Хелм се наведе над спътниковата снимка и грижливо отбеляза местоположението на построения бент. Двамата се загледаха известно време във фотографията, без да казват нищо, и най-накрая Фон Шилер попита:

— Какво мислите по въпроса, Хелм?

Тексасецът поклати глава и вдигна едрите си рамене.

— Мога само да гадая.

— Гадайте на глас тогава — подкани го немецът, но Хелм продължаваше да се колебае. — Хайде, смело!

— Има две възможни обяснения. Едното е, че иска да използва течението на Дандера за някакви определени цели — като например да измие земната покривка над предполагаемото място на гробницата или подобно на златотърсач да прегледа даден район за предмети от злато или други скъпоценни метали…

— Струва ми се доста невероятно! — прекъсна го Фон Шилер. — Методът ми се струва твърде скъп и несигурен, за да бъде използван от способни археолози.

— И аз мисля, че никой не би се наел с толкова мащабен план — обади се на свой ред Нахут, който държеше Фон Шилер да знае, че във всичко мисли като него. Никой обаче не го удостои с поглед.

— Другата причина да отбият реката — поне, доколкото мога да се сетя — е да се осигури достъп до някое място, по принцип залято от водите й. Навярно търсят нещо, скрито на дъното на речното корито.

— Да, струва ми се по-логично — замисли се Фон Шилер и отново насочи вниманието си към спътниковата снимка. — Какво е това, което почва от бента надолу?

— Реката навлиза в дълбок и тесен пролом — посочи с пръст Хелм. — Започва веднага след бента и продължава тринадесет километра надолу. Свършва ето тук, в близост до манастира. Летял съм с хеликоптера над него и винаги съм смятал местността за непроходима, но… — и тук той се спря.

— Продължавайте! Какво „но“?

— При един от полетите забелязахме Харпър и жената на скалите над реката. Намираха се ето тук — посочи друга точка от снимката и Фон Шилер се наведе, за да види по-отблизо.

— Какво правеха те там? — попита той, без да вдига поглед от масата.

— Нищо. Просто си седяха на скалите и гледаха реката.

— И все пак са разбрали, че минавате?

— Да, нали бяхме с хеликоптера. Бяха ни чули отдалеч, а Харпър дори ни махна.

— Следователно можем да заключим, че щом са усетили приближаването на хеликоптера, двамата са спрели да вършат това, заради което са се намирали там?

Фон Шилер толкова продължително мълча, че останалите започнаха да се въртят неспокойно и да си хвърлят въпросителни погледи. Когато заговори отново, беше толкова неочаквано, че Нахут се стресна.

— Изглежда, Харпър има твърде основателна причина да мисли, че гробницата се намира на дъното на пролома, някъде след построения бент. Кога и по какъв начин ще се свържете с шпионина в лагера му?

— Харпър храни работниците си с месо, което получава от селата по склоновете на долината. Всяка сутрин жените го носят до лагера, заедно с делви медовина. Нашият човек съобщава каквото е научил на жените и те го донасят в селото.

— Добре, добре! — махна с ръка Фон Шилер. — Не ме интересуват с какво се хранят. Това, което искам да научите, е дали Харпър е почнал да рови из пролома. Кога ще успеете да разузнаете?

— Най-късно вдругиден — обеща Хелм.

Фон Шилер се обърна към полковник Ного, който седеше в далечния край на дългата заседателна маса. Досега не беше проронил дума, но внимателно бе изслушал всички присъстващи.

— Колко души сте разположили в района? — попита немецът.

— Три пълни роти, над триста души. Всички са добре обучени, много от тях са ветерани от гражданските войни.

— Къде са дислоцирани? Покажете на картата.

Полковникът стана на свой ред от стола си и дойде при Фон Шилер.

— Едната рота се намира тук, втората е настанена в селото Дебра Мариям, а третата се намира в подножието на големия склон и е готова всеки момент да нападне лагера на Харпър.

— Мисля, че сега му е времето да ударите — намеси се отново Нахут. — Очистете ги, преди да са открили гробницата…

— Затваряйте си устата — сряза го Фон Шилер, без дори да благоволи да го погледне. — Ще искам мнението ви, когато му дойде времето.

