себе си. Така постъпи например с красивата глава на Изида, останала като по чудо цяла-целеничка, а също и с цялото тяло на Тот, бога на писмеността, който бе останал невредим. Уви, по-голямата част от фреските бяха погубени веднъж завинаги и нямаше надежда някой ден да бъдат възстановени. Изживявайки го като лична трагедия, Роян отпращаше парчетата по дългия им път към недрата на земята.

В галерията човек постепенно губеше представа за времето и трудно можеше да се познае дали е ден или нощ. Всяка вечер работници и началници се изненадваха, когато при поредното си излизане от шахтата потънеха в мрак, а отвъд строгите контури на скалите им се усмихнеха звездите. Същото се получаваше и на сутринта — изгрялото слънце се нахвърляше отгоре им и ги заслепяваше с лъчите си. Всеки спеше и се хранеше според собствения си биологичен часовник, никой повече не се съобразяваше с часовете от денонощието.

Роян и Никълъс тъкмо бяха станали след кратък сън в сламените колиби и бързаха да стигнат другия край на шахтата, когато в далечината се разнесе радостен вик. В следващия миг от всички страни започнаха да валят въпроси и догадки, а работниците в горния край на рампата подеха победоносните възгласи и ги предадоха назад по веригата.

— Хансит е намерил нещо — възкликна младата жена. — По дяволите, Ники, знаех, че трябва да продължим… — Тя хукна напред, а Никълъс я последва.

Излязоха на площадката пред гробницата и завариха цялата смяна скупчена на едно място. Полуголите, потни и изморени мъже бяха забравили за всички несгоди от последните дни и весело обсъждаха случилото се. Оказа се, че Хансит е успял да разчисти галерията чак до първия олтар, където бе стояла статуята на Озирис. Таванът се бе продънил на много места, над главите им зееха големи, четвъртити дупки, а каменните блокове стояха натрошени на парчета по ахатовия под. Някъде сред цялата камара смет Никълъс различи и останките от сложния механизъм, който Таита бе монтирал над залата, за да я разруши, щом бъде включен от нищо неподозиращия крадец. Основната част на механизма представляваше огромен каменен кръг, напомнящ на воденично колело и тежащ навярно няколко тона. Никълъс се спря пред него и внимателно го огледа.

— Като четеш „Речният бог“, оставаш с впечатлението, че Таита е изпитвал особено отношения към колелото — отбеляза той. — Все за колела говори — колела на колесници, колела за носене на вода, а сега се сблъскваме и с махалото, което е предизвикало голямото срутване. Дърпайки един по един лостовете по стените, просто сме освободили поддържащите го на едно място клинове. При движението си махалото е натиснало определени ключови камъни в тавана, които просто са се изхлузили от местата си и са паднали на земята.

И за да потвърди думите си, посочи към заприличалия на шахматна дъска таван.

— Хайде не сега, Ники! — прекъсна го нетърпеливата Роян. — После ще имаме време за лекциите ти. Хансит едва ли се е въодушевил толкова от каменното махало. Сигурна съм, че е намерил нещо друго. Хайде, идвай!

Запробиваха си път сред тълпата работници и след известно време се добраха до високата фигура на Хансит.

— Какво има? — опита се да надвика разшумялото се множество Никълъс. — Какво си открил, Хансит?

— Ето тук, ефенди — крещеше монахът. — Ела бързо да видиш!

Излязоха най-отпред и се спряха в самия край на разчистената площ.

— Там! — посочи гордо Хансит.

Никълъс се завря в опустялата ниша на светилището и приклекна, за да види по-добре. По напуканата каменна стена все още бяха останали няколко едри парчета мазилка. Хансит успя да улови един от каменните блокове в стената и да го издърпа. Сетне показа отворилата се дупка. Никълъс надникна в нея и пулсът му изведнъж се ускори. Зад галерията се отваряше свободно пространство. Дори от пръв поглед можеше да се увери, че зад олтара започва втори тунел, перпендикулярен на самата галерия. Входът му се криеше зад изрисуваното изображение на великия бог.