Огледа картата продължително и попита Ного:

— С колко души разполага партизанският главатар, как му беше името… Онзи, дето се е съюзил с Харпър?

— Мек Нимур не е партизанин. Той е обикновен разбойник, кръвожаден шуфта, терорист — започна да изрежда разгорещено Ного.

— За едни терорист, за други — борец за свобода — отбеляза сухо немецът. — Колко души има под свое командване?

— Не са много. Със сигурност са по-малко от сто, най-вероятно няма и петдесет. Взел ги е със себе си да охраняват лагера на Харпър, както и бента.

Фон Шилер кимна и бръкна с пръст в ухото си.

— Как са успели Харпър и бандата му да се върнат обратно в Етиопия? — чудеше се той на глас. — Знам, че е отлетял от Малта, но е невъзможно самолетът да е кацнал направо в долината.

Скочи от подиумчето и се запъти към прозореца, откъдето се разкриваше живописна панорама. Взря се в широката долина на Нил, но между безбройните възвишения, заострени чукари и гъсти гори не се забелязваше подходящо място за кацане.

— Как са успели да дойдат, без да привлекат вниманието на властите? Дали не са скочили с парашут, по същия начин, по който са стоварили багажа им?

— Не — отвърна Ного. — Според осведомителя ми в манастира били дошли пеша заедно с Мек Нимур няколко дни преди стоварването на екипировката.

— И откъде са минали тогава? Къде се намира най-близката самолетна писта, на която да кацне тежкотоварен самолет?

— Ако Харпър е дошъл заедно с Мек Нимур, то тогава е почти сигурно, че идват от Судан. Нимур открай време е установил там базата си. Покрай границата има поне няколко изоставени писти. Нали разбирате, война — вдигна рамене Ного в красноречив жест. — Войските вечно се движат по време на война, а в Судан се стреля повече от двадесет години.

— Судан? — посочи Фон Шилер границата на картата. — Значи са следвали долината от самото й начало.

— Почти е сигурно — съгласи се полковникът.

— И не по-малко сигурно е, че Харпър ще се опита да се измъкне по същия път. Искам да извадите ротата от селото и да я дислоцирате тук и тук. По двата бряга на реката, надолу от манастира. Нека заемат позиции, така че да попречат на евентуалното отстъпление на Харпър към границата.

— Добре, разбрано! Много правилна тактика — похвали работодателя си Ного и доволно кимна. Зад металните рамки на очилата му очите му заканително блеснаха.

— Освен това искам останалите войници също да слязат в долината. Нека се държат далеч от всякакъв досег с партизаните на Мек Нимур, но да бъдат готови при заповед веднага да се насочат към бента и да го овладеят. Щом пожелая, искам хората ви веднага да блокират целия пролом към манастира.

— Кога да стане това?

— Засега ще продължим да следим действията на Харпър. Ако успее да намери нещо, ще започне да вади вещи и предмети. Някои от тях ще бъдат достатъчно големи, за да не може да ги скрие. Щом разберем, че се е натъкнал на находки, ще го нападнем.

— По-добре ще е да действаме веднага, хер Фон Шилер — посъветва го Нахут. — Няма защо да го пускаме да открие гробницата преди нас.

— Не бъдете глупак — тросна му се за пореден път Фон Шилер. — Ако ударим по-рано, отколкото трябва, може и да не открием това, към което той толкова се стреми. Имам сериозни основания да вярвам, че Харпър е разбрал къде се намира гробницата.

— Бихме могли да го принудим със сила да признае…

— Ако има нещо, което да съм научил през дългия си живот, то е, че хора като него не могат да бъдат сломени със сила. Има един определен тип англичани… Спомням си ги от времето на последната война, която водихме срещу тях… — Фон Шилер млъкна и се намръщи. — Не, тези хора са корави. По-добре да не бързаме. Когато Харпър открие нещо в пролома, тогава и ние ще се покажем на сцената — свъсените му вежди се отпуснаха и на лицето му се изписа смразяваща усмивчица. — Дотогава ще си играем на криеница.